Дона Матронова, или Матроната, както беше известна в махалата, беше бясна на живота, защото дългоочакваният мечтан принц на който тайно се надяваше, никога не дойде при нея, и така живота който тя и без това усещаше, че поначало нещо си му имаше и беше тотално съсипан.

Дона Матронова седеше по цял ден на широката тераса заобиколена от своите котки и гледаше от високо към улицата и към хората.

Отношение, което тя смяташе, че те

напълно заслужаваха.

Тя седеше, и целият ѝ външен вид говореше за достолепие и пищност.

Дона Матронова обичаше котки, а не кучета, защото смяташе кучетата за мръсни и угодничещи същества, адски далече от добрите практики и високите нагласи.

Погледнете една котка и ще разберете всичко - например бялата ангорка, със сините очи, която и беше любима, погледнете как изискано се храни, как те гледа изпитателно с тия очи, за да те накара да се почувстваш виновен. Колко е сложна и противоречива. А и красива. Класа и аристократизъм.

Боже Господи, та тя беше в пъти по изискана от мърлявия ѝ мъж, Господ да го прости. Да не говорим въобще за красотата.

Петър Барабата не беше принца.

Носът му беше зараснал накриво след някакво сбиване на времето, не искаше да се подстригва, и приличаше донякъде на Колю Лудия, дето спеше по пейките, но пък имаше туй-онуй зад гърба.

Което туй-онуй той твърдо бе решил да си го пропилее и изпие съвсем честно и почтено, без да си налага грешни мисли нито за задълженията към миналите поколения, нито за тия към бъдещите.

Но в залеза на нейните 40 принца го нямаше, а Барабата беше на прага и, и тя си го взе с надеждата да излезе нещо от това брадясало скудоумие, но скоро разбра, че се е объркала.

Барабата ядеше като прасе, вечно мазната му брада я отвращаваше, речника му беше колкото да си поиска бира. Но пък и беше удобен, близък, и познат. И си беше добряк.

Момче от махалата.

Тя щеше да си го превъзпита, щеше да го избръсне, да му сложи вратовръзка, щеше да го научи да не се хили толкова глупаво, и щеше да му вмени някои маниери, характерни за пето поколение гражданство в Гръцката махала.

Всуе и суета на суетите.

Нищо не се получи.

Той искаше да направи нещо горкия, поне външно имаше желание, дори полагаше някакви усилия теоретично, но това аристократичното му беше оперирано по рождение.

Домиляваше и по някой път за него, като го гледаше един такъв гузен, но след като той профука и последното останало от старата му финансова слава, милостта и от раз и изведнъж се изпари надалеч.

Така усещането за нещастие, което тя си въобразяваше, че я преследва в живота, се потвърди по всички параграфи.

Както го прибра от прага на къщата си,

така и му посочи посоката навън, и с няколко цветущи израза, и блясъка на ангорска котка в очите му показа пътя.

Пак беше там откъдето тръгна, и там щеше да си остане завинаги. И той, и тя - с малката къща с двете стаи, голямата тераса над тях, и котките.

Както и със работата, ресторанта, студената кухня, и вечно несигурните сезони по хотелите.

След няколко години научи от приятелките, че бил починал, и нищо в нея не трепна.

Добре съм го забравила, каза си тя.

Матроната беше много наясно с това, че тя също е мързелива, но смятайки го погрешно за един от признаците на благородство и аристократизъм, тя скрито ликуваше.

Поне така описваха издигнатите особи в книгите, които тя четеше от ранна

възраст, и все още си ги смяташе за чиста монета.

Имаше своите вечери, своята музика, която много харесваше, и своето ветрило, с които раздвижваше нощният въздух, и гонеше комарите на терасата.

И докато имаше приятелки, с които да си говорят - Марчето, Пепито, даже Ванчето, всичко беше добре и живота някак си се търпеше.

А после когато дойдоха нейните петдесет години със всичките им допълнителни бонуси от бъбречни кризи, цистити, странни болести и горещи нощи, тя разбра, че е загубена.

Същото се случваше и с останалите, срещите им ставаха все по-редки, а самотата и все по-голяма.

В махалата никак не я обичаха, а и вечно сърдитата и физиономия, липсата на какъвто и да е хумор и самоирония, както и досадната и злободневност не допринасяха за съществена промяна.

Такава беше и баба ми, оправдаваше се тя, твърдо решила да я претвори у себе си.

Езика и режеше, и никого не подминаваше. И странно, но такива хора често се превръщат в запазената марка на махалата, и като изчезнат за тях се говори още много.

В същност по някой път тя се смееше много, до припадък, с един крещящ смях, много често причинен от някоя груба гротеска, която и напомняше на собствената и злочестина.

До късно седеше сама на терасата метнала някаква лека рокличка, грижеше се за цветята и храстчетата, които гледаше с особена ревност, поливаше лимона в голямата саксия, бършеше му листата, режеше бенджамина, махаше на комшиите от съседните блокове, и им хвърляше леко беззъба усмивка, от която брадата и се беше поизострила.

Говореше си с котките, и тъй като нямаше какво толкова да си обсъждат след толкова съвместни вечери и години, разговора им се свеждаше до възклицания, милувки, прегръдки и "тъй, тъй"

В общи линии нещата не изглеждаха толкова зле, единствено заради съществуването на лафа, че нещата винаги могат да са и по-зле, а и усещането за обреченост няма как да го изиграеш.

То винаги си е отвътре.

А ако се беше появил принца?

Често се питаше тя.

Какво ли щеше да е?

Дали пак нямаше да и писне на втората година, и от принц той да се превърне просто в един чукундур?

В същност той почти беше дошъл, само че баща и не я даде. Бяха млади, имаше нещо като любов между тях. И бяха твърде млади и глупави за да не си позволят да прескочат тия условности.

Колко смешно и звучеше сега.

Да не те даде баща ти.

Колко глупаво, до болка обидно...и колко далечно.

Отдавна се беше примирила.

Тая вечер на Дона Матронова и беше горещо и нервно.

Много горещо. Седеше на терасата и се потеше като кон.

Развяваше ветрилото като знаме и попържаше с меки изрази въпреки вродената и аристократичност.

Идеше и да срита котките.

Рожденият и ден наближаваше, а тя отдавна беше намразила тия събития, заради вечната пропаст между пожелания и действителност.

Не съм добре, каза си тя, и отиде да си направи един чай от маточина.

Сложи водата, и отиде в другата стая за да си оправи самотното легло.

Това си беше ритуал, и тя си го харесваше.

Белите чаршафи, скърцането на паркета, тихото тиктакане на стенния часовник, самотата.

След толкова много години всичко това я успокояваше.

Само, че тази вечер постелята и заприлича на покров.

Взе си чая, дотътри се до терасата, и огледа всичко с бавен поглед, сякаш искаше да го запомни добре.

После все така бавно тръгна на обратно, не затвори вратата, защото искаше да чува всичко, стигна до леглото, зави и се свят и разбра, че може би умира.

Но това, което най много я учуди, е че

за пръв път от толкова много години, тя се почувства странно отсъстваща и доволна.