МАНАСТИРЪТ
Слънцето едва беше близнало бялото теме на върха, а долу още цареше сянката на нощта. Пътеката вървеше край реката след това се извиваше като змия по голия склон на планината. Назад останаха стените с манастира. Яките катъри опъваха шии към крайпътните храсти и лакомо забелваха жълтите си зъби, като откъсваха по някое листо. Нозете на ездачите се впиваха в хълбоците. Скоро щяха да достигнат билото. На първите три катъра яздеха опасани с патрондаши мъже, чийто лица бяха застинали в очакване. Само очите им святкаха при всеки шум, а ръцете погалваха затъкнатите в поясите пищови. По средата яздеше на бяло муле около тридесет и пет годишна жена. Под винетката премигаха почти заспалите и зелени очи. Стресна я гласа на водача:
- Отсега нататък ще пазим тишина , че някой от бандите на Ибряма могат да ни чуят. - Думите на водача сякаш не бяха казани за мъжете, но всеки от тях стисна оръжието. Жената вдигна сепнато глава. Тя не беше от страхливите, но сега не искаше неканени гости. Петите и задълбаха хълбока на мулето, то подтикна на свой ред вървящото пред него. Мислите и бяха другаде, до вечерта трябваше да стигнат при четата на мъжът си . Родена бе в Пловдив, завърши Одеския университет за благородни девици, но любовта си каза думата. Влюби се във войвода . Той беше посетил бащиния и дом, да събира пари за въстанието.Подготвяше се в останалите поробени български земи. Любовта и пламна, когато видя високото ботевско чело. Роди му трима сина, които сега радваха стария и баща.
Всяко лято отиваше в планината, където близо до турската територия нейния мъж водеше чета. Там под предлог, че се занимават с дърводобив, четниците му работеха на водната бичкия. Тя даже ги хранеше и заделяха пари за оръжие. Българското правителство имаше договор с Турция да няма въоръжени групи край границата. Отдавна тя трябваше да бъде при мъжа си, но един сън я доведе в манастира.
Яви се монах, който разказваше, че горе сред ливадите до вековните ели има изгорен от турците манастир. Нейната задача е била да го възстанови. Там, където се намирал олтара са закопани казан с жълтици. Разказа съня на мъжа си и той се засмя под мустак:
- Да не си светица, да ти се явява такъв сън?
След съня я втресе, цялата гореше в огън. В просъница монахът галеше челото и говореше: “Ти ще построиш нов манастир. “Определена си от нас да върнеш славата му. ”
Цели две недели се рови в манастирските кондики. Изчете много от историите, написани от монаси. Откри, че над бичкията е имало манастир, който турците изгорили до основи и затрупали с пръст. После го взел някакъв вакъф и построил покрив за замръкващите пътници. Друго никой не си спомняше. Слънцето разполови деня и огнените му игли подгонеха всичко живо към сенките.
Ездачите положиха провизиите взети от манастира до една чешма с дървен чучур и корито. Водата, със сребриста сабя разсичаше погледа на младата жена, после се промъкваше през мъховете, подхранваше цъфналия във виолет генгер и изчезваше в земята. От постланите
месали се чернеха гроздове череши, снежната преспа на сиренето, печено месо и камара от комати хляб.
Жената с тънките си пръсти, като човка на птица клъвна оттук-оттам. Изправи се със завидна пъргавина. Това бе знак за другите да станат. Хлад се стелеше край пътеката по която тръгнаха. Сенките на дърветата спираха слънчевите лъч. Край пътя се зеленееше картофена нива, в която копаеха жени. Като видяха комитите, жените изчезнаха в храсталаците и оттам засвяткаха очи на диви зверчета. Когато я познаха, се спуснаха да ù целуват десница. Всяка заприказва за грижите си. Имаха ù доверие като на майка. Тези прости женици я бяха признали за своя. На много от тях беше помогнала с каквото може. Мъжете гледаха, като невидели женската хубост, но нито един не се закачи с тях. Знаеха за тежката ръка на войводата, за едно подмятане сечеше пръст от ръката. Желязна беше дисциплината в четата.
Скоро потеглиха, а забрадките на жените долу се белееха като ято патици в зелените вълни на нивата. Сега вървяха по стар римски път по билото на планината. Животните под тях си отдъхнаха и сега весело размахваха опашки, като гонеха мухите. Отсреща се зеленееха гъстите гори на Кръстовото. Между тях като остров се белеха къщите на незнайна махала. Надолу се спускаха шарените китеници на ливадите. Създал беше Бог не ливади, а женски престилки. По престилката и торбите можеш да определиш коя жена от кое село е. Отпред се чу тропот на копита. Жената и мъжете залегнаха покрай пътя с насочено оръжие към него.
Заниза се върволица от въоръжени до зъби мъже.
Най-отпред яздеше войводата. Жената свенливо пристъпи и се озова в прегръдките на скочилия от коня мъж.
Околните сведоха очи. Много от тях бяха оставили жени по села и градове, а други очакваха да се оженят.В твърдите мъжки очи се бе загнездила влага и аха да рухнат сълзи. Колоната от ездачи пое по пътя , който сякаш водеше към небето. След час-два се показаха ливадите и бичкията с навесите.
Измореното слънце като златна ябълка се бе закачило за една ела и се полюшваше от вятъра, всеки момент щеше да скрие златния си образ. От запалените огньове се понесоха разни миризми, каращи гладните стомаси да къркорят. Любопитната луна показа своя сърп и го заби в средата на небето. Скоро всичко утихна. Тишината бе раздирана от нечие лъвско похъркване. От стаята на войводата през малкото прозорче се прокрадваше снопче светлина. Седнала на трикрако столче жена му Султана зиморничаво протягаше ръце към огнището:
-Намерих всичко в старите книги и обещах на дядо игумен да подарим крава с теленце.
-Това е лесна работа – отвърна и той.
-Утре започваме да копаем!
Ръцете му се плъзнаха по женската снага, газеничето бързо и предвидливо угасна. Осветяваха ги последните
пламъчета от жаравата. Сенките им заиграха по стената близо до леглото.
Сутринта ги събуди птичия хор и крясъците на воловарите, които извеждаха добичетата от обора. Надяваха им хомотите и потегляха към близкото сечище. Други, грабнали превити на две джаги, ги последваха.
Останала само група четници нарамили кирки и лопати, тях ги поведе Войводата. Усмихнат, грабнал тесла и канапи в една торба, той се подпираше на острата си брадва. Султана прибрала косите си, превързала ги с бяла шамия, ситнеше нагоре по пътеката.
Миналата година пороят бе оголил едри камъни, които можеше и да са от градежа на манастира. Жената погледна към слънцето, извади кутийка с магнитна стрелка и бавно започна да я върти. Войводата заби колчета и канапите се стрелнаха нагоре надолу, и сякаш заплетоха в паяжина цялата поляна. Останалите слисано наблюдаваха. Наближаваше време за пладнуване, когато женската ръка посочи:
- Тука е. Копайте! - Кирките задълбаха в сухата почва и скоро се чуха ударите в камък.Заизлизаха едри камъни, които по двама трима изкарваха над рова. Появиха се почти изгорели греди. Овъглена мазилка проблясваше на слънцето и по нея се виждаха следи от бои. В по-големите парчета излизаха образи и ръце на светии.
Донесоха обяда на място. Разделиха се на две групи, едната работеше, а другата почиваше. По пътеката от близката гора се зададе горския от съседното село. Той беше облечен с както всички от тях. Само омазнената фуражка с блестяща кокарда го правеше човек на закона. Поздрави и приседна. Без да пита навря ръката си в близката пунгия с тютюн, завъртя една дебела цигара, която лакомо засмука. Направи няколко кръгчета от тютюнев дим и заразпитва. “Какво копаете”? Войводата му обясни, че ще правят основи за навес. Задоволил любопитството си пое за близкото село. Никой не го обичаше, но страха, че ще докладва за съществуването на четата го правеше постоянен гост.
На запад слънцето вече полягаше над елите, а кирките
лежаха разхвърлени. Стигнали бяха до широка каменна
плоча. Гласът на Султана ги стресна:
-Достатъчно сте копали! Това, което ще вадим, е за свето дело, на светло трябва да се извади! Оставайте инструментите. Отивайте да почивате!
По пътеката към бичкията заситниха крачките на уморените хора. След малко отдолу се чу пискуна на гайда. Часовият отвън се залюля под звуците му. Двадесетина мъже вътре лакомо захапваха коматите на току що изпечения хляб. Газеничетата хвърляха чудновати сенки по стените сякаш тук бе сборище на великани. Прозорците един след друг замижаваха. Само луната, като пита изпечена на небесната жарава осветяваше поляните. Скоро се чу проточеното похъркване и стонове на спящите.
Утринта се зададе мъглива и забулена. Слънцето напече и откри изоставената от снощи работа. Голямо беше учудването на всички, че плочата беше отместена. На дъното на дупката се виждаха следи от голям съд. Встрани от храстите в пръста проблясваше една златна монета. Високото чело на войводата се смръщи, очите му засвяткаха от гневни искрици. Обърна се към Перо:
-Всички да се съберат! Никаква работа! Аз ще ръководя разследването, глави ще падат тука. - Наведените глави на мъжете показваха, че и друг път са изпитвали гнева на водача си. До обяд четниците доказваха къде са били през нощта. Сравняваха се показанията на всеки.
От горе заситнила крачки слизаше Султана
-Остави хората! Иди при горския, този чифутин има пръст в тази работа. След минути се изниза нишката от четници възседнали коне. След пет часа нишката от хора се проточи обратно. Зад седлото на Перо се мъдреше торба с шарките на близкото село. Лицето на войводата беше побеляло от яд.
Перо, нарамил торбата, се изниза гузно край смълчаните хора. От стаята на войводата се чуха ядосани викове, а после се смълча, като пред буря.
-Хайде на работа! Няма да чакаме да се стъмни. Каквото е станало – стана! Ние да сме живи здрави!
Скоро върху основите на манастира се построи малък параклис. Четниците се подсмиваха под мустак: ”Манастир щяхме да правим, а построихме параклис”.
Избухна балканската война, повечето четници оставиха костите си по бойните полета. Горския напусна работа и от мизерната си заплата закупи голяма част от гората край селото заедно с четнишката бичкия.
Синовете му се разпръснаха по големите градове да учат. От бащината си заплата всеки направи къща-палат.
След години един от синовете му посети параклиса, който се беше срутил от грижите на народната власт. Закъснялата му бащина съвест го накара да излее от бетон нови стени. Параклисът стана черквичка. Може в следващите поколения се намери друг, който ще направи манастир…
© Мимо Николов Все права защищены