Малката душа
- Вземи ме. Вземи ме, чуваш ли? - казваше малката душа и ангелът седеше кротко и я гледаше със сините си очи. - Вземи ме със теб, вземи ме там, вземи ме далеч... отведи ме...
Тя молеше за светлина, молеше за пътуване. За нея нямаше рай. Никога не е вярвала в съществуването му. Затваряше очи и си представяше, че тръгва с него. Че той ще и позволи да го следва. Вярваше в ангелската му същност. В ангели вярваше... И си спомни как й бяха казали веднъж, че тя е ангел, слязъл на земята....
Малката душа помнеше. Помнеше зими и студ, помнеше загубения път. Помнеше и пролет, и звънчета, долявани в далечината. Малката душа помнеше летни бури и гръмотевици, и страх. И притихнали вълни след буря.
Рисуваше картини в пясъка - рисуваше притихналост и нежност, рисуваше крясъци и болка, рисуваше пътуване и търсене, рисуваше самотата си. Самота. Струни на цигулка. Тя плаче. Цигулката плаче... за нещо, което е на път да изгуби. И малката душа плаче...
Малката душа жадува полети... жадува звън на камбани насред поляна. Обръща глава назад и вижда обречени вричания. Вижда очите си - големи, кафеви и си спомня за други очи. Очи, които са зелени само сутрин. Те я гледат. Те й говорят. Те и обещават. Тя ги целува и притихва. Толкова е мъничка, че ще се стопи в сутрешно-зелените очи.
- Вземи ме със теб! - продължаваше да умолява малката душа. И не смееше да отвори очите си. - Искам да помахам за сбогом. Само едно сбогом и тръгвам. И няма да се върна. Дори няма да се обърна назад. Ще ти дам всичко. Ще ти дам най-ценното си. Ще ти дам... спомените си. Ще ти ги дам всичките спомени. Вземи ги. Всичките. И сълзите в тях, и утрините с дъх на праскови, и слънчевите зайчета по кожата ми, и целунатите лунички и бенки по тялото. Знаеш ли, вземи и сутрешно-зелените очи. Само ме отведи!
Малката душа стоеше със затворени очи. Спомените започваха да изчезват един по един. Изчезваха сълзите и дъхавите утрини, изчезваха слънчевите зайчета. Тя започваше да трепери от вълнение. Изчезваха луничките и бенките, които толкова обичаше да целува. Долавяше пърхане на ангелски криле. Спомените продължаваха да изчезват и нито един не остана. Дори и споменът за сутрешно-зелените очи изчезна.
Малката душа отвори нетърпеливо очи. Задавен писък в гърлото и голяма тежка сълза. Ангелът си беше тръгнал.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Стоева Все права защищены
