Тоз спомен винаги топлеше душата на Агата в мрачните дни. Спомняше си как майка ѝ решеше дълго време косите ѝ на двора в топлите следобеди в началото на лятото. Постилаха някоя черга под бадемовото дърво, а около тях розовееха цъфналите божури, дето бяха нашарили цялата градина. Слънчевите лъчи се спускаха между клоните на дървото и стигаха до русите като злато коси на Агата, та ги караха още повече да блестят. Майка ѝ Плума ги разпускаше пред себе си и почваше бавно да ги реше тъй, сякаш вършеше някое тайнство. Чуруликането на птичките, кацнали сред бадемовите цветове, леките повеи на вятъра, тихото кудкудякане на кокошките из двора и нежните ръце на майка ѝ, караха Агата да се чувства като в някой сън. По някое време Плума подхващаше с притихнал глас някоя песен, чийто думи дъщеря ѝ не всеки път разбираше, щото не беше научила добре гръцкия език – родния език на майка ѝ.

- Майко, разкажи ми за баща ми – казваше тихо Агата, когато песента на Плума беше вече изпята.

- Разказвала съм ти вече за него, чедо.

- Искам пак да чуя историята.

И тъй, кирия Плума почваше да разказва на дъщеря си за Атанас, който тя наричаше винаги Атанасий. Беше го срещнала във Филибе преди шестнадесет години. Тя беше още млада девойка и живееше там с родата си. Имаха голяма къща до чаршията и охолен живот водеха. Тя се учеше добре в елинското училище, заедно със сестра си, а големият им брат се стягаше да почне работа в търговската кантора на баща им.

Един ден, докато се прибираше към дома си, Плума чу страшна глъчка да иде от баира. Като погледна натам, видя огромен черен овен, който бясно тичаше към нея с разярен поглед. А зад него група мъже бягаха с ножове и вили, та да го уловят и убият. Паника беше обзела младото момиче и то не можеше на нийде да тръгне. Не знаеше какво да стори, а полудялото животно идеше към нея. Всеки се скриваше да се спаси, ама сякаш овенът точно към Плума се беше запътил и друг неговите очи не виждаха. Сърцето на момичето щеше да изскочи от страх, а рогата на животното идеха все по-близо и по-близо. Туй беше последното, дето Плума си спомняше. А после всичко стана мрак за нея.

Когато дойде на себе си пак, тя беше в бащиния си дом. Огледа се плахо и видя, че в нейната стая лежеше, с нейната си нощница беше облечена. Тогаз чу шум и погледна настрани. Майка ѝ от радост заплака като видя очите ѝ отворени. Разцелува страните ѝ, галеше черните ѝ като абанос коси и казваше колко много се уплашила, че никога няма пак да види тез сини бисери под клепките ѝ. След туй Плума разбра, че като по чудо била спасена от разяреното животно. То не успяло да я нарани, а от страх тя се строполила на улицата в несвяст. Млад мъж изскочил пред нея и убил овена, че да спаси момичето. Туй беше Атанас.

Той беше дошъл тоз ден във Филибе само докат продаде стоката си на чаршията. Показаха му де живее младата девойка и той с кръвта на овена по ръцете си я взе от земята и тръгна да я води у тях. Акъла си щеше да изгуби майката на Плума като видя таз страшна гледка – детето ѝ в несвяст, а млад мъж я носи с окървавени ръце. Ама после разбра каква е работата и се поуспокои. В знак на благодарност кир Георгиос искаше да даде пари на младия мъж, ама той му отказа. Рече, че парите сам ще си ги изкара, като си продаде стоката, с която е дошъл на чаршията. Затуй подслон и храна му предложи кир Георгиос, докато Атанас беше във Филибе.

Чак на другия ден очите на Плума срещнаха очите на нейния герой. Свенлива усмивка озари лицето ѝ и сякаш в тоз миг тя скъса нишката с детинството си и се почувства голяма, вече жена. Хубав беше Атанас и такъв остана завинаги в спомените на Плума. Къдрави коси имаше той, които падаха пред лешниковите му очи. Висок, снажен, със силна и широка гръд. Само пет-шест години по-голям от нея да беше.

Една седмица остана Атанас в дома на кир Георгиос. С уважение гледаха на него всички в семейството и най-вече с благодарност за спасения живот на Плума. А тя пък не оставаше хич сама с него, но все диреше погледа му като бяха в една и съща стая, докато се хранеха на вечеря всички наедно. Чувстваше сякаш, че нещо я тегли към тоз мъж, тъй непознат и интересен за нея. Никога досега към друг не бе изпитвала такоз нещо. А и живота си му дължеше!

Вечерта, преди да си замине Атанасий, тъй бяха почнали всички от родата да го наричат, Плума отиде в стаята, дето го бяха настанили да нощува. Той не спеше, още на запален газеник седеше и сякаш нея чакаше. Не я накара да се върне назад, даже с усмивка я прие при себе си. А после я изпрати, направил я вече жена. На другия ден като си тръгваше, той ѝ обеща, че ще се върне за нея, че ръката от баща ѝ ще поиска. Ама никога повече не се върна. Очите му Плума вече не видя.

Ала след няколко седмици стана ясно, че бебе носи в утробата си Плума след оная съдбоносна вечер с Атанасий. Не щеше да слуша ни майка си, ни баща си и да отидат при туркинята, дето имаше отвари за всичко, та и нежелано бебе можеше да изхвърли от корема на майката, преди да се е оформило като човек. Честта на фамилията беше опетнена, щастието в тоз дом завинаги сякаш беше прогонено. Тъй както кир Георгиос прогони дъщеря си!

В едно село, недалеч от Филибе, откара колата младата Плума. В къщата на сурова старица я оставиха и никой от семейството повече не я потърси. Само майка ѝ и сестра ѝ пращаха по някое писмо през месец-два, ама и те престанаха отведнъж. Бабичката, с която Плума заживя, беше далечна роднина, вдовица, която чакаше смъртта си в таз къща. Ама последните пет години от живота ѝ минаха в компанията на Плума, с която се сближиха и като собствена щерка си я тачеше. Пък и бебето като се роди, него като свое внуче гледаше. Затуй Плума кръсти детето на бабата – Агата. Но една вечер старицата се спомина в съня си. Ама и без туй вече минаваше осемдесетте, вдовицата знаеше, че скоро смъртта ще дойде за нея. Само се боеше какъв живот ще имат Плума и дъщеря ѝ Агата в туй село без нея. Че приживе, тя беше събудила страха у простите люде тука, щото ги беше накарала да вярват, че се занимава с магии. Затуй нея никой не посмя да я докачи през всичките години, прекарани на туй място.

Всички в селото страняха от гъркинята и нейното копеле. Кой знае от къде, селяните знаеха и разправяха, че Плума е била с женен мъж и тъй е обезчестила цялото си семейство, та затуй я захвърлили тука сама като псе. Жените гледаха на нея като заплаха, да не вземе да подмами мъжете им към грях, а мъжете пък казваха, че е гювендия, с която всеки може да се позабавлява, като му се прииска в някоя пиянска вечер. И не веднъж на портата на къщата са идвали пияни мъже посред нощ да блъскат и да викат кирия Плума. Тогаз тя се сгушваше в някой ъгъл на къщата с дъщеря си Агата и чакаше неканените гости пред вратнята да си отидат. Понякога чакането беше чак до изгрев слънце.

Годините минаваха, трудно беше за Плума, ама се мъчеше както може, та да отгледа Агата. Добитък беше навъдила, за посевите в градината се грижеше, та гладни двете не оставаха. От време на време се хващаше на някоя полска работа за чорбаджиите в селото, та изкарваше и по някоя пара. Ама си отиде без време младостта и хубостта ѝ, зарад всички несгоди, дето имаше. Поне Агата беше пораснала здрава и красива, та в нейното лице Плума виждаше надежда и смисъл да продължава да живее, да се мъчи, че детето ѝ да бъде добре.

Нищо хубаво обаче не беше писано за кирия Плума и нейната щерка. Колкото повече растеше, толкоз по-хубава ставаше Агата. С тез дълги до кръста коси кат злато и сините като небето очи, дето беше наследила от майка си, младата девойка беше често заглеждана от мъжете в селото. Майка ѝ я научи на четмо и писмо, българския говореше най-добре, но поназнайваше и гръцки, малко турски. Прага на къщата да прекрачи без нея Плума не даваше, ама виждаше не веднъж момците, дето се навъртаха пред портата, та да зърнат хубавата Агата на двора, с пуснати коси, с боси нозе. Когато решеше косите ѝ под бадемовото дърво, Плума сякаш забравяше за всички опасности, дето ги дебнеха с дъщеря ѝ. Ама един ден видя сина на бея да наднича над оградата. Побърза да прибере Агата в къщата и от тогаз спря да реше златните ѝ коси сред божурите на двора, докато ѝ припява тихо някоя песен на гръцки.

След тоз ден, страхът в сърцето на кирия Плума ставаше все по-голям и не я напущаше по никое време. Не смееше хич да остави сама дъщеря си в къщата. Знаеше, че ако нещо лошо тръгне да се случва, никой нямаше да дойде да помогне. Щото никой не се интересуваше от нещастието на гъркинята и нейното копеле... Сама взе мерки да опази дъщеря си Плума. Още повече дъски закова по оградата, та пролука, дето да се наднича през нея, не остави. Вратника хубаво залости, че даже ѝ беше трудно после да отвори като трябваше да излиза на някъде. Из двора най-много да пуснеше Агата да излезе, та слънцето малко да я огрее, песента на птичките да чуе. А не осъзнаваше, че точно като птиче в клетка се чувстваше дъщеря ѝ тука.

- Майко, нека да излезем до мегдана. Музиката от тука я чувам – рече една вечер Агата на Плума.

- А, ще ходим ние на мегдана като селски моми – даваше си вид на незаинтересована майка ѝ. - С тебе знаеш, че не сме от туй село. От Филибе сме. На селските мегдани не ни е мястото.

- Ами защо тогава не се върнем във Филибе? Тука съм все затворена.

Замисли се тогаз Плума над тез думи. Що пък да не се върнеше във Филибе?! Хабер от родата си не беше получавала вече повече от десет години. Сигурно я бяха забравили, може даже за умряла да я имаха. Затуй можеше да продаде къщата в туй проклето село и да заминат с Агата за Филибе. Там никой нямаше да я познае. Отдавна вече не изглеждаше тъй, както като напусна града. Щеше да казва, че бащата на Агата е умрял и затуй са останали само двете.

Сподели тез мисли с дъщеря си кирия Плума и веднага видя радостта, дето озари лицето на Агата. Заподскача от радост девойката, та чак сълзи се пророниха от очите ѝ от щастие.

- Още утре ще ида да говоря с чорбаджи Стоян, та той може да иска да купи къщата – рече Плума.

И на другия ден преди пладне, тя тръгна към имота на чорбаджията. Говори с него по таз работа, зарад която беше дошла, ама не си тръгна доволна от тука. Чорбаджи Стоян не щеше да купува къщата, че даже ѝ каза, че никой в туй село не ще я вземе, щото нечестиви хора за я обитавали.

- Трябва да я изгориш и издигнеш наново, та някой да се реши да я купи – рече чорбаджията и отпрати Плума от дома си.

Със свито сърце тръгна да се прибира Плума. Голяма мъка я беше налегнала, ама още по-голяма се задаваше. Вратника завари тя отворен, та се спусна като хала да дири дъщеря си, да види добре ли е. Търси тя Агата в двете стаи, дето имаше къщата, ама не я намери. По двора я викаше, при кокошките гледа, в обора при козите. Ама нийде не намери дъщеря си! Като луда тръгна по къщята да блъска по вратите на хората. Викаше ги да ѝ помогнат да намери Агата, ама всеки затръшваше портата си пред нея, не искаха даже да я чуят. До посред нощите обикаляше Плума цялото село, пък накрая се тръшна на мегдана и се раздираше от плач. Цялата вечер там остана да реве, ама само кучетата от дворовете отговаряха на мъката ѝ с жално виене. Никой от селяните не излезе от дома си.

Минаха се ден-два, после седмица, месец. От Агата не идеше ни вест, ни кост. Почерни се без време Плума. Черна шамия сложи на главата си и с обвинителен поглед гледаше всеки, с който се разминаваше по улиците на селото. Очите ѝ все влажни бяха, ала от тях повече сълзи нямаше, които да потекат. Всичко сякаш беше изплакала, лицето ѝ бързо се промени и на старица заприлича. Пък синът на бея повече край къщата на Плума не се мерна...

Споменът за майка ѝ, която решеше дълго косите ѝ на двора в следобедните часове в началото на лятото, бяха най-топлите, сгряващи душата на Агата. Още сякаш усещаше мириса на божурите и на цъфналото бадемово дърво, под което постилаха някоя черга, а майка ѝ запяваше тихо песен на гръцки. Всеки път, щом затвореше очи, Агата се мъчеше да мисли за туй, да извика таз мила гледка в съзнанието си, та да събере сили и да понесе бремето, дето имаше да тегли.

Беше издебнал Плума да излезе и тогаз синът на бея нахлу в къщата. Отведе Агата на коня си, следван от две заптиета. Бързо я изведе от селото и тръгнаха към гората. Там я заключи той в една изоставена воденица и я остави да вика за помощ сама, докато не се свечери. Тогаз се върна пак, а тя вече беше останала без сили. Не можеше да се бори с него, щото цял ден беше блъскала по стените, по заключената врата и закованите кепенци на прозорците, за да избяга. Той ѝ говореше нещо на турски, даже сякаш мил беше тонът на гласа му. В уплаха си, Агата не схващаше думите му, макар да знаеше малко турския език.

Синът на бея беше на около двайсет години. Висок, млад мъж беше, с фес върху черната му коса. Рехав мустак имаше, а под него сякаш се мъчеше да покаже усмивка. Доближаваше се към Агата плахо, подавайки ѝ ръката си, сякаш за да покаже, че е добре настроен към нея. Откак я видя за пръв път, като омагьосан от хубостта ѝ беше и очите му все диреха да видят пак таз пуста гъркиня. Сякаш любов се беше родила в сърцето му към нея! Но тя не искаше да повярва на туй. С ненавист го гледаше и искаше да избяга.

Тука я остави синът на бея. Всеки ден идваше по различно време. Храна ѝ носеше, вода, даже вино от време на време. Мъчеше се да се сближи с нея, искаше да я накара да се хранят заедно. Ала тя беше като непокорна кобила и не щеше даже да помисли да е мила с него. Дните минаваха, а красотата на Агата сякаш вехнеше като не виждаше слънце, като вятър не повяваше косите ѝ.

Една вечер, докато момичето беше свито под чергата, чу вратата да се отключва. Досега не беше идвал по туй време синът на бея. Чудеше се кой ли ще е друг, ала като се отвори вратата, Агата видя неговото лице, осветено от газеника, дето носеше в едната си ръка. Ама лицето му различно ѝ се струваше, очите му... На ракия миришеше от далече и тогаз тя разбра, че е пиян. Спусна се право към нея той, говорейки нещо заваляно на турски. Спъваше се почти на всяка крачка, но накрая стигна до Агата. Не се трогна от уплашените ѝ очи, а направо се нахвърли върху нея. Почна да вдига полите ѝ и да заравя лице в недораслите ѝ гърди. Тя с ненавист се мъчеше да го отблъсне, ама той беше по-силен от нея. Сграбчил я в силните си ръце, притиснал я под тежкото си мъжко тяло, синът на бея обезчести Агата. После се отпусна и заспа.

Плака дълго в мрака момичето, докато светлината на газеника, оставен на пода, бавно загасваше. Когато стана тъмно в изоставената воденица и само хъркането на пияния син на бея се чуваше, Агата видя снопче светлина, което идеше от вънка. Вратата беше открехната и лунната светлина влизаше през пролуката вътре. Надигна се бавно тя, мъчейки се да не събуди турчина до себе си. С тихи стъпки стигна до вратата. Бавно я отвори, та да не издаде някой скърцащ звук и успя да излезе. Тръгна да бяга през глава, дето очите ѝ видеха между дърветата. Не знаеше де отива, ама искаше колкото може по-далече от тука да бъде.

Цяла вечер тича Агата и накрая падна в несвяст на тревата. Мръсна и кална беше, косите ѝ бяха покрити с изсъхнали листа. Тъй я намери един стар дървар от близкото село и веднага щом му заговори на български като се свести Агата, той искаше да ѝ помогне.

- Далече си от твойто село, чедо – рече ѝ той, като разбра от къде иде момичето. - Ела, ще те нахрани жена ми и ще те закарам при майка ти с колата после.

Тръгна с него Агата и подир обед, с чисти дрехи, нахранена и напоена, тя се върна в селото си с каруцата на дърваря. Сърцето ѝ биеше като лудо щом видя познатите улици, мегдана, махалата с нейната къща, дето беше отрасла. По лицата на хората, покрай които минаваха с колата, Агата четеше почуда и някаква печал. Сякаш никой не е вярвал, че тя ще се върне жива тука!

Стигнаха до улицата, дето се намираше къщата на Агата и кирия Плума. Девойката си представяше как с майка си ще заминат за Филибе, както бяха говорили, за новият живот, дето ги чакаше... Пушек се издигаше високо над постройките и се сливаше с небесата. Присви очите си момичето, за да види по-добре и отведнъж радостта ѝ, че се е върнала, си отиде.

- Спри, спри колата! - извика тя.

Скочи и тръгна да бяга напреде. И що да види! Догаряше още къщата, в която беше изкарала живота си Агата. Още имаше пламъци, които доизяждаха останките от имота. На пепел беше станала градината с божурите и паднало като покосен воин беше бадемовото дърво. Друг цвят от черния като въглен пред очите не се виждаше. Миришеше на прегорели меса от добитъка, който беше изгорял заедно с къщата, затворен в обора.

В тоз момент Агата видя нещо, дето разтресе цялото ѝ тяло от ужас. Понечи да извика, ама гласът ѝ се изгуби някъде дълбоко в душата и не можа да издаде нито звук. Непокътната от целувките на пламъците черна шамия се виждаше сред догарящите останки от къщата. Хвърли се да влиза навътре момичето, ама я спря ръката на дърваря, който я докара тука. Блъскаше го и се мъчеше да се отскубне от него Агата и накрая успя. Прекрачи прага на изгорелия си дом. Влезе в изпепелената градина, хвърли се да реве там, дето лежеше тялото на майка ѝ. Месата ѝ бяха изгорели, дрехите – станали на пепел. Но само черната шамия на главата ѝ, която кирия Плума сложи заради мъката по отвлечената си дъщеря, не беше изгоряла, а само крайчетата ѝ бяха лизнати от пламъците.

Агата свали шамията от главата на майка си и през сълзите, обляли лицето ѝ, покри златните си коси с нея.

Когато синът на бея се беше събудил и видя, че девойката е избягала, той се качи бързо на коня си и се върна с неколцина заптиета в селото, от дето я беше отвлякъл. Тихо беше по улиците, щото всички спяха по туй време. Стигнаха турците до къщата на Плума и я запалиха от всичките ѝ краища. Скоро пламъците пропълзяха по дървената ограда, портата и влязоха вътре в градината. В огнен капан заловиха Плума, чиито викове почнаха да се чуват чак до другата махала. Залаяха кучетата по дворовете и след малко почнаха да излизат от къщите си селяните. Струпваха се при горящата къща, ала никой не правеше нищо, че да спре огъня. Синът на бея беше вдигнал оръжие и заплашваше със заптиетата всеки, дръзнал да помогне на горящата жива жена вътре.

Кръстеха се мъже и жени, чувайки писъците на Плума. Огънят беше стигнал вече вътре и нямаше къде да се скрие бедната гъркиня. Добитъкът жално мучеше от кошарата, ала скоро спря, защото беше измрял. Само Плума викаше, викаше, викаше... Но никой не идеше да ѝ помогне. Месата ѝ горяха, кожата, сърцето, всичко... И изведнъж стана тихо. Сякаш огънят я беше прегърнал толкоз силно в обятията си, та чак караше писъците ѝ да секнат. Само пукането на горящите останки от къщата се чуваше и тихото ридаене на събралите се люде. Чак тогаз, като почна да се развиделява, сигурен, че е приключил с работата си, синът на бея прибра оръжието, качи се на коня и си отиде, следван от заптиетата.

* * *

Дърварят, дето намери Агата в гората, я прибра в селото си. Той и жена му си нямаха деца, та с радост я приеха в дома си. Откараха и останките на Плума с колата, та я погребаха там, дето дъщеря ѝ щеше да остане да живее. А черната шамия, Агата не свали от главата си до сетния си час. Тя завинаги остана там, да скрива русите ѝ коси, блестящи като злато, в памет на нейната майка.