Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков 2

Медицинариумът

Десет месеца от края на света и от неговото... начало

(Хроника на един бъдещ апокалипсис)

На всички, запазили усета си за нормалност във времето на самопричинено безумие, в което се преструваме, че опитваме да живеем вече цели почти две години. Ще поумнеем ли бързо и цивилизовано или - както се случва в романа - ще го сторим под формата на „гърч“ след десетилетия излишен „мрак“? Изборът е колективен, решението - лично...

Авторът

„Колкото по-тотална е мощта, толкова по-саморазрушително е таящото се в недрата й безсилие. Както и да оправдава наличието си, едничката цел на всяка власт е да се самовъзпроизвежда, по възможност - безконтролно. А едничкото последствие от упражняването й - системно да подкопава привидността за собственото си величие, докато накрая, „грохнала“ от „неизлечимото“ си безсмислие, се срине „в пламъци“ в обоселите нозе на опърпаните си отрицатели. Какво ще се случи след това с отрицателите й ли? Как какво?! Съвсем същото...“

Мигел Уртадо, „Убежището на блуждаещия безпочвеник“ - ноември 2133

„О, вие, славни воини на живота,

безстрашно своя жертвали с охота,

затуй и днес да има детски смях,

да се живее дръзко и без страх,

да греят топли слънчеви лъчи

в безброй от жизнерадостни очи,

да има глъч, веселие, мечти,

в прегръдките си да сме аз и ти!

О, вий, „сковали“ вечния си трон

от капчици безсмъртен декатрон,

дарили нам безкористно света,

към идното „отворили врата“,

блестете ярко в нашите сърца,

в безчет от благодарни вам лица

и приемете нашия поклон,

ведно на идните потомства в тон!

Живейте на Всемира с вечността,

трептете с трепета на радостта

и знайте, че заветът ви свещен

с живота си ще браним нощ и ден!“

„Воини на живота“ - химн на Всеобщата глобална медицинария

„Сърцето ти „гърча“, любими!

Не съм по сърцата... - Прости ми!“

Строфа от шеговита любовна песничка от втората половина на XXI век

Пролог

„Човешкият свят е царство на случайността и заблуждението, които безжалостно господстват и над значителното, и над най-дребното. А редом с тях стоят глупостта и злобата, които бичуват всичко.“

Артур Шопенхауер

„Нещо в мозъка“ - това е едничкото, което му хрумва, наблюдавайки масовото полудяване. „Объркало се е нещо в мозъците на мнозина. Ала какво?

Дали обаче - потръпва - объркването всъщност не е в моя мозък, а не в тези на толкова много хора?!“

Сепва го поредният звън на входната врата. Да, установява след като отваря, пак инспектор и пак с все същия въпрос:

- Продължавате ли да отказвате да се ваксинирате?

Кимва. Не намира за уместно да отговаря с думи. Не намира за уместно да обяснява каквото и да било.

Инспекторът, разбира се, си тръгва, без да го агитира. Явно е свикнал с такива отговори. Твърде малко са вече отказващите да се ваксинират. Колкото повече намаляват обаче, толкова по-упорито отказват ваксиниране. Ясно е, че спрямо тях ще бъдат взети строги мерки. Ала какви?

Ето какви. Цялата тази всекидневна сага с инспектора на входната врата продължава още 3 месеца, подир което получава заповед в срок от 2 седмици да напусне жилището си и да се изнесе в някоя от т. нар. „заразни“ зони.

Отправя запитване как ще бъде компенсирана загубата на жилището му. Отговорът е почти незабавен. Автоматизиран е, разбира се и гласи само:

„Все още имате шанс да се ваксинирате и - съответно - да останете в жилището си.“

Плюе на този отговор. Плюе на всичко това. Плюе на жилището си и на възможността да остане в него. Изнася се. Прави го по-бързо от очакваното за самия себе си - още на третия ден, а не, както би могъл да стори, едва на четиринадесетия.

Мразовитият ноемврийски вятър „жули“ страните му. Харесва това усещане. След над двадесетгодишно почти постоянно пребиваване с намордници мнозина вече са загубили способността си да изпитват удоволствие от обтичащия лицето им въздух. Напротив: ужасяват се от самата възможност да са с открити лица!

С влизането му в пристанището завалява сняг - първият за тази есен. Снежинките все още са ситни и редки, ала бързо наедряват и се сгъстяват, въртейки се и завихряйки се в белезникави рояци под напора на ледения вятър на фона на оловно сивото небе.

Узнава, че прехвърлителна лодка ще има едва след 3 дни. Не му остава нищо друго, освен да чака на (или някъде около) пристанището. Домът му - всъщност вече изгубеният му бивш дом - е на цели 250 километра от тук, така че няма нито време, нито желание, да се връща да изчаква там. Освен това при спирането си пред пристанището е предал на медицинските власти ключовете на автомобила си. Не е минало, разбира се, без последна препоръка от страна на поелия ги с облечена в дебела медицинска ръкавица ръка инспектор:

- Бъдете разумен. Все още можете да се завърнете в жилището си и да живеете в обществото, стига само да...

Не го е доизслушал, както не доизслушва и опциите, които му предлага служителката на гишето, след като го е известила, че „чакалнята не е за спане“.

Намира къде да приспи. Три нощи са достатъчно къс срок обществото да изтърпи паразит като него... - Нали?...

* * *

- Спрете, моля ви! - опитва да надвика озверялата тълпа. - Все още живеем в свободна страна, нали?! Все още не сме „погребали“ демократичните ценности под руините на „издъхващата“ човечност, нали?! Все още сме живи, живи, живи, нал...

Точно в този миг стъклото на прозореца се пръсва под тежестта на хвърления в журналистическото му студио едър камък. Бил е запратен с голяма прецизност, понеже лети право към него. Посреща го странично с незащитената си глава, обръщайки се, сепнат от трясъка на строшилия се прозорец. Всъщност думата „посреща“ тук е съвсем неуместна. Камъкът стига до главата му и... я пръсва като пъпеш. Смъртта му е моментална. Само няколко секунди по-късно вратата на студиото е избита от пантите си. Тълпата нахлува вътре, немедлено съзира трупа му и с грозни крясъци се нахвърля върху него. Отначало рита и блъска току-що умъртвеното тяло. Сетне, както би следвало и да се очаква в подобна ситуация на неконтролируем гняв, го разкъсва на парчета...

* * *

- Мракът настъпи плавно и неусетно - разказва побелелият старец на четиринадесетгодишния си правнук, - съвсем плавно и съвсем, съвсееем неусетно. Отначало дори изглеждаше като нещо кратковременно и мимолетно. Когато обаче започна третата година на карантината, опазилите се от психозата вече подозирахме, че промяната е дълбока и фундаментална - толкова дълбока и тъй фундаментална, че връщането към нормалността ни се струваше ако не невъзможно, то поне много, мнооого трудно...

- Колко години след началото на лудостта с прабаба се заселихте тук? - осведомява се правнукът.

- По онова време, в самото начало - уточнява старецът, - с прабаба ти все още не се познавахме. - Запознахме се цели 10 години след развихрянето на лудостта. Тогава вече бяха започнали да прогонват от обществото отказващите да се ваксинират. Ала и - уточнява, почесвайки се по обрасналата със снежнобяла грива глава - свободните зони още бяха твърде малко - едва няколко, при това - всички отдалечени от мястото, където живеехме и работехме. И двамата бяхме категорични, че каквото и да се случва, няма да се ваксинираме. Решихме обаче, че ще се изселим възможно най-късно, надявайки се да се появи свободна зона и в близост до местоживеенето ни. Така и се случи. Стана малко след като прабаба ти забременя с дядо ти...

- Колко време след началото на лудостта стана това? - продължава да любопитства правнукът.

- Има-няма 12 години - уточнява старецът. - Преди да уредим живота си що-годе нормално обаче, трябваше да минат още 5-6, време, през което дядо ти растеше и все по-належащ ставаше проблемът с образованието му. С прабаба ти правехме възможното в това отношение, но - разбираемо - то не бе кой знае колко. Имахме късмет, че още на деветата му година учредиха първото училище в зоната ни...

Слушайки го, правнукът фиксира върху лазурносиньото на гладкото като стъкло море белезникавите точки на конвоиращите кораби, опасали острова на зоната им като гирлянд.

„Цял живот на тоя мъничък остров! - въздъхва вътрешно. - А светът е тъй огромен - огромност, до която по всяка вероятност не ще успея дори да се докосна!“...

* * *

Председателят на преименувалата се при встъпването му в длъжност във Всеобща глобална медицинария Световна здравна организация Винченцо Пиацола нервно махва с ръка, „разтваряйки“ „подскачащата светулка“ на поредната холограма пред себе си. Сто и деветнадесетата за деня е, а големият старинен стенен часовник в кабинета му едва е отброил петнадесет часа! Има чувството, че всеки момент ще припадне от умора. Плъзва поглед по гъсто „изрисуваните“ във въздуха редове с намерението просто да отчете поредното рутинно съобщение и... замръзва от ужас!

- Невъзможно! - прошепва. - Невъзможно! Невъзможно! Невъзможно! АБ-СО-ЛЮТ-НО невъзможно!!!

Да, ала въпреки че неколкократно примигва, буквите продължават да си висят току пред лицето му в топлия подиробеден въздух. Чете написаното, препрочита го и сетне - почти автоматизирано - го чете пак и пак, и пак...:

„ВНИМАНИЕ! СВРЪХСЕКРЕТНО!

Декатронът незабавно да бъде изтеглен от употреба! Имунизираните с него да бъдат издирени до един и да се поставят под карантина до второ нареждане! Ако някой от тях опита да се изплъзне, да бъде карантиниран принудително! Да се има предвид, че психиката им е необратимо поразена! Станали са едновременно и крайно инфантилни, и безскрупулно жестоки! Причина - неизвестна! Действайте светкавично и чакайте нови указания! Ако в същите имунизираните с декатрон не се третират като крайно опасни, незабавно карантинирайте издалите ги, понеже по всяка вероятност те също ще са сред имунизираните с декатрон! Дерзайте и Бог да ни е на помощ!“

- Каква ирония на съдбата! - не си дава сметка, че говори на глас Пиацола. - Точно днес, точно на 8 май 2045, точно в деня преди честването на стогодишнината от края на най-кръвопролитната война в Европа, пред мен е предизвестието за неминуемата гибел на цяла една цивилизация!

Как си представят тия идиоти от оперативния щаб, че ще бъдат издирени и карантинирани всичките имунизирани с декатрон вече над 2 000 000 000 души! Как си въобразяват, че може да се установи колцина извън тези над 2 000 000 000 са се имунизирали извън общия ред и - съответно - с липсваща за имунизирането им документация!!!

Край, край, край! - внезапно грохва в креслото си Пиацола, видимо състарявайки се за броени секунди поне с двадесет над петдесет и четирите си години. - Проклет да съм - продължава все така на глас, - че през февруари се имунизирах с предходната ваксина и че ще трябва да преживея в пълно съзнание чудовищното фиаско на човешкия род!

За негово щастие тази горчива чаша го отминава. На следната сутрин го откриват смъртоносно поразен от инсулт.

* * *

Пригодената за подводно плаване голяма лодка, чието техническо название е „хидромобил“, а иначе неформално наричана „подводничарка“, вече е на по-малко от 40 морски мили от първия остров от архипелага, който си е набелязала за лов. Капитанът - тантурест флегматик с ленив поглед и поне двуседмична брада на име Ото Шулц - махва с ръка, което означава, че потапянето трябва да започне след 3 минути. Времето е предостатъчно, за да се дотътри до каютата си и да се опъне в койката си в очакване да приближат достатъчно. Ще измине не по-малко от час преди да пристъпят към действие.

Сепва го холофонът, по който му е предадена информация, че вече са достатъчно близо до острова, за да започнат атаката. Поглежда холофонния часовник, установявайки, че е спал почти час и половина. „Извиква“ от менюто на холофона си картата на острова. „Да - преценява, - с доста неравен терен, с оскъдна растителност, но и - съди по многобройните колиби в над двадесетте селища - доста пренаселен е.“

- Не е зле - изръмжава на глас, - хич даже не е зле! Ако съдя от досегашния си опит, а той никак не е малък - цели 25 години ловец на въдворенци в заразните зони, - на това скромно по размери парче земя живеят не по-малко от 5-7 хиляди души! Това значи - потрива доволно ръце, - че ако си свършим работата както трябва, ще има богат улов! При петстотинте корондола на глава, които местният сектор на Всеобщата глобална медицинария плаща за доставен въдворенец, ако успеем да заловим петдесетина или тридесетина, та дори двадесетина, чистата печалба от този курс при всяко положение ще възлезе поне на 8-9 хиляди корондола, а ако имаме късмет може да се окаже два, а може би - Защо не?! - даже три пъти по-голяма!...

- Стига! - тръсва глава и издава заповед за начало на операцията. Може да отиде в общото помещение, както често прави, ала този път предпочита да наблюдава случващото се по холофона от койката си.

В първите няколко минути над острова продължава да цари обичайният предутринен покой. Сетне малко поселище, разположено в най-близката му част, бързо се обвива в непрогледна мъгла. Мъглата трае не повече от минута, след което със същата бързина, с каквато се е появила, се разсейва. Едновременно с това хидромобилът рязко е повишил оборотите си и на подходящо място на няколко стотин метра от крайбрежието на поселището изскача на повърхността, забавяйки ход. Още с излизането му на повърхността от корпуса му се отделят четири петместни лодчици с по двамина моряци, които незабавно се отправят към сушата...

Само час след това, след като са направили четири курса до смълчаното с помощта на сънотворния газ селище на предела на максималния си капацитет на натоварване, стоварвайки на „подводничарката“ 77 от дълбоко спящите му жители, операцията приключва и започва умерено бързото отдалечаване на хидромобила от острова.

Гледайки овързваните в момента въдворенци, Шулц преценява на око, обръщайки се към помощник капитана Филип Грегер:

- Добър улов.

- Да - едва забележимо кимва Грегер.

- Като ги гледам - продължава Шулц, - петима, най-много десетима да се окажат невъдворяеми.

- Не е сигурно - изразява плахо съмнение Грегер. - На предишната ми служба се е случвало по 20-30 от 80-90 да се окажат невъдворяеми.

- Е добре де - примирено махва с ръка Шулц. - И 20, та дори 25 невъдворяеми да има сред тези - посочва овързваната плячка, - печалбата ни пак никак, ама никак няма да е малка...