***

        - Ще спим в общото! – твърдо заяви Бистрас и се стовари върху грубо скованите дървени трупчета на единственият свободен стол до бара. Лошото беше, че когато го направи, се надяваше, че магът, седящ между нея и небесният ще си остане там, където е. Тази и надежда не се сбъдна, защото още не положила лакти върху топлият и мек на допир каменен тезгях, дългокосият и рошав маг се изхлузи от мястото си и се изгуби нанякъде. Така Бистрас остана открита за игривите и определено опасни погледи на пернатия непознат.

       - Предлагам да си поделим плащането и да си кротуваме в самостоятелното ни местенце, което, признавам, Торнадос поддържа достатъчно сносно.

         - Пфу! – прелетя една светеща храчка от другият край на бара, където в момента собственика на магическият хан обслужваше другите си клиенти. Само леко наляво и воднистият снаряд пропусна целта си и се стовари в буренцето на един клиент, заспал на масата.

       - Та? – очаквателно навря лицето си близо до нея Елиас. Косата на Бистрас засъска, но това като че ли въобще не смути Небесният.

      - Мисля, че твърде много навлизаш в чуждите пространства,Пернати! – изписука му Огънче, готова да покаже огненото си зъбато чене.

       - А, аз мисля, че не знаеш кого заплашваш! – изрева и в отговор Устрем и разпери широките си крила, които засияха заплашително с райска светлина.

Едно „ Тряс!” накара и четиримата да подскочат на местата си.

     - А аз мисля, като собственик и Ваш домакин, че това е неприкосновено място и Ципокрили и Небесни, трябва просто да си пият мътната магическа скоросмъртница! – изрева им насреща ухиленото лице на Торнадос и две големи бурета разпенена течност се стовариха пред всеки един от двамата.

     За втори път през този дълъг ден Огънче и Устрем бяха готови за битка. Това, въобще не и харесваше на Бистрас. Тя по принцип нямаше нищо против другите същества, независимо какви бяха, стига да не и пречеха да изпълни замисленото. Усещаше, че колкото по-близко е до Небесният толкова по-голяма ставаше опасността да не може да спре Огънче и неговият дух да влязат в спор. Една такава битка на неприкосновена земя, повличаше лоши последици не само за онези, които бяха дръзнали да пренебрегнат правилата, но и за всички ненамесили се да ги спрат.

    - Е? – очаквателно прозвуча гласът на Небесният до нея. – Ще пием ли за Адските огньове? Съдейки по настоящата ти особа и в тези земи имало хубави неща…

 Тя вдигна рязко глава и го изгледа възмутено. Очите му я пронизаха, сякаш нямаше нищо, което да може да скрие от този силен и властен поглед. Опита се да откъсне очи. Не и се отдаде. Поне не веднага, но когато го направи, просто протегна ръце, обхвана голямото буренце, повдигна го и го стовари върху това на Пернатият.

       - Пивко да ти е! – пожела му, както си беше реда. – И нека бъде и за Небесата! Аз си мислех, че там има много по-умни и красиви същества, но съм грешала…

Смехът му, почти катурна стола на който седеше. Разбира се, че беше очаквал нещо подобно. Ако си беше замълчала, то тогава би се притеснил, но…Да, наистина му харесваше тази малка чародейка-демонка.

    - Наравно! – отсече Торнадос и бързо чукна ръбовете на двете буренца с вече полупразното  свое.

      - Зает съм! – издекламира той, гаврътвайки последната течност в зейналата си паст. – Веселете се, както си решите, само дръжте зверчето и клюнестият далеч един от друг!

Бистрас едва смогна да види как той нарами още няколко буренца и изхвърча, материализирайки се към дъното на хана.

     - Значи, се разбрахме! – отпивайки от питието си заговори Елиас. – Делим разходите и стаята…

    - Не! Мисля, че бях напълно ясна… Ние ще спим в Общото! – отвърна му Бистрас, без да го поглежда.

    - Така де, то и нашето е общо – на мен и на теб и…Е, не знам тия двамата къде ще са… - неочаквано дори за Бистрас, Елиас вече се беше изместил на стола до нея и навеждайки се собственически, беше прехвърлил едното си крило, върху гърба и. Тя се извърна рязко. Огънче записука гневно и още повече разконцентрира движенията и. Столът поддаде и Бистрас се изсипа в обятията на Небесният.

     -  Време беше! – изсмя се Елиас. – А аз си мислех, че ще се наложи да изпием още поне по две бурета!

     Тя се опита да се освободи, но ръцете му се обвиха около нея и здраво я притиснаха към гърдите му. Не можеше да извърне глава, защото едната му длан бе обхванала тила и.

„Дано не се намеси Огънче!” – само това и дойде наум, махайки с краката си, единствени останали свободни от хватката на Небесният. Лек повей. Пърхане на крила и…

      - Такаааа! – и двамата се изсипаха първо върху нещо тежко и ръбато, после Бистрас се отърколи и стовари на пода, а Пернатият  се удари в дебелата резбована врата, която сигурно служеше за изход от помещението.

      - Май, не прецених точно координатите. – сякаш на себе си измърмори той, отъркаляйки се на пода до нея. Един силен лакът подправи допълнително болката от натъртването.

      - Ама, какви ги…- се опита да каже.

     - Не те знам какъв си, но май наистина ти се иска топка огнена жупел в гърлото! – изсъска му Бистрас и се опита да се изправи. Не можа. Глезенът и бе хванат от Небесният и дръпнат назад. Беше по-силен физически…Трудно и беше да направи избор – Адски сили или справяне сама…

     - Нито едно от двете! – отвърна на неизказаният и въпрос, Елиас и я метна върху себе си. – Има по-добри занимания от това да се дращим, като зверчета. – продължи той, а после впи устни в нейните.

***

      Бистрас никога не бе изпитвала нещо подобно. А всичко беше започнало от спор и боричкане.Той я привличаше към себе си, тя се противеше и сега…не искаше, а го обгръщаше. Ръцете и рисуваха магически пируети по тялото му, а очите му следваха всяко тяхно движение…А после устните му сякаш охладиха тръпнещата и огнена кожа, но само миг след това, нови огнени пламъци забушуваха в дебрите на адската и душевност. Жажда, притежание, истинско отдаване…Сливане с необятността. Крилете му обгръщаха голата и същност, галеха я и притискаха към себе си. Твърдина и докосване пропито с нежност. Огнена жар извря от червената и кожа. Златисто-оранжевите езици запратиха искри в пространството. Син, нежен облак от пламък обля и обгърна яростта на адската сила. Целувките му бяха като отвара даряваща Божествена нега, а не проклятие и смърт. Прераждане на сетивата. Докосванията на пръстите му, като нежна роса, утоляваща горещата жажда на чародейската и плът. Кожата му, блестяща и гладка се допираше, потъркваше и покриваше нейната. Гърдите и бяха срещу неговите, до неговите…преливаха, вълнувайки се от страстната жар. Пръстите му се плъзнаха по тръпнещите извивка от глезените, през свивките на коленете, до съвършенството на бедрата и обхващаха заобленостите и, сякаш Рая завземаше Бездната на Ада. Бистрас не можеше да си поеме дъх, но и не и трябваше. Той можеше да я изгори и сигурно щеше. Притежаваше онзи Божествен напалм, за който знаеше, че докосне ли те… изтляваш и се превръщаш в милиарди блестящи звездици в пространството. И в един миг - несъществуване. Смърт и живот в едно. Само че тя не се подпалваше, а гореше. Гореше чрез своя адски пламък, а синевата на неговия Божествен напалм играеше по кожата и, сякаш търсеше начин да погали всяко малко оранжево пламъче.

     - Съгласен съм да изгоря в Бездната на Ада, само заради този миг, Ципокрилке. – думите му бяха задавени, нежни, галещи и гърлено стичащи се в същността и.

    - Не бих…- едва из гъргори тя, но хладните му приятни устни се впиха в горещите недра на сърцето и. Те завладяха нейните, прокарваха пътечки надолу и оставяха следи, рисуваха спирали около вълнуващите се женски гърди. Тя се изви, а крилата му се сключиха около главата и, за да я задържат и милват. Ръцете му я придърпаха към неговото тяло. Несъзнателно, някак, тя обви краката си и сключи ръцете си зад врата му. Адската страст се запали в дълбините и, оставяйки единственото силно и непреодолимо желание да го има, да го притежава и завладее с тялото си. Усети силата на урагана, когато се сляха. Росата от нейната жарка кожа попиваше в гладкостта и хладината на неговата. Сякаш танцът на огън, вода и въздух, извайваше нещо ново, различно и пълно с живот. Танц из пространството, движения и ритъм на телата, жажда и преливане в песен на сърцата и две душевни мелодии, прелели се в една – това бяха те.  Бистрас отвори очи и срещна лъчистите лъчи от тези на Елиас. И погледът му я любеше, така, както телата им се сливаха. Тя се опита да каже нещо, но пръстите му се плъзнаха по опъната кожа на врата и, погалиха треперещите и устни. Непреодолимото желание да целуне и усети вкуса на кожата му, я подзе и тя обхвана хладните му пръсти в горещината на устата си. Косата и съскаше, извиваше се, но ръката му обхвана кичур от нея, придърпа лицето и към себе си и впи хладната си изпиваща уста в нейната. Огромна топка напрежение, като вихрушка се разби в същността и. Силите  забълбукаха в гърдите и. Нежност, любов, страст, желание, пълно отдаване и себеотрицание -  преливаха и се вливаха в сърцата им, забърквайки коктейл от обич.  Разделени на две и слети в едно, слети в едно, а  разделени на две.

     - Роден съм да се претопя в обятията ти! – прошепна и задъхано Елиас.

   - Недей…Двамата…- с огненият си дъх отвърна тя. Наградата за думите и я отнесе там, където Вселената избухваше, рушейки светове. ” Чака ни наказание, но пък любовта е толкова сладка!” – просветна в ума на Бистрас. Ритъмът на  нейното сърце отказа да спре своя бяг, чувайки това на Елиас до себе си. Където съществуваше Любовта, нямаше място за страх, за правила, за различия. Тя заличаваше всички недоразумения, всички невъзможности, всички несбъднатости. Веднъж посадена в  приемащите я сърца и души, оставаше само да успее да израсне до величието на истинската Обич.

***

        Адските демонки не бяха кой знае колко опасни за него, но тази определено беше. Човешкото в нея беше надделяло, а може би я беше преуморил и сега огнените и клепки леко потрепваха в съня. Едва ли можеше да обясни на някого, какво изпитва в този момент и как се е случило всичко това. Елиасиил протегна ръка и дългите му пръсти се заровиха в нежната жива коса. Вече не съскаше, а се поддаваше на докосванията му. Той въздъхна. Нямаха бъдеще. Просто не знаеше как ще продължат. Може би, ако се срещаха по тези места…Нямаше и представа, какво мисли тя, поне докато не се събудеше. Несъзнателно докосна слепоочието и. Замръзна. Картината, която ясно се изписа в съзнанието му го накара да се усмихне. Днес тя ставаше пълнолетна по човешките и чародейски закони. Беше прието на този ден родителите да дарят децата си с нещо, но…Той разбра. Нещо дълбоко в него се пречупи. Осъзна, че наистина няма как да се получи между тях, така, както между родителите му. Тя беше загубила толкова много, а той не искаше да губи още, само защото един Небесен, изпитва непреодолимо желание да я обича и закриля до края на Безвремието. Покри я с тънката си, прозрачна риза. Можеше да направи поне едно нещо. Да и дари дрънкулката, която търси. Оставаше малко до навършването на точният миг пълнолетие. За разлика от демоните, Небесните ангели имаха способността да виждат онова, което искат. Можеше да намери всичко и вече знаеше къде се намира чародейският талисман. Елиас разпери криле и изсвистя над покривите на все още спящото Нефилимско тържище.

        - Това той ли беше? – една рижа глава се подаде зад комина на хана.

        - Доста се е разбързал. – измърмори друг глас.

    - И сега какво ще правим? – пискливо звучащите думи накараха другият събеседник да въздъхне.

        - Откъде да знам, опашатке!

       - Като не знаеш, ще трябва да разбереш! – повиши тон, Огънче. Защото младата жена, с овално лице, чипо носле и сладки устни, която беше седнала зад кривият опушен комин на магическият хан беше тя. – Все пак, твоят Небесен ни постави в това положение.

       - Винаги съм му казвал, че материализирането му е слабо звено, ала…

      - Въобще не ме интересува какво си му казвал! – изсъска му тя. – Виж ни сега! Приличаме на човеците. И то, защото твоят Пернат и моята Принцеска, решиха да се въргалят извън границите на своите земи. Кога се е чувало демон и ангел да се…

      - Ние сме точно, като човеците. – прекъсна я Устрем, а дългата му, с цвят на узрял житен клас, коса се развя от повея на пустинният вятър, идващ от света на хората.

      - Значи, това е ставало и с другите пренощували навън в Бялата нощ. А аз се чудех, защо хората така празнуват това време. – измърмори Огънче, оглеждайки с интерес движенията на бялата си ръка с тънки, дълги пръсти и забождайки пръст в кожата си, сякаш никога не бе виждала нещо подобно. – Сега, няма да мога да ям от Адските избухващи сладкиши…Ех, какви искри и течна лава…

    - Какви глупости ги мислиш! – измърмори и Устрем. Той поне се опитваше да не пипа странното нещо, в което се бе превърнал за една нощ.

    - Не знам какви ги мисля, но ти какви си ги мислил, че сме в това положение? – развика му се тя.

    - Шшшт! Бъди по-тиха! Катерически адски истории! – озъби и се Устрем.

И двамата се замислиха и нещо зачавърка дълбоко в тях. Питаха се, дали е възможно едновременно да са си мислели за едно и също нещо, зъзнещи отвън на покрива под светлината на Бялата нощ.

   - Какво млъкна? Отивай да търсиш от онези неща, на които им казват дрехи! – прекъсна мислите на Устрем, Огънче.

   - И как да отида? Ако не си забелязала вече нямам криле, още по-малко пера, само…това. – посочи той към себе си. -  Защо ти не отскочиш, а?

   - Защото и аз нямам опашка! – отново му се озъби тя. Само че на Устрем, малките бели зъбчето, които тя му показваше му харесваха повече от огнената и паст, която притежаваше, като огнено зверче.

Следва.

Бялата нощ - Има се предвид Бъдни вечер, преди Коледа.