І.

Зимното слънце целуваше нежно златистия плаж. Беше 28 градуса и никак не беше за вярване, че всъщност тук беше зима. Беше краят на декември. Двамата вървяха хванати за ръце по пясъка и се любуваха на залезите, които ту бяха мандаринено-червени, ту смокинено-виолетови.

Сигурно бяха най-щастливите хора на земята.

Щастие.

Истината беше, че тя го дразнеше с натрапчивото си присъствие - не можеше да остане дори и за миг сам, тя все се появяваше отнякъде, задъхана от собственото си мълчание и търсеща него. А той толкова държеше да остане насаме със себе си и своя фотоапарат и да снима онези вълшебни залези и онези загадъчни женски лица....В този момент той сякаш не беше щастлив с жената до себе си.

Щяха да минат години и той щеше да си спомня тази нова година с трепетно умиление и единственото, което щеше да помни е, че е бил безметежно щастлив.

Тя не можеше да понася страстта му снима. Някакви хора, някакви лица. Дразнеше се, че обичаше да воайорства и намираше че той прикрива извратените си желания под благовидното обяснение, че обича да улавя непосредственото и неподправеното. Истината беше, че се вбесяваше, когато той хванеше фотоапарата си под ръка и изчезнеше нанякъде да снима. А той обичаше да снима предимно жени...Сякаш в тяхното отражение търсеше да открие себе си.

Щяха да минат години и тя щеше да си спомня с любов фотографската му страст и щеше да намира безсрамното му желание да снима нищо неподозиращи голи жени дори за симпатична.

Прекарваха следобедите си в една колиба на плажа - и двамата очаровани от простатата на ежедневието си.

 Щастие.

Истината беше, че тя се вбеси, че ги настаниха в най-мизерното от всички бунгала на плажа. Дразнеше я малкото гущерче, което пролазваше из дрехите й и което не успяваше да хване. Защо, по дяволите, а беше завел в тази пустош? Над леглото им имаше комарник, под който се налагаше да спят и тя се задушаваше под тази мрежа. Задушаваше се от хладния морски вятър нощем и копнееше да се върне у дома.

 Но щяха да минат години и тя нямаше да помни задушливата миризма на малката колиба, а щеше да помни само, че се е чувствала блажена и щастлива със своя някогашен любим под най-романтичния комарник в целия свят.

Той се вбесяваше на постоянните й капризи и не разбираше какво толкова иска. Идваше му да и каже да си гледа работата и щеше да го направи следващия път, когато прояви претенцията си. Толкова му се искаше да го остави сам в онези следобеди и да не му досажда с приказките си...Толкова много обичаше личното си пространство, в което нея я няма.

И за него щяха да минат години, макар в този момент да не му се вярваше, и щеше да помни само, че се е притискал до любимата си жена в онази малка колиба на златистия плаж в онези летни следобеди в зимата. Щеше да помни само колко е бил щастлив с нея.

Нова година настъпи под звездите на онзи безкраен плаж. Навсякъде имаше лумнали огньове и хора, които танцуваха около тях. Те бяха хванати за ръце.

Това беше единственият миг в живота и на двамата, когато се почувстваха наистина щастливи. Това беше мигът, когато настоящето им щеше да се слее с годините и спомените им и заради този така незначителен миг те щяха да вярват, че на този плаж, под тези звезди, в онази колиба, са били наистина безметежно щастливи.

ІІ.

 -Чувствам се объркан.

- Защо? Какво се е случило? Зная, че напоследък си много напрегнат в работата и че не си почиваш достатъчно...

 Ах, тези жени, винаги вярват напълно сляпо и убедено, че щастието им започва да се руши, когато мъжете им започнат да работят твърде много. Тя ще го успокои, ще го приласкае, ще бъда за жадния вода, а за гладния храна. Нали затова е жена.

-Виждам се с друга жена, към която имам чувства. Силни чувства и не съм сигурен, че искам да продължа да бъда с теб.

Страдание.

След години в спомените си тя щеше да помни добре този така кратък миг, в който цялото й въображаемо щастие просто се срути.

Ала сега тя още не си спомняше, а живееше в настоящето и единственото, което имаше беше страданието - страданието, че обича с цялото си сърце първия си един единствен мъж. Знаеше, че иска само да умре, по възможност бързо и не особено болезнено. Легна на леглото си, изпи невъобразимо количество транквиланти и зачака да умре. Стоеше с широко отворени очи, от време на време се унасяше, после пак се събуждаше. Чакаше, ала смъртта не идваше. Само болката си стоеше все на същото място и нямаше никакво намерение да се махне оттам. Беше се настанила в едно кътче в съзнанието и като че ли за постоянно. Ех, защо не можеше да има него, защо не можеше да има всичко...

След години той щеше да си спомни този така кратък миг, в който се срути цялото му въображаемо щастие.

Ала сега той още не си спомняше, а беше в настоящето и единственото, което имаше беше страданието - страданието, че обича две жени и не може да направи своя избор. Обичаше ги и двете и не знаеше какво да прави. Ако избереше едната, щеше да му липсва другата. Ех, колко беше лесно, когато обичаше само мама... Дали не можеше да се върне пак там, в онова блаженство в утробата й? Щеше ли някога да бъде щастлив, ако избереше едната или другата или щеше да загуби и в двата случая? А и как щеше да нагласи личното си пространство? И двете мразеха еднакво силно неговото мъжко лично пространство, а той толкова държеше на него. Ех, защо не можеше да има всичко...

Страдание.

Годините минаха и заличиха полека лека страданието. Останаха само онези нелепи спомени, че някога на онази нова година на онзи плаж в онази колиба са били щастливи. Той не можа да избере нито едната от двете. Не знаеше, но всъщност отдавна беше направил своя избор. Беше избрал единствено себе си. И май разбра, че в настоящето си няма как да бъде щастлив.

И предпочете страданието.

Тя срещна след време своя втори един-единствен мъж и се омъжи за него. Но и той започна да я дразни скоро с глупавите си мъжки мании и май установи, че в настоящето си няма как да бъде щастлива.

И предпочете страданието.

Беше краят на декември и огньовете лумнаха жарко в тъмнината. Две сенки се хванаха за ръце и в този момент наистина вярваха, че ще бъдат вечно щастливи. Ала скоро щеше да настъпи утрото.