Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков 15

Глава петнадесета

„Щом погрознееш в нейните очи

и види в думите ти пепелянки,

тя няма да ти повели: „Мълчи!“,

а ще посърнат нейните лъчи

на истини „всеядни“ сред останките!“

Симон Фунтон, „Сказания за истинската Аз“ - май 2128

Трондхайм - сряда, 22 май 2103

Когато Турвал Вестенгард потегли към укритието, започваше да се спуска здрачът на една от първите за годината бели нощи. За кой ли път си повтори, че вече е крайно време да й каже. Как обаче?! Как при положение, че всяка втора нейна дума бе „Роберто“?! „Когато започнах да се влюбвам в Роберто...“, „Когато Роберто ми призна, че ме обича...“, „Когато с Роберто за първи път обиколихме острова по море...“, „Когато с Роберто се оженихме...“, „Когато треперих от страх за Роберто при всяко негово по-дълго отсъствие от дома...“, „Когато с Роберто се разхождахме по брега и той ме подкачаше за поезията на Назари...“, „Когато Роберто ме учеше да стрелям с лъчев пистолет...“, „Когато с Роберто се състезавахме по плуване на дълги разстояния...“ Роберто, Роберто, Роберто, Роберто...

„Господи! - свиваше се сърцето му, докато крачеше към горичката с натежали крака. - Как се казва такова нещо на влюбена до смърт жена?! Как устата ми да дръзне да произнесе пред нея вестта за смъртта на любимия й?!“

Докато този чудовищен въпрос „дълбаеше“ изнуреното му от агоничното постоянство да бъде задаван съзнание, през главата на Турвал премина всичко, случило се с и около него от 5 май насам.

* * *

Още щом се бе свестила в укритието си, първият въпрос на Елмина, естествено, бе бил...:

- Берто? Къде е той? Къде съм? Какво е това място? Берто, защо си ме довел тук?...

Когато очите им се бяха срещнали и той за пореден път бе „потънал“ в ослепителната - и ослепяващата го - чернота на нейните, бе прочел в погледа й страх - неистов, всепомитащ, безпределен страх.

- Роберто? - бе прошепнала тогава. - Той... не е ли тук? Ако не е, аз защо..., аз защо съм тук?

- Опитаха се да ти навредят - бе онова, което бе успял да отвърне. - Тук си на сигурно място.

- А Роберто?! - бе го запитала ужасена. - И на него... И на него ли опитаха да навредят?! Да не би..., да не би..., да не би да са го... ранили?!

- Не - незабавно бе „изстрелял“ Турвал, невероятно облекчен, че не му се налагаше да лъже (Роберто бе мъртъв, а не ранен, а тя попита дали е ранен, нали така?“. - Опитаха се да навредят на теб.

- Тогава, щом Роберто е добре, защо не е тук?! - бе го изгледала тя с безумен поглед, опитвайки да се надигне от импровизираната си постеля, след което със стон отново се бе отпуснала в носещия инициалите на медицинариум „Вестенгард“ дюшек.

- Как си?! - бе се разтревожил той, пристъпвайки към нея.

- Добре съм - със слаб глас бе отвърнала тя. - Чувствам се така, сякаш цялата съм натъртена - бе пояснила, - но иначе съм добре. А Роберто? - бе продължила да пита. - Къде е той?

- В момента не може да е тук - не вярвайки на лекотата, с която изричаше тази лъжа, бе произнесъл Турвал. - Би било прекалено опасно да е тук.

- Къде е тогава? - настойчиво го бе загледала тя, при което той, устоял на погледа й, понеже знаеше, че трябва да устои на погледа й, понеже - неизвестно как и защо - бе сигурен, че да устои на погледа й бе равносилно на спасението й, понеже с кристална яснота съзнаваше, че е длъжен да устои на погледа й, ала всмукан без остатък в бездната на чернотата му, окончателно бе капитулирал пред лъжата с думите:

- На сигурно място.

И понеже лъжата черпи жизнени сили от собственото си самонарастване, бе добавил:

- Грижат се за него добре.

- Значи не е добре, така ли?! - бе извисила глас в кресчендо тя, опитвайки наново - и пак безуспешно - да се надигне от дюшека. - Значи все пак с Роберто се е случило нещо лошо?!

- Не, нищо лошо не се е случило с Роберто - бе продължил да лъже Турвал. - Сега обаче и за теб, и за него, е прекалено опасно, фатално опасно - бе се коригирал - да излизате от укритията си.

- Холофон! - бе плъзнала поглед по тялото му, съзирайки холофонната гривна около лявата му китка. - Моля те, свържи ме с него по холофона си!

- Там, където се укрива, няма холофони, трябва да няма холофони - бе се коригирал отново той, изчервявайки се и благодарен - поне се бе надявал да е така, - че мракът в укритието в достатъчна степен скрива този факт. - Не се притеснявай - бе я уверил. - Поне засега опасността и за двама ви е преминала, но просто ще трябва да изчакате известно време, преди да се съберете там, на Фаял.

- Опасност ли?! - бе го фиксирала тя с недоумяващ поглед. - Каква опасност?! Какво се случи всъщност?! Тъкмо бяхме поели към свободата, когато!...

- Тази сутрин неволно подслушах разговор между двама от ловците на въдворенци, които ви докараха - бе „запрашил“ право „през просото“ Турвал. - Разбрах, че вместо да ви закарат на Фаял, както, разбира се, трябваше да постъпят, възнамеряват да ви доставят на някаква тайна лаборатория за медицински изследвания.

- Какво?! - този път тя вече бе успяла да се попривдигне върху дюшека. - Как така?! Как е възможно да?!...

Не бе довършила. Вместо това се бе сринала обратно върху дюшека и горко се бе разридала.

- Точно - бе започнала да хълца..., - точно, когато си мислехме, че всичко е приключило..., точно, когато вече бяхме повярвали, че..., че..., че... сме свободни!

Сетне внезапно наново бе устремила антрацитно черните си очи към него и с ненадейно твърд глас го бе запитала:

- Не ме лъжеш, нали? Не ме лъжеш - бе уточнила, - че Роберто е добре, нали?

- Не - отново бе положил максимално усилие да не сведе поглед той, - не те лъжа.

- Тогава поне ми кажи къде е?! – бе му се примолила тя. - Наблизо ли е?

- Да - бе продължил да лъже той, - наблизо е. Много е наблизо даже.

- Тогава защо..., защо да не може да го видя?! - бе го запитала.

- Наоколо гъмжи от ловците на въдворенци, които ви докараха - все повече се бе оплитал в лъжи Турвал. - Явно - бе се сетил да добави..., - явно - бе повторил - са им предплатили за всички вас и те на всяка цена държат да доставят на платилите им цялата плячка.

- Ти ли укри и Роберто? - бе се осведомила тя.

- Ако бях аз, щях да знам къде е - бе отбелязал очевидното той. - Не, не бях аз. За Роберто се погрижиха приятели, много сигурни и много добри мои приятели - приятели, които никога не биха ме предали за нищо на света.

- Ооох, как ми се иска да ти повярвам! - с безумна надежда в черните си като нощта очи го бе изгледала тя. - Да знаеш само колко съдбоносно важно за мен е... да ти повярвам!

- Вярвай ми - наново се бе изчервил той. - Когато най-много след десетина-петнадесет дни с Роберто се съберете, ще осъзнаеш, че съм направил всичко, абсолютно всичко възможно това да се случи.

- Десетина-петнадесет дни ли?! - бе хлъцнала Елмина, като този път не просто се бе попривдигнала, а направо бе седнала в подгизналия от потта й дюшек. - Невъзможно! Как така няма да видя Роберто цели десетина-петнадесет дни?!

- Разбирам те - бе приклекнал пред нея той, без обаче да смее да я докосне, като при това бе усетил, че пак се е изчервил. - Знам - бе добавил, - че това време ти се вижда прекалено дълго. Трябва да бъдем сигурни обаче, че опасността е преминала напълно, преди да организираме прехвърлянето ви на Фаял.

- Добре - наново го бе фиксирала с антрацитно черните си очи. - Ще чакам. Нима имам избор?

Сетне, бързайки да напусне укритието, за да се наплаче на воля, Турвал й бе показал плътно запречената с голям камък малка пещероподобна кухина в укритието, в която да ходи по нужда, бе преместил току до дюшека храната и водата, които предварително бе складирал тук и бе я уверил, че ще я посети на следващия ден.

След това някак прекалено бързо бе напуснал леговището, като, още докато, подхлъзвайки се опасно на няколко пъти, се бе спускал по стръмната скала, вече бе усетил паренето на сълзите в очите си. Когато най-сетне се бе приземил в тревата, бе се сринал в храстите и се бе разридал като дете.

* * *

Същата нощ - нощта на 5 срещу 6 май - едва не бе умрял от угризения. След като дълго бе плакал в храстите, бе опитал да се прибере, ала се бе изгубил в гората. Докато се бе лутал да намери вярната пътека, бе почувствал, че започва да се задушава. Едва бе успявал да си поеме дъх, като всяко вдишване бе било за него като забиван в гърдите му кинжал.

„Нека да умра! - бе си казал, свличайки се сред храстите до едно дърво с пищящи от напрежението да си поеме дъх гърди. - Нека да умра, та да се свършва! И без това да живея с лъжа като тази, която - Господи, сякаш бе преди векове! - изрекох пред едно безкрайно обичащо същество за любимия й, потъпквайки по този начин всичко, абсолютно всичко, което винаги съм считал за най-свято на света, е несъпоставимо по-страшно от смъртта!“

Бе минало много време, преди неусетно да започне да го отпуска. При това бе заспал там, до дървото, изгубен в света, останал сам, безкрайно сам с шумолящата над главата му гора и с процеждащото се през клоните й сияние на бялата нощ.

* * *

Бе се завърнал в медицинариума едва на изгрев слънце, като първият, който го бе видял, бе бил Тоби.

- Е, какво ще кажете за... - бе започнал подчиненият му, след което очите му се бяха разширили, изпълвайки се със загриженост. - Какво се е случило? - бе попитал той вместо това.

- Пих и не ми понесе добре - кратко бе отвърнал Турвал.

- Извинявайте, че ви питам, но... наистина ли е само това? - бе опитал да се осведоми Тоби. - Просто изглеждате... ама наистина много зле.

Вместо да отговори, Турвал се бе сринал на пейката до него.

- Отидете да си поспите, аз ще разчистя от вчера и ще се погрижа за насрочените за днес при нас 8 редовни ваксинации - бе предложил Тоби.

- Предпочитам да посвърша някаква работа - разсеяно бе отвърнал Турвал, като при това тежка кашлица бе раздрала гърдите му.

- Сигурен ли сте, че сте добре? - пак бе попитал Тоби, за пореден път отправяйки към него загрижен поглед.

- Добре съм - бе кимнал в отговор Турвал, като след още едно-две изкашляния бе почувствал, че вече наистина отново може да си поема дъх дълбоко.

- Между другото - бе подел Тоби след кратко мълчание, - какво ще кажете за вчерашните репортажи?

- Какви репортажи? - бе го изгледал с вече добре фокусиран, ала някак отчаян поглед началникът му.

- Ама вие не знаете ли?! - пак го бе изгледал със загриженост подчиненият му. - Не знаете ли за вчерашните репортажи от Париж, Токио и Джакарта?!

- Не - чистосърдечно си бе признал Турвал с някакъв все още макар и блед, ала вече прокрадващ се интерес.

Тогава Тоби му бе разказал. При това Турвал бе слушал мълчаливо, без да задава въпроси, да коментира или да изразява каквито и да било чувства.

- Много ми бе странно да наблюдавам как разярени тълпи крещят като озверели срещу декатрона и Медицинарията, влизайки в смъртоносни схватки с органите на реда! - бе заявил Тоби. - Ужасно е да се види как полицаите използват лъчевите си пистолети на максимална мощност, буквално изпарявайки стотици и изпепелявайки и овъглявайки хиляди от демонстрантите!

- Май и ти си се напил, а? - сега загриженият бе бил Турвал. - Да не си гледал филм на ужасите или да си сънувал и още да не си се събудил?

- Ето - бе стартирал в отговор някаква холофонна процедура Тоби, махвайки с лявата си китка. - Записах го в холофона си.

Сетне пред двамата се бяха разкрили сцените на брутално насилие първо в токийския парк Сумида, после - на площад Мердека в Джакарта - и - накрая - огненият ад около обгърнатата в пламъци полуразрушена Триумфална арка на площад „д-р Роже Рокар“ в Париж.

- Ако всичко това е истина - спокойно бе изрекъл Турвал, сякаш целият този кипеж на света му бе безкрайно далечен, както всъщност си беше в момента, - с Медицинарията е свършено.

Сетне плавно се бе изправил, като при това, подкрепян от загрижения за състоянието му Тоби, едва се бе задържал на крака и, самоналагайки си да игнорира случилото се миналата вечер и през нощта и пренебрегвайки протестите на подчинения си, се бе захванал за работа както никога досега.

* * *

Същата вечер, смазан от почти дванадесетчасовия работен ден, който си бе самоналожил, пак бе посетил Елмина.

- Надникнах навън - бе го известила тя. - Бях достатъчно предпазлива - бе побързала да го успокои, - за да не ме видят. Всъщност - бе подпитала, - как се слиза от това чудо (явно имаше предвид скалата, в която бе укритието й)?

- Трудно - бе й отговорил той. - За неподготвен човек може да се окаже доста опасно.

- Роберто - бе се поинтересувала с трепет. - Видя ли го?

- Не - пак, също както предната вечер, се бе изчервил той. - С мен обаче се свърза един от укриващите го мои приятели и ме увери, че всичко е наред.

При тези му думи тя видимо се бе отпуснала.

Бе я посетил и на следния ден, 7 май, разбира се, като при това с нарастващо притеснение бе установил, че я лъже с все по-голяма лекота.

Някъде между 8 и 10 май трябваше да пристигне нова партида въдворенци. Междувременно през всичките тия дни Турвал бе продължавал да посещава Елмина. При това тя все по-упорито го бе молела да намери начин да я свърже с Роберто - молби, които, поне засега, бе успявал да отклони, ала и съзнавайки, че не ще може да го прави за дълго.

- Имате ли вест от кораба „Космос“, че до вчера трябваше вече да е пристигнал? - бе го запитал Тоби сутринта в събота, на 11 май.

- Не - бе свил рамене Турвал. - Сигурно нещо е възпрепятствало ловната им операция.

- Не мисля - бе отвърнал Тоби. - Пообиколих няколко по-малки медицинариума в района и се оказа, че в нито един от трите, където очакват въдворенци от 8 май насам, такива не са пристигнали.

- Е, и? - бе се осведомил някак незаинтересовано Турвал. - Все някога или ще пристигнат, или ще разберем защо не са го сторили.

- Шегувате се - тревожно бе отбелязал Тоби, - но става нещо, нещо много странно и - вероятно - лошо за нас, медицинаристите. Ако пак не сте гледал по холовизията - бе пояснил, - планетата е залята от антидекатронни и антимедицинарски протести.

- Отивам да нагледам подготвителната работа за предстоящите днес - да ти напомня - 63 редовни ваксинации - напълно бе пренебрегнал тревожния му тон Турвал, при което Тоби бе свил рамене, казвайки си:

„Нещо става с него - нещо много, много странно и необичайно, - ала какво?!“

* * *

- Излъгах, дядо Луги! - бе признал пред стареца под монотонно потропващия по покрива на къщицата на последния неделен следобеден дъждец на клонящия към края си 12 май. - Излъгах толкова чудовищно и брутално, че ми иде да се саморазкъсам!

- Трябва да й кажеш - бе изрекъл самоочевидното възрастният човек, хвърляйки съчки в бумтящата камина. - Колкото повече отлагаш, толкова по-зле.

- Знам, но как, как, как?! - бе заровил лице в ръцете си Турвал. - Как да разруша целия й свят?!

- Ако не го сториш ти, ще го направи действителността - отново бе отбелязал явното старецът. - Да - бе го уверил, - знам, трудно е, много е трудно, но трябва, длъжен си да й кажеш.

- Не мога да я държа безкрайно дълго там - бе промълвил Турвал след кратко мълчание. - Снощи й занесох вода и сапун да се изкъпе.

- Нямаш ли познати в паспортната служба, чрез които да опиташ да й издействаш фалшив паспорт? - бе се осведомил дядо Луги.

- За да го сторя, трябва да имам съгласието й, а за да имам съгласието й, трябва... да й кажа - бе въздъхнал Турвал.

- Очевидно - бе кимнал старецът.

За кратко бяха потънали в мълчание, заслушани в пращящата камина и в потропващия по покрива дъждец.

- Започва голяма промяна - пръв го бе нарушил възрастният човек.

- Тоби, един от подчинените ми, твърди същото - бе вметнал Турвал.

- Голяма, много голяма промяна - бе го изгледал тревожно старецът, - при това - Уви! - най-вероятно с чудовищни по мащаба си катастрофални последствия!

* * *

На следната сутрин, 13 май, Турвал най-сетне бе получил съобщение по холофона си от кораба „Космос“, гласящо само следното:

„Блокирани сме в района на заразните зони. При първа възможност ще се измъкнем, но - поне засега - от заразните зони към Медицинарията и пиле не може да прехвръкне.“

През цялата седмица между 13 и 19 май в Трондхайм бе продължавало да не пристига нито един кораб с въдворенци. При това такъв не бе акостирал нито в трондхаймското пристанище, нито в което и да било пристанище по цялата територия на Медицинарията. Сетне, вечерта на 19 май, бе дошла вестта за промяната в ръководството на последната и Турвал бе разбрал, че по някакъв едва ли не чудодеен начин медицинариумите внезапно и неочаквано са престанали да бъдат лагери на смъртта, превръщайки се в най-обикновени ваксинационни центрове!

„Ако не за друго, поне за това съм благодарен на проклетата съдба!“ - скръбно се бе засмял по пътя си към медицинариума в сумрачното понеделнишко утро на 20 май. Бе обещал на Елмина обаче, че през започващата седмица със сигурност ще я отведе при Роберто. Всъщност бе решил, че ако не днес, то най-късно през следващите два-три дни, ще й разкрие всичко, сбъдвайки предсказанието, че „лошите вестоносци ги убиват“, нали? - Особено ако преди това са лъгали, че ужасната новина е блага вест!...

* * *

И ето, тази вечер, вечерта на 22 май, обливан от сиянието на настъпващата бяла нощ, навлезе в гората и се отправи към своята Голгота. Да, бе го страх - ужасно много го бе страх, ала и му бе някак леко - най-сетне кошмарът с една чудовищно брутална лъжа щеше да свърши, независимо как.

Никога до момента не бе усещал холофонната гривна около лявата си китка, ала сега имаше чувството, че му тежи като надянато на шията гюлле.

Заставяйки се да не мисли, навлизаше все по-навътре в гората, докато накрая достигна до храсталака със скалата. Поспря се за малко - ей така, да задържи илюзията още миг, - подир което тръгна смело. Като на сън пристъпи в храстите, премина ги и започна да се катери по каменното чудовище с укритието на Елмина. За миг - ала само за миг - се изкуши да си въобрази, че може би е избягала, че може би ще намери леговището празно и дори си състави текста на въображаемото й прощално писмо. Представи си как го притиска към гърдите си, как я вика и как през сълзи съжалява, че се е надявал да не я завари в укритието...

И ето, когато най-сетне се прехвърли през ръба на последното, обхождайки го с все още ненавикналите си към мрака очи, наистина не я видя вътре. Сетне скочи и отново се огледа, подемайки с пресипнал глас:

- Елмина!

- Момент - сепна го гласът й откъм кухината, която използваше за тоалетна.

„Уви! - отчаяно потрепери Турвал. - Много горчиви чаши в живота ми са ме отминавали, ала тази явно ще ме цапардоса както никоя друга не би могла!“

Две минути по-късно Елмина излезе от кухината, заприщвайки с тежкия камък смърдящия отвор на пещероподобната си тоалетна.

- Идваш да ме отведеш при Роберто ли? - запита с надежда.

Вместо да отговори, той хлътна в дюшека й, потупвайки мястото до себе си.

- Първо трябва да ти покажа нещо - смотолеви, отправяйки възможно най-безстрастен поглед към нея.

- Не желая да гледам нищо - остана права тя. - Просто..., просто ме отведи при Роберто.

- Съжалявам - появи се внезапна твърдост в гласа му, - но преди това трябва да видиш нещо.

При това тя сви рамене, настанявайки се до него.

- Записът, който ще ти покажа - поясни Турвал, - е направен от баща ми на 3 април 2090 г. Само два месеца и половина след това - добави - той се самоуби.

- Какво?! - изгледа го ужасена тя. - Самоубил ли се е?! Че защо?!

- Гледай и ще разбереш - скръбно отрони той, стартирайки прехвърления от лаптопа в холофона му запис, в който баща му бе проследил медицинаристите и бе видял как разстрелват невъдворяемите. Докато тя гледаше, той затвори очи и се помоли да мине възможно най-безболезнено. Запита се в кой ли точно момент ще разбере и каква ли ще е първата й реакция...

Изминаха минута, две, може би три, а записът продължаваше да върви в тишина. Сетне, някъде към края му, той чу гърлен сърцераздирателен стон, който, сигурен бе, нямаше да забрави цял живот. Всъщност това бе не стон, а простената дума, а именно думата:

- Бееертооо!

При това рязко отвори очи, виждайки как тя се срива върху му, помитайки го от дюшека с внезапно натежалото си безжизнено тяло!

Някак успя да я задържи на дюшека, като отчаяно търсеше пулса й, повтаряйки безспир името й като в някакъв транс:

- Елмина, Елмина, Елмина, моля те, Елмина, не умирай! Чуваш ли, моля те както никой никога никого не е молил, не, недей, не... умирай!!!

При това все така отчаяно с колкото диво, толкова и неефективно упорство, продължаваше да търси пулс или следа от дихание! Уви - нищо, нищо, нищо, съвсем нищичко!

- Господи! - изви в кресчендо. - Та аз я убих! Убих я, казвайки й, проклет да съм, онова, което знаех, сигурен бях, че за нищо на света не ще успее да понесе!!!

След това пак се нахвърли да търси признаци на живот. Когато обаче пръстите му се плъзнаха по хладната кожа на лицето й, съмнението му, че може да е мъртва, прерасна в твърда увереност!

- Ами сега?! - защура се из укритието като обезумял. - Какво да правя сега, Господи, какво, какво, какво?!

И ето, докато се питаше, по-скоро машинално, отколкото съзнателно, се свърза с холофона на Тоби. Отначало не се случи нищо. Сетне, тъкмо когато се готвеше да прекъсне връзката, образът на подчинения му се очерта в мрака на укритието.

- Тоби - с треперещ глас простена Турвал, - случи се нещо ужасно!

- Да - с внезапна тревога в гласа се отзова подчиненият му, - виждам координатите ви. Идвам веднага.

Сетне прекъсна връзката, а Турвал със стон се хвърли към Елмина и бясно започна да я разтърсва. Уви - тялото й си оставаше все така безжизнено, а напълно отпуснатата й глава безучастно се мяташе насам натам!

Виждайки това и отчаян до крайност от безуспешните си усилия, той се срина в нозете й, а от гърдите му се откърти пропит от мъка чудовищен вик:

- Ееелмииинааа!

Край на част първа