- Ти си в депресия! Защо не си признаеш?!
Лицето без грим, подпухнало от неспокоен сън, издаваше вътрешното нестабилно настроение. За първи път, след толкова време, косата се диплеше на изтощени от боядисване и изправяне къдрици. Само очите гледаха в същия цвят -светлокафяви зрънца на недоизпечено кафе.
- Да си призная ли?
Да, аз съм в депресия.
Всеки има такива дни, когато мрази тялото си, мрази кожата си, ненавижда собствения си глас. Точно в такива дни преоткрива недостатъците си, пак тогава започва да разхвърля купчината спомени, тогава забелязва натрупалите се проблеми. Тези, които са били най-отзад в чекмеджето, идват най-отпред. За да се създаде ред, трябва да се изсипе всичко и едно по едно да се сгъне. Но не, по-лесно е да блъснеш чекмеджето обратно и да не се сещаш за хаоса там.
Сякаш до вчера всичко е било идеaлно, но изведнъж се събуждаш в чуждо за себе си тяло, натъртеният от безразличие дух жално се блъска в отражението, превзело огледалото.
А огледалата са безжалостни! В ...