- Ти си в депресия! Защо не си признаеш?!

Лицето без грим, подпухнало от неспокоен сън, издаваше вътрешното нестабилно настроение. За първи път, след толкова време, косата се диплеше на изтощени от боядисване и изправяне къдрици. Само очите гледаха в същия цвят  -светлокафяви зрънца на недоизпечено кафе.

- Да си призная ли?

Да, аз съм в депресия.

Всеки има такива дни, когато мрази тялото си, мрази кожата си, ненавижда собствения си глас. Точно в такива дни преоткрива недостатъците си, пак тогава започва да разхвърля купчината спомени, тогава забелязва натрупалите се проблеми. Тези, които са били най-отзад в чекмеджето, идват най-отпред. За да се създаде ред, трябва да се изсипе всичко и едно по едно да се сгъне. Но не, по-лесно е да блъснеш чекмеджето обратно и да не се сещаш за хаоса там.

Сякаш до вчера всичко е било идеaлно, но изведнъж се събуждаш в чуждо за себе си тяло, натъртеният от безразличие дух жално се блъска в отражението, превзело огледалото.

А огледалата са безжалостни! Всеки натрупан грам около талията се намества на точното място в образа, всяка малка бръчка, която до вчера е била просто нежен щрих около очите ни, вече е като белег от отмъстителен допир на кадърен художник

 - Аз съм оптимист! Ей сега ще изправя косата си, ще се гримирам, ще сложа

‘’магик-корсета‘’ и хоп, пак ще съм хубава! - отражението в огледалото ми се усмихна.

Харесва ми всичко около мен да е под контрол. Дотолкова усъвършенствала първичните си инстинкти, аз наистина знам как да бъда щастлива. За всичко съм помислила. Знам как да се държа, за да ме разберат хората, знам точно с каква интонация да изкажа мнение или да дам съвет. Винаги улучвам всичко в десетката! Постарала съм се да извлека най-чудотворната есенция на успеха, напълно имам право да кажа, че всичко е в мои ръце! Всеки е отговорен за своя живот, не виждам смисъл да се обвързваш с някого и да се опитваш да го променяш. Можеш само да променяш себе си и то само по едно единствено мото: Да станеш по-добър!

Нещо в живота ми се бе променило напоследък, но защо тази промяна ме караше да изпадам в паника?! Та нали точно аз съветвах приятелите си да правят всеки ден нещо ново, за да поддържат духа си млад!

Нима сложеното ново не пасваше на мястото си и като един номер по-големи обувки се изхлузваше,  шляпайки по отъпкания ми житейски път?!

Повтаряното ‘’Всяко зло, за добро’’ ме направи безразлична към нахлуващата като отровна газ самота вътре в мен. Мога да се справя сама! Да, мога със всичко и всеки да се справя, а със самата мен, дали?! Нима губя контрол? В какво сгреших, та образът в огледалото изглежда като човечето, надраскано в тефтера ми по време на обедната ми почивка: обесено с бримката на самотата. Нима приетата за правилна Формула на успеха даваше погрешен резултат, който досега съответстваше с щастието, а сега получавах напълно непознат резултат, нещо като това да решиш цялата кръстословица, всички празни кутийки да са пълни, но написаният на обратната страна на вестника правилен отговор абсолютно различен с твоя ответ.

Каквото и да е! Хайде, добро утро, красавице!

Петната от пудра и парфюм върху огледалото залепнаха неподвижно след напръскания с възторг лак за коса. Блестящо! Не напразно си бях поръчала това огледало с масивна позлатена рамка, тя винаги ме мотивираше да изглеждам добре, блясъкът на образа ми трябваше да заслепява лукса на самата рамка! Едно от нещата, в които бях убедена, бе значението на опаковката. Не вярвах на онази поговорка, че посрещат по дрехите и т.н. Бях си я прекроила: Посрещат по дрехите и те помнят по гласа. Не е ли вярно, че едно и също нещо, казано с различна интонация и в зависимост от ударенията, предизвиква различна емоция в хората?! Още по-важно е кога ще направиш пауза. Паузата се прави преди важната дума, а не след нея, както много често правят хората.

А тази сутрин, без да си кажа нещо важно, започнах с дълга пауза, след която наблегнах на Депресията…

Тротоарът, измит преди минути, докосваше мнимо тънките подметки на високите ми летни сандали. Тази сутрин се събудих друга, положих усилия и успях да се намеря в отражението на огледалото, пък дори изглеждаща обърната с краката нагоре. Но явно, въпреки безупречния грим, изглеждах тъжна, защото котето до кофите с боклук не ме позна и този път пропусна да погали голите ми крака с пухкавата си опашка. Изсипах гранулите за котки във пластмасовата празна кутия и му се усмихнах, колкото това бе възможно след фиксатора, замръзнал по кожата на лицето ми. Можех аз да го погаля, но нали бях свикнала то да ме гали, просто не се сетих

Ще бъде хубав ден! Бях предприела всички предпазни мерки, за да бъде такъв. Не бях от жените, които експериментираха, позволявайки на околните да бръкнат с пръст в живота им. Никой не можеше да ме обвини, че не изпълнявах ролята, която Майката природа ми бе отредила, жените трябваше да раждат, но защо това се разбираше само като раждане на деца?! Аз раждах идеи, отглеждах ги и ги предлагах на хората, за да се чувстват по-красиви, при мен всеки можеше да се снабди с лъскава опаковка, която му гарантираше успех.

В моята колекция, наречена: Облечи тялото си с това, което отразява духа ти, имаше всякакви материи и цветове, най-големият  размер на облеклата ми караше жените да поддържат стройна фигура. Не им давах шанса да напълняват през зимата, умишлено стеснявах зимната си колекция. Хитро, нали?! Само правех изключения, когато попълвах колекцията си с туники за бременни жени, а на всеки един етикет слагах краткото лого: Носи ме само 9 месеца!

Всяка моя колекция се раждаше с "контрaкции", които продължаваха месеци наред. Също като родилни болки. Ако трябва да си призная, бях много по-плодовита от всяка друга жена, раждах 4 пъти в годината.

За късмет си сложих любимото бельо! Това, което бях подготвила за специалната колекция за деня на влюбените, не помня преди колко години. Почнах с дизайна на бельо, а ето че вече в колекцията ми присъстваха всички аксесоари, които аз не на шега наричах оръжия на съвременната жена. Само до парфюмите не се докоснах, поради основателния ми страх, че жените много рядко сменяха аромата си, но дискретно им надъхвах аромата на своята марка, използвайки парфюмирани конци и копчета. Един ненатрапчив аромат се впиваше в съзнанието им, бях 100% сигурна, че една от най-важните памети на човека бе сензорната памет на обонянието. Колкото и модата да се променя, парфюмът бе едно от малкото неща, които почти не се изменяше, а ароматът на моите дрехи и аксесоари умело превземаше най-широкото крило на гардеробите им.

Напръсках се с Шанел! Вече 15 години ухаех така, само че вечер, но за настроение си позволих да лъхна с аромата на нощта точно в 8 сутринта.

Даже взех шишенцето с брокат, ако ми стане тъжно на работа, ще посипя малко блясък върху голите си рамене надвечер! Напръсках тупираната си коса със силна струя лак, всичко бе под контрол!

Депресия?! Измислица на модерния свят! Много съм си добре даже!

Най-добрият лекар е положителното мислене! Така е, ето затова ще се отбия в здравната служба, ще си пусна изследвания, както правех често, за да докажа на жената в огледалото, че съм здрава като скала!

Боже! Защо вече не мирише на хлорна в  здравната?! Мебелите не са бели както преди 20 години, повече ми прилича на хотел с тези модерни канапета във фоайето, паркетът блести, лъснат с препарата за полиране на дървени повърхности. А тези палмички?! Не съм на почивка, нали?!

 - Добро утро!

Дългите извити мигли потрепериха като от кадър на холивудски филм. Красиво момиче!

 - Добро утро! Искам да си пусна изследвания. - казах, вдишвайки аромата на парфюма, лъхнал ме иззад високото бюро. Шанел! А аз си мислех, че моят парфюм е за специални случаи?!

 - Първо трябва да минете през преглед. Кой е личният ви лекар?!

 - Не помня… Няма значение, аз искам само да си направя изследвания. - отвърнах, усмихвайки се.

 - Хммм, тогава втората стая вляво - посочи с безупречно лакиран нокът тесния коридор - Хубав ден, госпожо!

Дали и тя слагаше красивата си маска всяка сутрин като мен, или това бе истинското ù излъчване? Не мога да я попитам, ще ме помисли за луда, но колко полезно би било , ако ми издаде тайната на тази озаряваща усмивка! Дали човек може да се смее, когато животът му е тръгнал надолу по баира и дали изглеждат по-истински нагласените ни усмивки, отколкото крокодилските ни сълзи понякога… Оф! Доста ефикасен е този лак за коса, сякаш фиксирал всичките ми мисли накуп, лепнат и тормозят съзнанието ми!

Грапавата японска мазилка проблясваше на малки звездички по стените на коридора. Металните капачки на тънките ми токове издаваха шикозен звук, хареса ми. Кожените пейки в червено бяха празни. Вратата на кабинета бе отворена. На екрана върху нея светеше името ми. Кратко и запомнящо се! Като псевдоним на известна личност, като име на световна марка, 4 букви името и пак 4 букви фамилното. Почти като Кока-Кола. Но защо ми звучи по-правдоподобно в този вид: Дрън-Брън?!

Като на вход на нощно заведение, в което може би имам участие аз. Не напразно бях взела броката си, направо можех да се окъпя с него и да вляза. Пърхащите в главата ми щури мисли погъделичкаха празния ми стомах. Никаква следа от депресия!

 - Влезте! - плътният мъжки глас ме  накара да сложа край на  артистичната си изява.

Поклащайки снага, влязох в кабинета на лекаря. Дългото масивно бюро като палуба на кораб бе заело половината пространство на стаята в полукръг. Висока декоративна палма клатеше листа под включения климатик. Настръхнах от студения въздух, раменете ми без брокат потрепериха.

Широкият му гръб бе силно изправен, светлосинята риза стоеше опъната без нито една следа от погрешно докосване на ютията, шевовете бяха равни, веднага познах марката. Чупливата му прошарена коса падаше до края на острата яка. Не, не съм в депресия! Щом обръщам внимание на такива детайли, значи съм напълно добре.

 - Да, слушам ви! - каза лекарят, обръщайки лице към мен. - Какви са оплакванията ви?

 - Нямам оплаквания! Искам само изследвания, профилактично.

Твърдите кичури на изправената ми  коса даже не помръдваха. А палмата клатеше листа с финес. Напластените ми с два слоя очна спирала мигли докосваха кичур от бретона, пуснат вдясно на челото ми. Последните две докосвания на дебелата ми четка с алена пудра все още подчертаваха високите ми скули. Усещах меланжа от цветове, застинал от фиксатора за грим.

 - Значи профилактично?! Някакви хронични заболявания имате ли? - попита лекарят, вписвайки гражданския ми номер в системата.

Замислих се. Нямах… Последно лежах в болница, когато увеличих кубиците на гърдите, а преди това около 6 месеца посещавах зъболекар, за да ми направи имплантант... Друго... а да, претърпях една малка оперативна намеса, за да отстранят една грозна разширена вена от левия ми крак!

 - Не, нямам! - казах, доволна от безупречното си физическо здраве.

 - А успокоителни, кои пиете?! - съвсем спокойно ме попита лекарят.

Бях ли му казала преди малко, че пия успокоителни?! Не помня

Острият връх на токчето ми изскърца, когато натиснах с длан треперещия си крак. Разклатих по-твърдата от изкуствена перука коса, за да спра нападащата ме горещина около дългия ми врат.

 - Ддда… - признах смутено.

 - По лекарско предписание ли ги пиете? - подпря острата си брадичка с длани лекарят.

 - Ммм, да, разбира се! - отвърнах, държейки здраво дръжките на кожената си чанта.

 - Причината? - продължи разпита си лекарят.

Причината ли? Всеки пие успокоителни в тези времена на стрес!

 - На колко години сте? - много грешен въпрос!

Много пъти съм се замисляла, когато ми зададат неудобен въпрос, какъв да бъде отговорът. С натрупания ми опит мога да отбележа, че в живота не отговорите са важни, а въпросите. Ако не си задаваме въпроси, няма да има движение на мисълта ни. Докато измисляме или търсим верния отговор, тренираме мисълта си. Така мисля аз и жената от огледалото е съгласна с мен! Точка по въпроса!

 - Питам ви, за да мога да ви предложа нещо, което мисля, че ще ви подейства по-добре от лeкарствата… Не за друго. - приятелски ми се усмихна лекарят.

Изкашлях се, за да спечеля време. Червилото се стече по краищата на устните ми от напрежението, което избиваше по уж заздравелите шевове под бюста ми.

 - 40.

 - Чудесно! Вие имате нужда от семейство, имате нужда от дете, за което да се грижите. Не са ви нужни успокоителни, физически изглеждате прекрасно, но… 

Не го оставих да продължи.

 - Вие психотерапевт ли сте?! - обидено хвърлих един от тренираните си погледи на чаровна  красавица.

 - Не, не съм… Но съм лекар и мога да преценя кога хората имат нужда от лекарства и кога не. Профилактично ви препоръчвам любов!

Как си позволява да говори така с мен?! Ще се оплача на шефа му, ще се оплача и по-горе!

Климатикът издуха студена струя въздух към изпотеното ми лице. Профилактично ми препоръчвал любов!

 - Повярвайте ми, все още имате време за това! - нахално погледна треперещите ми устни.

Сега аз ще му задам един въпрос, та ще се чуди как да ми отговори!

 - Ето, направете си тези изследвания и като получите резултатите, ако искате елате да ги погледна

Взех списъка от ръката му и станах от кожения стол, полата ми бе залепнала. Защо ли слагат кожени тапицерии на столовете! Толкова е грозно, когато жена залепне по тях!

Протегнах длан, за да му благодаря, сложих пак една изкуствена усмивка и доволно кимнах с глава.

 - Изкуствени са, нали? - попита лекарят, гледайки към пищния ми бюст.

 - Моля?! - изпаднах в ужас от въпроса му.

 - Перлите, изкуствено произведени - промълви, усетил криворазбрания си въпрос.

 - Да… - успях да кажа, докосвайки малките фабрично еднакви по форма и големина перли, нанизани на платинения ми синджир.

Даже не се повдигна, когато ми стисна ръката. Нахален, образован мъж! Какво по-хубаво като начало на деня?

Тълпата от мъже, излизащи от джамията, ставаше все по-голяма. Вървях по края на тротоара, сложила големите си слънчеви очила. Гледаха ме странно. След петъчната служба, навярно аз бях последното нещо, което биха искали да видят, сигурно се бяха молили за душите си, за мира и доброто по света. Наведох глава, издърпах нагоре острото деколте на блузата си и завих към входа на здравната служба.

Бях взела резултатите от изследванията още преди час. Интернет страницата на здравната служба предлагаше тази толкова облекчаваща човека услуга. Но въпреки всичко  реших да дойда до тук, исках да покажа на лекаря, че съм здрава.

Момичето с дългите мигли ме посрещна със същата усмивка, дали беше по-хубава даже от тази сутрин?! Изглеждаше истинска, не като моите нагласени усмивки.

 - Доктора го няма, отиде в джамията на петъчна молитва, изчакайте пред кабинета! - вежливо обяви секретарката.

Пуснах тялото си върху пейката в коридора и разгънах извлечения от принтера лист. Всичко беше в нормалните граници.

Чух дразнещия  звук на плъзгащи се по паркета подметки. Някои вървеше, влачейки краката си. Косата ми би настръхнала, ако нямаше толкова лак по нея!

- Ввв! - поклатих рамене, подразнена от звука, приближаващ се към мен.

Първо видях ръкавите на синята му риза. Дланите му стояха върху дръжките. На главата си имаше малка шапчица в бяло. Не исках да продължа надолу, но очите ми, вече гледащи като прегорели зърна на кафе, се напълниха със сълзи. Едва ли устойчивата на вода очна спирала бе толкова издръжлива, колкото я рекламираха, защото усетих топлината на сълзите си по опънатите ми скули. Колелата на инвалидната количка рязко завиха към вратата на кабинета. Погледнах към стъпалото на количката, за да видя обувките му, правех това по навик, или даже като професиoнaлно изкривяване. А някъде казваха, че само врагът гледа в краката… Нямаше… Един огромен син облак стоеше пред мен.

 - Как са изследванията?! - усмихна се лекарят.

Истинска човешка усмивка! Без тренирани мимики пред огледалото! Ето този човек имаше пълното право да застане пред образа си и да го аплодира.

 - Мисля, че са наред… - заекнах, следвайки количката.

 - Не се и съмнявам, казах ви, че изглеждате прекрасно! - каза, завивайки покрай бюрото си.

Силните му длани се подпряха на дръжките на количката и той само с едно повдигане се премести на стола си. Леко побутна количката зад огромните листа на декоративната палма. Ето такъв го бях видяла сутринта сега?! Какво се бе променило?!

Много неща бяха различни вече в главата ми… Подадох му листа и  седнах послушно на кожения стол, сега бе по-удобен от сутринта, просто бях седнала, без да мисля как изглеждат краката ми, погледнати през открехнатата врата. Пуснах чантата си на земята и неволно подпрях ръка на брадичката си, без да се замислям дали бръчките около очите ми изглеждаха като пачи крак.

Неволно докоснах мястото, където бяха направени инжекциите за изсушаване на засегнатите  вени… Така ми се искаше да усетя набъбналата си болна вена, a нямаше… АЗ се бях постарала всичко да бъде под контрол в живота ми. Не ме наболяваха зъбите, защото ги бях извадила и заменила с порцеланови импланти, не се изпотявах, когато се вълнувах, защото вълненията ми бяха предварително изчислени, не можех да сложа сив пуловер и дънки, дори в събота или неделя… Нямах нито едни равни обувки, без ток… Без парфюм се чувствах гола.B хладилника ми нямаше нищо, което да съдържа мазнини повече от 5%... Всичко бе под контрол, толкова силен, че дори приятелите ми бяха по-малко от броя на пръстите на ръцете ми…

Животът ми досега бе само светеща реклама, която тази сутрин бе изгубила блясъка си. Родените ми идеи бяха пораснали, отчитайки се с благодарност на SWİFT кода ми, но така ми се искаше вместо цифрите в банковата ми сметка, да имах поне 10 телефонни номера в главата си наизустени, на приятели.

Следобедното слънце докосваше косите ми, ароматът на парфюма ми се бе изпарил, токчетата ми издаваха развален звук, след дългата разходка по улиците на града. Контейнерът, почти препълнен, стоеше, чакащ вечерната смяна на чистачите. Моето котe се бе свило до торбите с боклук и мъркаше доволно до празната кутия за храна. Събух обувките си и приклекнах до него. Погалих шарената му опашка, без да се дразня от лъхналата ме миризма на смет.

 - Да се запознаем, котенце! Бена Дона… Не, не, извинявай, това е жената от огледалото, аз съм Бера Дила...

Откога не бях произнасяла собственото си име! Толкова странно ми прозвуча сега… Почти като Кока-Кола ли?! Не, не, само като Бера Дила…