Има нещо романтично в хващането на последния автобус. Първо тичаш към спирката, подритван от фаталността на това да го изпуснеш – „изтървах последния бус“ – звучи си страшничко..
Пристигнала 5 минути по-рано, заставаш на спирката и зачакваш с уголемяващ се страх, че вече е минал.
Нощна Варна има особен аромат. Улиците са пусти, рядко кола ще разцепи спокойствието. Чайка ще прелети над булеварда и с крясък в тишината ще се настани удобно на мъждящата улична лампа. Пияница или бездомник ще се приближи до теб с въпрос:
Буса мина ли?
Имате ли дребни, че нямам за билетче?
Най-после последният автобус идва. Качваш се, след теб – бездомният пияница и момчето, продаващо рози. Вече всички сте в безопасност, в уютната светлина на возилото, обещаващо недалечно спасение в топлия дом.
Тук вътре е вече удобно настанен чудноват сбор от пътници, с които да делиш следващия четвърт час. Жена над средна възраст, носеща вечно белязано с тревоги лице, навярно се прибира след късна смяна. Двама младежи скри ...