Малки природоНЕнаучни разкази - 3.

СПОКОЙСТВИЕТО НА ГЛУТНИЦАТА

Хората бяха вдигнали ръце от тях, кучкарите не се появяваха, понякога милостиви жени хвърляха нещо за ядене. Така преживяваше малката кучешка глутница. Ден за ден.

Спокойни дни – защо да се тревожат, когато храната е осигурена, а времето става все по-топло? Е, после иде студът, ама за него кой да ти мисли? Далече е, най-напред трябва да се оцелее…

По обяд дремеха на припек в близката градинка. Гръб до гръб. С изключение на новака, наречен от някаква жевичка Мечо. Ни беше грамаден,, ни рунтав, ама човешки изкривен акъл – над тях звезди, а те мислят за размножаване…

Само че тази седмица нещо я закършиха. Летен сезон, колите тръгваха на нейде от паркингите и не се връщаха. От някое домашно псе, спиращо понякога да се полае с тях, знаеха, че отивали нейде далеч. На курорт…

Какво е това „курорт“ не знаеха, предполагаха, че е нещо лошо, защото храната намаля.

Ама защо да се тревожат – все нещо ще стане. Има си ред в живота – и храна винаги се намираше.

Дори след два дена глад…

На третия кучетата дремеха с издути търбуси. Знаеха си – ще има храна. За днес. Утре… Утре най-напред трябва да дойде.

Спокоен беше и Мечо. Кучешката му душа се носеше нейде към рая за четириногите – дето имаше винаги храна и котки за гонене.

Нищо не го тревожеше вече. Даже беше доволен. Нали направи щастливи колегите си – поне още ден щяха да изкарат с ненужните му вече тленни останки…