Денят вървеше към своя край. Слънцето бавно се скриваше зад сградите, а уличните лампи светваха една след друга, сякаш нямаха търпение да приветстват вечерта. По тротоарите сновяха хора, проблясваха фарове, чуваха се клаксони -всички бързаха да се приберат след натоварения ден. В контраст със заобикалящия ме, забързан град, аз ходех бавно, замислено, а очите ми обхождаха сградите, светлините и хората, с които се разминавах. „Каква ирония.” - казах си - „Никой няма търпение да се прибере, а аз нямах търпение да изляза навън и да усетя чистия... е, относително чистия въздух на града.” Поне знаех накъде отивам. Няколко пресечки след моя блок имаше друг, само че много по-висок, чийто вход за щастие не се заключваше, така че можех спокойно да се кача на покрива. Бях идвала толкова много пъти, че съм почти сигурна, че голяма част от хората, живеещи тук, ме познаваха. Петнадесет-етажна сграда - внушително и много красиво. Особено вечер, когато сивотата на ежедневието отстъпваше пред хилядите ...