Денят вървеше към своя край. Слънцето бавно се скриваше зад сградите, а уличните лампи светваха една след друга, сякаш нямаха търпение да приветстват вечерта. По тротоарите сновяха хора, проблясваха фарове, чуваха се клаксони -всички бързаха да се приберат след натоварения ден. В контраст със заобикалящия ме, забързан град, аз ходех  бавно, замислено, а  очите ми  обхождаха  сградите, светлините и хората, с които се разминавах. „Каква ирония.” - казах си - „Никой няма търпение да се прибере, а аз нямах търпение да изляза навън и да усетя чистия... е, относително чистия въздух на града.” Поне знаех накъде отивам. Няколко пресечки след моя блок имаше друг, само че много по-висок, чийто вход за щастие не се заключваше, така че можех спокойно да се кача на покрива. Бях идвала толкова много пъти, че съм почти сигурна, че голяма част от хората, живеещи тук, ме познаваха. Петнадесет-етажна сграда - внушително и много красиво. Особено вечер, когато сивотата на ежедневието отстъпваше пред хилядите светлини, в които се потапяше градът. Не знам дали някой друг знае за това място, но предполагам не, защото за всичките пъти, в които съм идвала, не съм заварвала никой. Може би така  е по-добре. Уютът и красотата тук да останат само за мен. Замислих се колко подреден е животът ми - семейството ми ме обича, приятелите ме подкрепят, в университета всичко е наред, но чувството, че нещо липсва, че не мога да намеря изключително важно парченце от пъзела, така и не спираше да ме мъчи. Мислите ми се прехвърлиха върху книгата, която свърших днес - поредният “Happy End”.  Мразех баналните романтични истории, въпреки това четях много такива. Всъщност тайничко завиждах. Героите винаги намираха тръпката, която търсят  и накрая всички заживяват щастливо до края на дните си. Това ми липсваше... тръпката, нещо, което да ме заинтересува... ”НЯКОЙ” - поправи ме  едно гласче. Изплезих му се.  Добре де... някой, никога не ми се беше случвало някой да пробуди цялото ми същество. „До днес” - поправи ме отново гласчето. Скарах му се да млъкне, прекалява вече! Но изглежда отново е право.  Днес сутринта имах бърза работа. Разбира се, когато ставам рано, изглеждам ужасно, въпреки усилията ми да си придам приличен вид, а вследствие на недоспиването бях намръщена, ако трябва да съм честна направо хвърлях мълнии с очите. Хубаво, че работата беше бърза и близо до нас. Таман се прибирах. Улицата беше оживена. Не обръщах внимание на хората около мен, но случайно видях как от джоба на някакво момче пред мен изпадна сгънат лист хартия. Явно то не обърна внимание  и аз грабнах листа от земята с намерението да му го върна. Затичах се след него, викайки: ”Извинете! Изпуснахте си нещо.”  Той се обърна, усмихна се и продължи да върви. Аз се спрях шокирано, с ококорени очи и гледах как се слива с тълпата. Никога не бях виждала такива очи...” Стига бе, такъв красавец, а ти в очите си се втренчила!” - ето го отново досадното гласче. Не му обърнах внимание. Вярно, красив беше. Но очите му, толкова мистериозни, някак те привличат към себе си. Макар че имах точно няколко секунди, в които го видях в лице, успях да запомня всеки детайл. Беше висок, леко мургав,  доколкото можах да преценя, с атлетично тяло  „Но ти се иска да провериш, нали?!?”... Някой май плаче да му сложат лепенка на устата.  Та... с атлетично тяло, тъмна, чуплива, немирна коса, плътни устни, правилни черти на лицето, изсечени скули и гъсти мигли, обримчващи тези очи... синьо-зеленикави, като море, в което искаш да се гмурнеш. А когато се усмихна, на бузите му се появиха малки бръчици, оформящи тръпчинки. Но това не беше една сладка, невинна усмивчица, имаше нещо лукаво, нещо предизвикателно в нея. Беше облечен в кецове, светли,  леко протрити дънки и кожено яке. Погледнах листчето в ръката си, изпитах непреодолимото желание да го разгъна и да прочета написаното. Знам, че това беше крайно невъзпитано от моя страна, пък и не ми влизаше в работата, но просто не можех да се въздържа. Внимателно го разгърнах и прочетох. Ако до сега съм била шокирана, сега очите ми съвсем се ококориха от изненада. „Нямам търпение да се запознаем, госпожице. А и бъдете по-съсредоточена, когато ходите, никога не знаете на какво ще се натъкнете.” Добре, да преценим обективно ситуацията, сигурно не е за мен, нямаше начин да е за мен... Нямаше как и да го видя отново, но защо някакво вътрешно усещане ми подсказваше точно обратното. Изпратих го по дяволите това усещане.

            Улисана във вътрешни размисли, най-после стигнах моето убежище. Да... гледката, както винаги ми действаше толкова успокояващо. Беше красиво. Реших, че ще се отърся от всички мисли и просто ще се оставя на магията на вечерта и това място. Нощта бе топла, затова потръпвах при ненадейните подухвания на вятъра, но  беше приятно, някак освежаващо.

- Красиво е, нали? - прошепна някой в ухото ми.

Стреснах се, тръпки преминаха през цялото ми тяло и механично се обърнах към посоката, от която идваше гласът. За втори път този ден очите ми се разширяваха от изненада, а сърцето ми объркваше ритъма си и изведнъж  намерих липсващото парченце от пъзела. Той... В разстоянието помежду ни течеше електричество, ускорен пулс, думкащи в гърдите сърца, натежали от страст погледи. Исках да го докосна... Тъмнината  вече се беше настанила над града и даваше обещания, а нещо ми подсказваше, че тази нощ ще е дълга...