Добро утро! Спа ли добре, надявам се да си. Имам да ти разкажа нещо.
Виждал ли си как слънцето си пробива бавно път в нашия свят и огрява всичко и всички. А ти спусна ли завесите? Непременно го направи. Виж, за мен е доста важно да си ги спуснал, иначе ще се загуби ефекта на разказа ми, а и двамата не искаме това.
О, не е ли по-добре така. Усещаш ли как Слънцето шари по лицето ти, миличък. Но защо се мръщиш? Нима това те дразни?
Не бъди лош към Слънцето! Та то е едно малко дете, което иска да си играе с теб. Погледни го как се плези. Не бъди стеснителен. Остави го да дойде при теб.
Настанихте ли се добре? И така, нека да започнем с разказа.
Имало една пътечка, която слизала от горичката към близкото градче. Тя се виела покрай полята, а пролетта тях ги оцветявала с шарените си цветчета. Навсякъде се носил аромата на прераждащата се природа. Откъм горичката слизало момиченце. Било със семпла рокличка на бели и червени квадратчета, а на главата си носело червена панделка. Беше ходило да бере диви ягодки, а розовите й устнички бяха поруменели от сладкия плод. Тя беше едно от тези ангелски съзнания, които събуждаха усмивка по лицето на всеки човек. Спомняш ли си я, Слънчице? Ти толкова я беше харесало, че пощади перленото й бяло личице, за да не я хване загар. Истински ангел! Но нека оставим красивото момиченце да краси пътечката, а ние ще отидем на едно не толкова привлекателно място. Не се мръщете, милички, тя скоро пак ще ни навести.
Беше една от тъмните малки улички на градчето, където се носеше миризма на застояло и спаружено. Хората гледаха да я отминат колкото се може по-бързо, абе не си беше приятно местенце, ако трябва да съм честен. Та на нея се беше заселила една самотна душица. Беше мъж на горе-долу средна възраст. До скоро беше войник, но при последната служба, загуби левия си крак и го изгониха от армията. Скоро след като се прибра, починаха и старите му вече родители. Хорицата и преди това едва-едва кътаха, така че май беше по-добре за тях да се споминат. Но синчето им не понесе никак леко тая развръзка. Скоро належалата го самота го запрати на това местенце. Нямаше си почти никого. Само  от време на време се появяваше един котарак, с когото си поделяха залъците хвърлени от някоя “благородна” душа.  Та благородството на тея хора се проявяваше в това, бързайки по тая неприятна уличка да му хвърлят по някой комат хляб, който дори кучето им у дома отбягваше. Повечето от тях дори не го поглеждаха, а въртяха погледа си на другата страна като минаваха.
Но да се върнем при прекрасното ни момиченце! Тя вече вървеше по уличките на градчето  и бързаше да се прибере вкъщи, за да може да зарадва малкото си братче с прясно набраните ягодки. Дори ако то не се окажеше прекалено лакомо, щяха да останат и на майка й за неделния сладкиш. Реши да вземе по-прекия път, който обаче минаваше през онази тъжна уличка, за която ви разказах. Та дойде време да се срещнат тези два полюса на красотата. Пред момичето се задаваше една жена. Беше млада кокетка. Усмихна се и поздрави нашето момиченце, но щом видя сакатия ни другар, намръщи се, завъртя глава настрани и забърза ход. Мъжа погледна мъчно към земята и сякаш една сълза се стече по брадясалото му лице. Момиченцето го видя. То беше специално момиченце и не изпита съжаление към клетия човечец. В това момиченце имаше едно чувство, което наричам майчина обич. Но при по-голямата част от майките, тази обич е само към техните собствени деца и близки хора. Но съществуваха такива специални същества, като нашето момиченце, което можеше да изпитва тази обич към всяко същество. Тази обич я красеше повече и от физическата й красота.
Та тя отиде при клетия човечец, седна до него и го прегърна с мъничките си ръце. Клетника от радост се разплака. Момиченцето му остави шепичка от ягодките си и обеща парченце от сладкиша, та дори и да не останели за него ягодки.
Слънчице, не гледай така тъжно! Помня, че ти забравяше тоя човечец, но след тая случка го навестяваше по-често. Не ти се сърдя за което. Много хора и след това пак не искаха да го поглеждат. Лесно е да обикнеш красивото момиченце. Да го прегърнеш, та дори и да го целунеш, но нима всеки може да каже с ръка на сърцето, че би сторил същото и с нашия самотен другар.