МИЛОШЕВ



   – Жив ли е още Милошев – попитах Адаша, когото не бях виждал от 10 години.
   – Не знам – каза Адаша. – Голям образ.
   Двамата замълчахме. Образът на Милошев изплува из битието или небитието и се заклати към нас.
   В едната си ръка дългата фигура на Милошев носеше вечното си сако, а в другата – вечния си пуловер. Беше по риза. Връзката му висеше уморено, но той се усмихваше.
   – Милошев! – каза Адаша – закъсняваш за срещата!
   Милошев спря, погледна към небето, където се бе появило едно облаче, после се огледа и закачи сакото си на едно окастрено улично дърво и започна да си облича пуловера. Докато го облече, слънцето излезе от облака и вятърът, който подухваше – отмина.
   Милошев въздъхна, съблече отново пуловера, който бе успял да навлече наопаки, преметна сакото на дясната си ръка и се заклати към нас.
   – Отиваме ли да свирим! Отиваме ли да свирим! – избъбри малко неясно Милошев – нямам търпение да се разтоваря!
   Тук е мястото да кажа, че Милошев свиреше на мандолина, Адаша – на мандола, а аз на класическа китара. И тримата бяхме самоуки.
   – Ей, Милошев! – извика дружески Адаша и удари с едрата си ръка така Милошев по гърба, че той едва не се просна на улицата.
   Аз бях най-младият, учех се, двамата работеха. Милошев беше чиновник пред пенсия, а Адаша хамалстваше.
   – Какво казва Монтен, когато те ударят така по гърба? – каза присмехулно Адаша. Милошев беше всеизвестен почитател на Монтен, знаеше и трите му тома с есета почти наизуст.
   Милошев се засмя тънко, тънко. Беше свикнал с приятелската грубост на Адаша. Усмивката на Милошев беше уникална, с малки ситни зъбки, неправилно закривена в единия край, като усмивка от детска рисунка. Като говореше леко фъфлеше.
   – Моето тяло е издръжливо, а вкусът ми непретенциозен – отбеляза мимоходом Милошев.
   Отивахме в малката зала на безистена на ул. „Жданов”, където се провеждаха репетициите на самодейния оркестър, в който свирехме и тримата. В дните, когато оркестърът не репетираше, можехме да ходим сами, защото Милошев държеше ключовете.
   Изваждахме нотите на някакви мелодични парчета и започвахме да свирим в своеобразно трио. Всеки си имаше свой неподражаем стил. Адаша дишаше, по-точно сумтеше страшно, особено когато нотите го затрудняваха, понякога си мислех, че може да се задуши и да умре на стола. Милошев  изяждаше редовно по някоя нота, а легатото изобщо не признаваше. Аз свирих много тихо и обикновено избързвах с ритъма доста пред тях, така че трябваше да спирам и да ги изчаквам, но под шума, който вдигаха, това изобщо не се забелязваше.
   Помня, че много се стараехме и накрая все пак се получаваше нещо. Бяха щастливи моменти.
Милошев много се потеше, затова винаги си носеше бельо за преобличане. Ризата му под мишниците и на гърдите скоро потъмняваше. Той спираше да свири, ровеше нещо в сивата си чиновническа чанта и отиваше да се преоблече в тоалетната. Понеже беше много разсеян, оставаше мръсното бельо я на масичката, я на съседния стол. Отделно другите му дрехи бяха нахвърляни наоколо.
   – Милошев, какво е това – подкачаше го понякога Адаша, като повдигаше с палката на диригента купчината бельо.
   – Какво да е? – казваше спокойно Милошев – Гащи!  Това не е букет, това са гащи!...
   – Че прибери ги де – подканяхме го ние. – Че мирише. Разтреби малко!
   – Това тук е хармоничен безпорядък – казваше Милошев – Не пречи на душата, даже напротив. – Но все пак набутваше гащите я в чантата, я в ръкава на сакото си.
   – Ако ги намери твоята „гуси” там, лошо ти се пише...
   „Гусито” беше жена му, на галено от гъска. Когато му бяхме на гости, той така се обръщаше винаги към нея. „Гуси, донеси мандолината.”, „Гуси, моля те да не забравиш бонбоните.” Така и не ù научих името. Само като ù беше нещо ядосан, ù викаше „патка” пред нас, но не и пред нея...
   Милошев беше щастливо женен за добра, кротка и красива жена, която изглеждаше все още някъде около петдесетте, а той самият скоро наближаваше време за пенсия.
   Милошев още обичаше жена си, но понеже беше нежна и мечтателна натура, не можеше без фантазии. В предприятието, където работеше, имаше ведомствен лекарски кабинет с мила и спокойна докторица, в която Милошев беше платонично влюбен. Милошев беше уникален хипохондрик, ходеше почти всяка седмица по два пъти при нея, после ни разказваше за флирта си.
   – Днес си споделяхме с нея около половин час – прошепваше ми сияещо Милошев, още щом ме видеше. – Много фина жена!
   Слушах го мълчаливо. Милошев пречупваше дългучестата си фигура  и през целия път ми шепнеше за нея, озъртайки се да не го чуе някой, макар че, вървейки пеша през парка, обикновено нямаше никой наоколо.
   – Докато си говорехме, уж случайно докоснах ръката ù – каза Милошев потайно. – И едновременно ù направих комплимент. Цитирах Монтен, който цитира Вергилий – изфъфли нещо на латински Милошев и после преведе: „Най-хубаво мирише тази жена, която не мирише на нищо.”
   Не помня как точно Милошев ми бе описал докторицата, но и до днес я виждам как седи в кабинета, облечена в бяла престилка с къс ръкав, от който излиза голия ù, загорял от слънцето лакът, Милошев, приведен като лък над нея, ù шепне Вергилий. Тя мълчи и отмята от време на време черните си къдри, под които се разкрива един съвършен римски бюст.
   Милошев казваше, че с нея си говорили за поезия и музика, даже веднъж ù бил свирил „Италианско капричио” с мандолината, когато в института нямало никой, понеже било петък следобед и дезинфекцирали за хлебарки.
   Тук вече Адаша не се стърпява и започва да се бъзика с Милошев.
   – Милошев, я кажи обменяш ли още вещества с жена ти! Обменяш ли веществата?!
   Този израз беше един от патентите на Милошев, беше станал класика. Милошев казваше, че музиката, Монтен и обмяната на веществата го правят да бъде  такъв жизнен и оптимист. Е, и докторицата, разбира се.
   Милошев и жена му имаха едно дете – син, който се бе оженил за едно изключително красиво и лъчезарно момиче, но вече от пет години нямаха деца.
   Милошев много страдаше от това, но изобщо не даваше да се говори за причината и страстно защитаваше снаха си и сина си, когато станеше дума за безплодието.
   Понякога беше много натъжен поради това, обикновено, когато младото семейство му идваше на гости. Тогава Милошев се оттегляше с томчетата на Монтен на вилата си и търсеше там отговорите на вечните въпроси за живота, любовта и смъртта.
   Милошев много харесваше есето за „Трите истински жени” и често ни го четеше. Храбростта и пожертвователността на тези жени заради мъжете им така се беше врязала и в моето въображение, че оттогава досега все очаквам, когато се разболея тежко или ме осъдят на смърт, жена ми да умре непременно заедно с мен.
   Малко или много Милошев повлия и на Адаша, който започна да произнася името Мишел дьо Монтен с голямо уважение. Даже си купи и трите му томчета и сега, когато си спомняхме Милошев, ми ги показа сложени на видно място във все още ергенската си квартира.
   Нашето приятелство тогава продължи три години, после дойде времето на големите кризи, оркестърът се разпадна, а скоро и нашето трио. Аз заминах на стаж в провинцията, а Адаша да работи някъде в чужбина. Чухме, че и Милошев са го пенсионирали.
   – Видях Милошев преди няколко години – каза Адаша – Щял да влиза в болница да му оперират простатата, та нямало да може да обменя веществата – подсмихна се той..
   – Но беше много щастлив – продължи Адаша –най-сетне му се беше родило внуче – Мишел, хе! Синът и снахата били в Канада, надяваше се да оживее и да си види внучето.
   После изсвирихме с Адаша откъс от Италианско капричио в чест на Милошев. Владо не сумтеше вече така страшно, нито аз забързвах. Бяхме станали по-спокойни и уравновесени.
   Когато си тръгнах от Адаша, дълго си мислех за Милошев. Дали беше заминал и къде е сега.

   Но един ден, може би десетина години след това, разхождайки се безцелно под софийските кестени, когато слънцето ту изгряваше, ту се скриваше зад облаците, ми се стори, че видях в тълпата един дългунест старец, който през няколко секунди ту си обличаше пуловера, ту сакото, ту и двете, но после го загубих.
   – Жив ли си още, Милошев! Където и да си – обади се!



    24.06.2009