Свърших втори прогимназиален клас и реши, че трябва да печеля пари. В квартала имаше плетачка - плетеше на машина. Някои момичета ходеха при нея да ги учи и аз отидох, но скоро разбрах, че тя ни използваше да следим грешки на машината, като  ни даваше да наблюдаваме само равното плетене, а по-сложните неща, като свивки за ръкави и деколтета правеше само тя и помощничката ѝ.  Напуснах, но вече не бях ходила един месец на училище и татко като разбра, ми се накара и ме върна обратно. Само че аз не можах да наваксам и повторих класа. С големи усилия на другата година все пак завърших основно образование. Татко искаше да уча още, но аз отказах. Стоях около година и половина вкъщи, после татко ми намери работа като телефонистка. Хареса ми, повечето бяхме млади момичето. Понякога беше много напрегнато, защото беше и отговорно, но имаше и затишия, и тогава ставаше весело - шегувахме се, забавлявахме се. Е, имаше и клюки, и завист, като във всяка човешка среда. Някои умееха да се дистанцират, но други страдаха, изживяваха. Нощната смяна беше по-спокойна,  тогава разговорите бяха по-малко, но по-дълги - често между влюбени, какво да ги правиш! Много ми харесваше първа смяна, защото тогава след работа обикаляхме по улиците, разглеждахме витрините, понякога си купувахме по нещо.

          В такива дни ходехме на кино, един-два пъти на театър. Харесваха ни спектаклите, в които пееше Мими Балканска. Но чуехме ли за танци, там бяхме. Валсът и тангото изискваха кавалери, а ние не всякога имахме. Фокстротът ни беше сложен, но пък в чарлстона бяхме във вихъра си - мятахме крака наляво, надясно, нагоре, надолу. Ставаше много весело. Ех, младост, къде си?

          - Миланке, ти не си стара.

          – Може и да не съм стара, но не е същото. Младостта умее да вижда само хубавото и да отблъсква лошото.

          Понякога си разрешавахме от любопитство да минем покрай големите хотели и ресторанти и да погледаме, особено ако имаше движение покрай някое празненство. Това беше един различен живот, един друг свят. Елегантни дами слизаха от леки автомобили, от файтони, кабриолети. Какви рокли, какви прически, какви галантни кавалери! И аз имах ухажори,  но те не ми подаваха така ръка, та нали не слизах от автомобил, нито от файтон. Веднъж минахме покрай онзи, големия хотел в центъра, много движение, много гости: млади, стари и всички празнично облечени, очите ми останаха. Имаше и посрещачи и сред тях един млад мъж - висок строен, с бяло усмихнато лице, със светла коса и топли кафяви очи, е, че са топли и кафяви видях чак след години. посрещаше гостите, с някои се ръкуваше, с други само си кимваха, усмихвайки се. Като че бях залепнала за тротоара. Донка, с която бях каза: "Хайде!" и ме потегли за ръката, просто ме извлече от тълпата наоколо.

          Следва продьлжение.