МИЛОШЕВ
– Жив ли е още Милошев – попитах Адаша, когото не бях виждал от 10 години.
– Не знам – каза Адаша. – Голям образ.
Двамата замълчахме. Образът на Милошев изплува из битието или небитието и се заклати към нас.
В едната си ръка дългата фигура на Милошев носеше вечното си сако, а в другата – вечния си пуловер. Беше по риза. Връзката му висеше уморено, но той се усмихваше.
– Милошев! – каза Адаша – закъсняваш за срещата!
Милошев спря, погледна към небето, където се бе появило едно облаче, после се огледа и закачи сакото си на едно окастрено улично дърво и започна да си облича пуловера. Докато го облече, слънцето излезе от облака и вятърът, който подухваше – отмина.
Милошев въздъхна, съблече отново пуловера, който бе успял да навлече наопаки, преметна сакото на дясната си ръка и се заклати към нас.
– Отиваме ли да свирим! Отиваме ли да свирим! – избъбри малко неясно Милошев – нямам търпение да се разтоваря!
Тук е мястото да кажа, че Милошев свиреше на мандолина, Адаша – на мандола, а ...