Беше студена зимна нощ, мъгли прокуждаха светлината, снежинки се въртяха в замаян танц, зловещите сгради на безприютния град стърчаха като надгробни плочи. Едно малко момиченце с руса къдрава коса и сини очи търсеше със залутан поглед в тъмнината шейната на Дядо Коледа, изпълнено със съкровени копнежи, желания, надежди и страх, че те могат да останат неутолени.
  Проблесна лъч светлина, който се разширяваше и разширяваше, и разкъсваше сънния мрак, после се появи шейната, която цялата сияеше.
 -Здравей, малко момиченце. - каза Дядо Коледа с глас топъл като неговото горящо от огнена любов сърце към всички бедни сирачета като това дете.
 Момиченцето сведе очи, за да не се видят сълзите му.
-Искам да ми донесеш мама.
  Старецът се усмихна бледо, прегърна детенцето, целуна го по челото и му каза, че ще се постарае да изпълни молбата му, каза го, защото просто не не му стигаше смелост да изрече истината. Той не можеше да създаде човек.
 Като се прибра в работилницата си, си сложи нова риза и започна да прави една дървена кукла. Той работи до късно вечерта без почивка и ръцете му горяха от работа, а потта по лицето му лъщеше като капки роса. Най-накрая свърши и предаде куклата на сирачето.
   Очичките му блеснаха празнично като звезди, бузите му поруменяха. Лъчите на щастието най-накрая бяха целунали лицето на това дете, чиято майка беше нищетата. То жизнерадостно извика:
 -Мама! - после се втурна и притисна куклата към слабото си телце и се разсмя и разплака от радост. Вече си имаше майка и нямаше да страда сама в ъгъла, когато децата я обидеха, нямаше да трепери от страх в тъмната спалня, защото щеше да гушка своята майка. За нея това не беше кукла, беше съкровище, богатство, утеха и най-вече майка.
  Веднъж от сиропиталището ги заведоха на екскурзия. Докато стояха на гарата, всички оживено бърбореха, смееха се и подскачаха. Нямаха търпение, защото за първи път щяха да излезнат извън града и да видят един по-различен свят, но от друга страна се бояха от започването на пътуването. То щеше да сложи края на това толкова приятно очакване, това безкрайно фантазиране и рисуване на един, прекрасен като рая, град в умовете им. Ами ако истинският град, който щяха да посетят, беше дори по-прашен и мръсен от техния? Ами ако беше по-добре да останат с фантазиите си?
  Всички мислеха за това, с изключение на едно момиченце, твърде заето да играе с куклата си. То я подхвърляше високо във въздуха, целуваше я като я хванеше, а после подскачаше, тичаше и се въртеше в кръг. Така измина половин час. Чуха шума на влака, бавен и ритмичен. Черният влак идваше.
 -Няма ли да спреш да подскачаш като маймуна?-извика едно момче и я блъсна. Момиченцето изпусна куклата, протегна ръце, но беше късно, куклата се плъзна по плочките като по лед и падна в пропастта при релсите.
-Мама!
  Влакът спря, но никой не се качи. Всички стояха и не мърдаха, а върху релсите лежеше едно малко и бяло като снежинка момиченце, с лице на ангел, а в ръката си беше здраво стиснало кукла.