- Вземи ме. Вземи ме, чуваш ли? - казваше малката душа и ангелът седеше кротко и я гледаше със сините си очи. - Вземи ме със теб, вземи ме там, вземи ме далеч... отведи ме...
Тя молеше за светлина, молеше за пътуване. За нея нямаше рай. Никога не е вярвала в съществуването му. Затваряше очи и си представяше, че тръгва с него. Че той ще и позволи да го следва. Вярваше в ангелската му същност. В ангели вярваше... И си спомни как й бяха казали веднъж, че тя е ангел, слязъл на земята....
Малката душа помнеше. Помнеше зими и студ, помнеше загубения път. Помнеше и пролет, и звънчета, долявани в далечината. Малката душа помнеше летни бури и гръмотевици, и страх. И притихнали вълни след буря.
Рисуваше картини в пясъка - рисуваше притихналост и нежност, рисуваше крясъци и болка, рисуваше пътуване и търсене, рисуваше самотата си. Самота. Струни на цигулка. Тя плаче. Цигулката плаче... за нещо, което е на път да изгуби. И малката душа плаче...
Малката душа жадува полети... жадува звън на камбани ...