Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Лято. Събота, късен следобед. Слънцето е натежало, свлякло се е почти до хоризонта и от там наднича косо през прозорците в стаята. Боядисало е половината стена в кърваво-оранжев цвят, в стаята е тихо и уютно. На килима си играе малко момченце, на леглото е легнала майка му. Откак е легнала не е проронила и дума, а тя е легнала преди няколко часа и не е станала още.
Тази тишина е прегърнала детето и го е притиснала силно. Подтиска го. Спряла е времето, но часовника на масата продължава да си цъка със студен метален звук. Детето строи голяма къщичка с конструктора, на всякъде около него са разпръснати малки цветни тухлички - червени, сини, бели, зелени... Направени са гладки и с ярки цветове, за да радват детските очи. Купени са наскоро и ухаят на магазин за играчки.
Ръцете на детето се движат сами, автоматично - мисълта му е другаде, мисли си за майка си. Обръща се на ляво и я зърва. Очите й са отворени: значи е жива! Отново поглежда към къщичката, навежда се и я оглежда по-отблизо. Покривът й е от вишневочервени тухлички, самата тя е от бели. То взема една от дългите тухлички и я поставя на зелената платформа, на която е изградило къщичката. Тухличката обаче неще да влезе, колкото и дя я притиска - явно е онази дефектната - и за това решава да я смени с друга. Взема една бяла, притиска я с пръст към платформата и тя припуква. Оградката е готова.
Само колко е прекрасна тази къщичка! Подпряно с лакти на килима то я оглежда отблизо, надниква с едно око през големия син прозорец. Ех, само да можеше да влезе вътре...
* * *
Вече му е писнало да си играе само в тази тишина. Толкова е тихо, че му идва да заплаче. Поглежда и към майка си. Очите й са затворени!
- Мамо.
Тя не отговаря. Дали пък не е умряла! Тя все му повтаря, че иска да умре в съня си, като по приказките. То става от килима и се приближава тихо до нея. Поглежда корема й. Струва му се, че не диша.
- Мамо - побутва я то. - Мамо!
Тя не помръдва.
- Мамо, де...
Отваря очи. Поглежда го и се усмихва.
- Оф, що ме събуди бе?... - отнесено се прозява тя. - Кво искаш?...
- Скучно ми е, разкажи ми приказка.
Тя протяга ръка към шкафа до леглото, взема чашата но тя е празна.
- Мамо, искам приказка - повтаря детето.
- Добре, ама първо отиди до кухнята и сипи на мама водичка да си изпие хапченцата.
Дава му чшата и то излиза от стаята. На лицето му е изписана усмивка, щастливо е за дето най-после тя се събуди и ще му разкаже приказка.
След малко се връща и й подава чашата. Тя се повдига от възглавницата, взема я. На нощното шкафче небрежно разхвърлени си стоят спокойо флаконите. Тя поглежда към тях, взема един, разклаща го и тъй като се оказва празен взема друг. После казва на детето:
- Легни на кревата де, легни на другата възглавница до мама.
То се качва на леглото и се сгушва до майка си. Сега ще му разказва приказки. Тя отваря флакончето, изважда няколко розови капсулки и детето с голям интерес я гледа как старателно изсипва съдържанието им в чашата. После разбърква с пръст водата и я изпива. Тя му е казвала никога да не пипа лекарствата върху шкафа защото ще умре. Но въпреки това детето обича понякога да се приближава и да разглежда флаконите и блистерите. Ако можеше да чете, би прочело интересни и поучителни думички като КОДЕИН, ГЛУТИДЕМИТ, ПЕРКИЗАН, ДИЕЗЕПАМ, МЕДЕЗАПАМ, ВАЛИУМ, ТРАНКСЕНТ, ПРОЗАК, СЕРОПРАМ, ДИАНЕКСИД, КСЕНАКС, ВАЛИДОЛ, ВАЛЕРИАНА...
- Слушай сега - почва тя. - В едно далечно царство, имало един принц. Той бил влюбен в една принцеса. Тя била красива, с големи сини очи, в които се отразявало синьото небе. Тя също го обичала и двамата мечтаели да се оженят... Ама знаели, че баща им - великия цар - няма да им даде благословията си, щото не е прието да се женят брат и сестра. Те...
За миг се унася и млъква.
- Мамо, де... - побутва я детето.
- А?
- Айде де, мамо, що спираш?...
С няколко бързи движения на очите си, тя надрасква тавана, примигва и продължава:
- След като принца и принцесата умрели...
- Ама те не са умрели, нали са искали да се оженат.
Поглежда го строго.
- Ама ти май не слушаш! Как искаш да казвам, разказвам приказката, като не ме слушаш! Айде вече да не ме прекъсваш, а?
- Добре - отвърща детето. Облегнато на възглавницата, то я гледа плахо и се чувства малко странно.
- Те умрели, и бебето им останало сираче. Царя наредил на един слуга да го хвърли на лъвовете.
Чувайки това, детето не знае дали трябва да се натъжи - много пъти му бе разказвала, как царя праща слугата да убие бебето, но всеки път приказката свършва различно. Веднъж слугата наистина го убива, друг път го оставя в гората да го отгледат вълците. Затова сега не знае как да реагира и просто продължава да я слуша.
- Слугата взел кошницата с малкото бебче и тръгнал към гората. И знаеш ли какво... - натъжено казва тя. - Извадил го от кошницата, сложил го на един голям камък и...
По интонацията й детето се досеща, че този път приказката ще свърши лошо и се натъжава.
- ...и си свалил панталоните...
- Да не му се е пишкало? - прекъсва я то. До сега не е чувало такъв вариант на историята. За щастие не е писано да го чуе - майката за миг оглежда странно стаята със стъклен поглед и отново се отнася.
- Мамо! - побутва я детето. - Мамо, де!
Тя не реагира.
- Мамо! Моля ти се, недей пак да заспиваш, страх ме е!
То отново я разтърсва за рамото и тя отваря очи.
- Кво става после, мамо? Бебето умира ли?
- Бебето... Ами то...
Отново замълчава за миг, напряга паметта си и челото й се набръчква от мислене.
- Та, слугата - продължава тя, - извадил ножа и го забил в сърчицето на бебето, той... той започнал да върти, да корми, кръвта бликала чак до небето и напръскала лястовиците, детето обаче не плакало... То...
Изведнъж тя избухва в сълзи и продължава хлипайки:
- То се смеело, било щастливо обаче на нас ни се плаче, я виж - мама цялата е в сълзи...
- Мамо, недй да плачеш, страх ме е...
- Как да не плача бе, не виш, че бебето е умрело, ловеца го е насякъл с манарата и то умрело, разбираш ли... Мъртво е! Горкичкото...
- Мъртво - изкрещява истерично тя. - Мъртво, мъртво, мъртво! Сърцето спира да тупти, кървта замръзва във вените и те се пръскат на пърчета!
- Мамо, плашиш ме! - проплаква детето. - Мамо, мамо, де! Стига...
Тя вдига ръка и сочи с пръст към тавана:
- Я виж оня паяк как се люлее на паужината. Виж, виж!
Детето вдига поглед, паяк няма.
- Нема никъв паяк мамо, стига си ме плашила...
- Има! Виж - ето го! Преде като котка, сега тебе гледа.
- Гледа ли ме?!
- Да. Я стани да го погалиш, стани де, нема да те ухапе.
Детето започва да трепери, сгушва се в нея и силно я прегърща, вкарвайки едната си ръка между леглото и гърба й.
- Стига! - изкрещява тя и скача от леглото.
- Ръцете ти са студени, пръстите ти са станали на спринцовки!
- Мамо, стига! Моля ти се...
То става от леглото и отново се опитва да я прегърне но тя започва да бяга от него.
- Ти си чудовище! Не си син а чудовище!
- Страх ме е!
- Чудовище!
- Мамо! Стига вече! Не съм чудовище.
- Чудовище! Я чуй!
- Кво?
Тя посочва към гардероба.
- Некой чука по вратата!
- Ааа! - изписква детето, защото гардероба е само на метър зад гърба му. Побягва към другия край на стаята.
- Недей да бегаш! Само ти можеш да ни спасиш. Отиди и внимателно отвори вратичката.
- Страх ме е! Мамо, много ме е страх!
- Нема страшно. Иди до гардероба, затвори очи и отвори вратичката.
- Кво има вътре? - прошепва изплашено детето. - Вампири ли?
- Не, спокойно... Иди и извади шала на мама, дай шала.
Детето, треперейки от страх, се приближава до гардероба, затваря очи и открехва вратичката.
- Айде де, отвори! И по-леко да не се разсърди талъсъма!
Детето отново изписква, но не побягва.
- Нали каза, че нема чудовище!
- Има ама то спи... Айде, бръкни и дай шала.
То започва бързо да рови из шкафа, през това време майката намира на килима едно паднало хапче и го глътва.
- Айде де, по-бърже! Вампира ше се събуди и ше ни изде! Не те ли е страх от пчелите?!
Детето намира шала и бързо изтичва при нея.
- Ето го - подава й го то.
- Добре... Виж сега, иди и донеси на мама от кухнята един стол да се обеса на полилея.
- Не искам да се бесиш, мамо... Моля ти се, не се беси.
Тя отново избухва в сълзи и сяда на ръба на леглото.
- Искам да умра... Никой не ме обича, баща ти отиде при оная курва да му праи свирки щото не ме обича. Мене никой не ме обича...
- Аз те обичам, мамо - отново заплаква детето. Сяда до нея и я прегръща, тя му позволява.
- Наистина ли обичаш мама?
- Да.
Тя го целува по бузата и го прегърща силно. След малко отпуска преградката си, заглежда се с празен поглед в стената пред нея. Детето я поглежда, побутва я но тя не реагира.
След няколко минути тя се размърдва, поглежда го, усмихва му се:
- На мама детето... Нали знаеш мама колко те обичка? Айде, играй си, играй си. Мама малко ще си поспи. Много ми се спи...
И се отпуска назад в глеглото. Затваря очи. Детето я поглежда. Лицето й е спокойно, тя за миг отваря очи и отново го поглежда усмихната. И ги затваря.
То тоново сяда на пода до къщичката, продължава да я строи. Часовника тиктака студено. Кървавото слънчево петно е допълзяло още по-високо по стената, сега е още по-тъмно: сякаш съсирено.
* * *
Къщичката е напълно готова. В стаята е много тихо. Детето отново се навежда над покрива й, поема с чувствителните си детски, все още незакърнели от порастването обонятелни рецептори, прекрасният аромат на червената пластмаса, от който са направени тухличките му, привежда се по-ниско и вдъхва от белите тухлички. Ухаят различно.
Прозорчето й е широко, детето надниква с едно око през него. Вътре с най-мъничките тухлички е направило столче, масичка, телевизорче... Един прекрасен и магичен миниятюрен свят.
Ех, да можеше и то да влезе вътре...
© Йордан Серафимов Все права защищены