Грижливо сложи табелката на стъклото, излезе отвън и за последен път прочете надписа:
„И...
когато ме няма,
тук съм!
Тук съм!...”
Усмихна се едва-едва, някак криво и неествено – лицето не бе свикнало да ползва точно тези мускули. Сложи катинара и обувките му затракаха по мрачната улица, оставяйки табелката да избледнява зад стъклото. Някъде над обувките, в мозъка му се бе загнездила една... мисъл. Хм, странно. Опита се да я изтика навън, а тя сякаш му крещеше: "Дали изобщо някой ще прочете?”. Последва я втора мисъл: "Какво значение има това?" И трета: "Защо написа табелката? За да убедиш себе си или другите?".
Рояк от мисли го нападна вътрешно... направо се изливаха в черепната му кутия. Вътрешен мислоизлив? И то с каква злоба... женска злоба! Не е чудно, че „мисъл” е в женски род...
Той разтърси поривисто глава, мислите паднаха от къдриците му, той внимателно ги стъпка една по една и продължи по улицата. Остатъците от смазани мисли се покатериха от подметката по обувката, по крака му ...