М А С К А Т А

  Има такъв филм. Знам. Има и един куп маски за лице. Козметични.  Има и още повече... изкуствени, пластмасови,  на всички видове животни, цветя, герои, или просто измислени.  Много са. Но мен ме занимават или тревожат, нашите, нашите най-човешки маски. Или... нечовешки.                            

Обясняват ми:  животът  ни ни поднася толкова много изненади и толкова много  трудности и препятствия, че на нас – хората, ни се налага непрекъснато да си слагаме... маски.  И да ги сменяме.  От сутрин до вечер, от вечер до сутрин,  всеки божи ден, всеки миг. Погледнах се в огледалото.  О, ужас! Днес съм с най-нещастливата си маска. Очите ми тъжни, кожата отпусната... сменяй, сменяй, бързо. Криво-ляво си сложих малко по-щастливата. Маска. Малко накриво ми стои, но нищо. До магазина, вестник и обратно.  После, после нали ще си сложа... готварската.  Или на чистачката.  Започнах да ги изреждам. На най-добрата съседка, на най-любящата майка, на тактичната, доста често ми се налага на... интелигентната неработеща  жена, доста често... на уморената, все по-рядко, все по-рядко... на влюбена и  страстна. Колко отдавна не бях писала думичката страст. Сигурно защото не си я слагам.  А и маската, не знам вече къде ми е.  Сещам се, че имах и няколко смешни. Радостни. Усмихнати. Толкова добре ми стояха!  Отдавна... Без да съм посягала към ония, както ги наричам аз... специалните, те ми се лепят по лицето. Злобната, бясната, плачеща, разтревожената. Страхливата. Маската на безразличието.  И на завистта имам... Имах една детска, много миличка и добричка, една такава закачлива, много весела, тя пък отдавна ми е малка. Маската, с която мечтаех, и нея ли съм я затрила някъде? Къде може да съм я потрупала?  Защо изведнъж  изпитах  копнеж по нея?                         

Пак ми обясняват: накрая се уморяваме, уморяваме се постоянно да ги сменяме и най-накрая заставаме с единствената си собствена  маска!                                          Пред себe си.                                                                                                                       Слънцето изгрява в топло, топло жълто, навън е тиха, златна есен, аз ставам и с невероятни усилия си слагам най-поетичната и талантлива маска!           

                                                                                                                        Стефка Галева

                                                                                                                         гр. Сандански