Грижливо сложи табелката на стъклото, излезе отвън и за последен път прочете надписа:

„И...

когато ме няма,

тук съм!

Тук съм!...”

 Усмихна се едва-едва, някак криво и неествено  – лицето не бе свикнало да ползва точно тези мускули. Сложи катинара и обувките му затракаха по мрачната улица, оставяйки табелката да избледнява зад стъклото. Някъде над обувките, в мозъка му се бе загнездила една... мисъл. Хм, странно. Опита се да я изтика навън, а тя сякаш му крещеше: "Дали изобщо някой ще прочете?”. Последва я втора мисъл:  "Какво значение има това?" И трета: "Защо написа табелката? За да убедиш себе си или другите?".

Рояк от мисли го нападна вътрешно... направо се изливаха в черепната му кутия. Вътрешен мислоизлив? И то с каква злоба... женска злоба! Не е чудно, че „мисъл” е в женски род...

 Той разтърси поривисто глава, мислите паднаха от къдриците му, той внимателно ги стъпка една по една и продължи по улицата. Остатъците от смазани мисли се покатериха от подметката по обувката, по крака му и нагоре, нагоре... плъзнаха по лицето и се шмугнаха в лявата ноздра. А после се напъхаха отново в мозъка.

Металният ключ се бе затоплил в ръката и бе врязал острите си ръбове в плътта. Той погледна сребристото парче метал почти гальовно и с нехайно извъртане на китката го хвърли в шахтата.

Мисъл... Втора... Трета... Разтърси глава.