Глава петнадесета
Новодомец
Ококореното мартенско слънце истински се наслаждаваше от играта на палавите си, като женски пръсти, лъчи, отразени в малките кални локви, напомнящи за скоро разтопилия се сняг. Разцъфтелите върби край реката, кокичетата и минзухарите по дворовете и полето, носеха вестта за настъпващата пролет и стопляха сърцата на хората. Дори петльовото кукуригане бе някак по-тържествено, а усмихнатото лице на кака Яна конкурираше с блясъка си самовлюбеното небесно светило!
Облечена в най- хубавите си дрехи, в лъчезарно настроение, тя подреждаше саковете с багаж в микробуса, бъбрейки си весело със Стефан- съпруга на сестра и. Дори лекият, хапещ ветрец се опи от нейната радост и стана нежен и гальовен.
- Минчо, хайде излез най-после от тази маза! Когато се върнем догодина- тя пак ще си е тук! И никакви бутилки с вино няма да мъкнеш с тебе! - подвикна чевръстата жена, поставяйки и последната чанта в багажника.
И - ето го нашият герой! На фона на всичката тази радост и на лъскавият си костюм, болката, изпълваща душата му и вялата, като на бито куче, поза, силно се открояваха и будеха съжаление.
- Не може ли аз да остана, ма ? - изхълца той, оставяйки на земята двата пълни сака и рибарската раница, които носеше.
- Я веднага се качвай! - наежи се Яна и той послушно тръгна към возилото.
- Стой! - викна тя - А бе, Минчо, клоун такъв, може ли да си такова говедо? И колан съм ти купила, и обувки! Веднага махай този сезал от кръста си и събувай цървулите!
- Обувките са ми тесни, ма! - оправда се той.
- Ми, изрежи тези орлови нокти от краката си, бе!
- Сега ли, ма?!?
- Минчо... - изсъска страховито тя.
- Добре, ма! Само да кача багажа!
- Аз ще го кача - обади се Стефан, а той неохотно закрачи към кухнята.
- И си обуй чорапи! - подвикна му Яна.
След половин час пъшкане и с малко помощ от страна на ножицата за ламарина- което време бе достатъчно хубавото настроение на Яна да се изпари - мъката свърши и Минчо отново се появи. Стефан бързо го пресрещна :
- Леле, човек, камъни ли си наслагал в чантите?!? Едва не получих херния докато ги замъкна в буса! - полюбопитства той.
- А, само дрехи... - подсмихна се хитро нашия човек.
- При селския ковач ли ги поръчваш?
- Не, бе ! - и оглеждайки се, тихо добави- Яна я домързя да ги изпере, за това тежат!
В това време на пътната врата се появи Ламбо.
- Минчо, приятелю, идвам да се сбогуваме... - и двамата сърдечно се прегърнаха.
Че като ревна оня ми ти Ламби...
- Минчо- о, Минчо... Къде отиваш Минчо- о ... На кого ме оставяш... Сега с кой ще си говоря и с кой ще се смея... Не ме оставяй, друже- е... - нареждаше като оплаквачка над покойник той - Цяла година няма да те видя- я...
Минчо също зарида и го притисна още по-силно към себе си! Дори на Ламбовица, която, чула виковете на мъжа си, бързо бе дотърчала, и бяха нужни много усилия да ги отдели един от друг.
- Какво си се разцвилил, бе? - разписка се тя - Хората ще помислят, че някой е умрял! Я не разстройвай човека! - и с все сила го издърпа към себе си.
- Хайде, Яне, приятно пътуване и изкарване! И да ми пишеш по компютъра!
Двете набързо се сбогуваха, след което Яна насила натика още хлипащия си мъж на задната седалка и потеглиха. Мара по никакъв начин не можа да накара Ламби да се прибере, за това го остави и си тръгна сама. Той изчака малко и бързо се отправи към мазето, ключовете за което Минчо бе бутнал в джоба му. Отвори и слезе по стълбите. Взе едно шише с вино от близката лавица, махна капачката, седна на Минчовия трон, отпи безгласно и пак ревна...
Пътуването бе безкрайно! Всяко подрусване караше сърцето на Минчо бясно да увеличава обороти, а той панически прегръщаше своите чанти. " Добре, че оня ги е сложил на седалките! " - трепереше над тях , както дракон над съкровището си...
... Най-после колата спря!
- Пристигнахме! - обяви с усмивка Стефан.
Яна пъргаво слезе и ухилена до уши прегърна сестра си Светла, която ги очакваше пред входа на кокетна малка кооперация. Разтовариха багажа и го пренесоха до асансьора, който прояви характер и отказа да тръгне с всичкия багаж.
- Голям е товарът! - поясни Светла - Ще се върнем още веднъж.
На вторият курс вече всичко бе качено и влязоха в апартамента.
- Ето, това е вашата спалня! - любезно каза домакинята - Оправете си нещата, а аз ще приготвя масата в трапезарията.
Яна отвори едното крило на големия гардероб и сложи една найлонова торба с чорапи на най- долния рафт.
- А- а, последните два са за мене! - възмути се мъжът и.
Тя го изгледа враждебно и отвори другото крило :
- Ето - цялото е за теб! Устройва ли те?
- Ма , аз искам това!
Кака Яна с въздишка премести плика и продължи да си подрежда дрехите. Когато приключи, придърпа към себе си Минчовата раница.
- Аз сам, ма! Сам ще си ги наредя! - и видимо уплашен, изтръгна скъпоценния товар от ръцете и.
Тя го изгледа смаяно, изсумтя и излезе, решила, че ще е по- добре да помогне на сестра си, вместо на този темерут.
След двадесетина минути вече бяха насядали около богатата трапеза и вдигаха наздравици с марково уиски за успеха и благополучието на двамата бъдещи испанци.
Стефан работеше като програмист в голяма фирма, с филиали в много европейски държави. И, като на доказано добър специалист, му предложиха договор за една година в Барселона - да обучава млади кадри, като му осигуряваха жилище и три пъти по- висока заплата. И понеже жена му бе работила пет години като детегледачка в Сарагоса и владееше перфектно испанския език, той прие с удоволствие новото назначение.
- Баджанак, утре ще те заведа във фирмата да те представя! Уредил съм те на работа - само ще разнасяш консумативи по офисите! На четири часов работен ден- до обяд. И заплатата е добра, и е близо до нас! Какво ще кажеш? - говореше възбудено Стефан.
- Кога ще ми покажеш мазата?!? - изказа най- сетне болката си Минчо.
- Ако не беше толкова красива тази чиния, щях да ти я строша в кухата глава! - избесня Яна - Човекът на работа го уредил, че и лека при това, а той - вместо " благодаря" - мазата, та мазата...
- Спокойно, сестричке! Още не се е ориентирал! - защити го Светла.
- Тази дума не е включена в речника му! - продължи ядосаната Яна - Той знае само един път - от вкъщи до мазата и обратно! А, и до кръчмата, когато няма достъп по трасето! Трябва да получа орден за жена- героиня, за дето толкова дълго го търпя! ...
- О, Яне, я се отпусни! Ще видиш колко ще го промени големия град! До края на годината толкова ще израсте, че пак ще ти се прииска да се омъжиш за него!
- Опазил ме Господ... - промърмори, докато се кръстеше, тя.
Стояха до късно, като настроението се покачваше в прогресия с погълнатия алкохол. Всички много се смяха на историте, разказвани от Стефан и, почти всички, на Янините разкази за Минчовите изпълнения.
Преди да си легнат, Яна заведе мъжа си до банята и започна да обяснява :
- Това е тоалетната, а това - бидето! Да не ги объркаш пак!
- Кой, аз ли, ма?!? За толкова прост ли ме мислиш?!?
- Да!
- Добре, ма. Аз вече знам какво е биде!
- Знаеш, знаеш... Ама в Плевен... Хайде, измивай се и лягай, да си бодър за утре!
- Ей, тая нищо не забравя! Само ме кълве! - измърмори той и се отпусна върху тоалетната чиния, отприщвайки мощна лавина...
Когато Яна излезе от банята и влезе в спалнята, завари Минчо, седнал пред отворения гардероб, нежно гушнал вече преполовена бутилка , ласкаво да и говори:
- Нищо не може да се сравни с теб, мило мое винце! А и на Ламбо ракията е сто пъти по-хубава от някакво си уиски!...
..................
Минчо бързо се пригоди към работата в офиса. В началото го гледаха като извънземно, но само за няколко дни свикнаха с него и дебелашките му шеги и дори го обикнаха, най-вече за това, че бе съвсем естествен, не се вълнуваше от клюки, не се стремеше да се хареса на когото и да било и никому не се подмазваше! Дори шефа много обичаше да слуша историите му. Започна да му отделя по двадесет минути от ценното си време, за да го учи на културни маниери и етикет, като същевременно се смееше с глас на поредната Минчова изцепка или на коментарите му, и истински се разтоварваше от натрупаното напрежение. " Ти си дар Божи! - казваше му той - откакто си тука, всички станахме като едно семейство и работата върви къде-къде по- леко! " , а Минчо, с присъщата си скромност, отговаряше, правейки невинна физиономия : " Ами, такъв съм си аз! " ...
...................
Тиха мартенска утрин. Небето бе изтупало и последните снежинки от себе си, оставяйки ги да се излежават като клошари върху градския пейзаж, покривайки цялата му мръсотия. Въздухът стана кристално прозрачен и слънцето най-после успя да разпръсне лъчите си. На вратата настойчиво се звънеше. Минчо похлупи главата си с възглавницата, за да не чува противния звук, и сънено простена :
- И- и- и, никъде няма спокойствие... Дори и в събота! На село петли и птички те будят рано, а тук - дразнещо дрънчене! ...
В това време Яна отвори и се чу гласа на комшията от съседния апартамент:
- Добро утро, Янче! - поздрави той - Не съм ви събудил, нали?
- Заповядай, Петьо! Тъкмо правя кафе. Ще пиеш, нали?
- Разбира се! С удоволствие!
Настаниха се в хола и той поде:
- Минчо нали не е на работа?
- Спи още...
- Супер! Аз идвам с едно предложение... С жената мислим да се качим на Витоша, да покараме ски. Искате ли да отидем заедно? Погледни какво чудно временце се е заформило навън!
- Разбира се, че ще дойдем! Малко разнообразие няма да ни е излишно! Благодаря за поканата!
- Идеално! Значи, разбираме се така- когато сте готови, само звънвате и тръгваме!
Допиха си кафето и Пешко стана да си ходи. Домакинята го изпрати и пое към спалнята, притеснена от не леката задача, която и предстоеше- да събуди поспаланкото.
Отвори вратата на спалнята и, за свое огромно удивление, завари Минчо да рови в гардероба и да мърмори:
- Нещо по- дебело трябва да облека! Там сигурно ще е студено... Нали " на Витоша" каза Пешо? - погледна към нея той.
Яна още немееше и невярващо разтриваше очите си.
- К'во седиш като паметник, ма?!? Кажи как да се облека, че хората чакат!
Яна бързо се съвзе и чевръсто му извади дебелия пуловер и ватирания шушляков панталон. Бутна му ги в ръцете и добави:
- Якето знаеш къде стои закачено. - и тръгна да излиза, за да се занимае и със своето облекло.
- Къде хукна, ма? - бързо я изпревари той, отнасяйки я като вихър, но не за да и помогне, а защото помисли, че и тя отива към тоалетната- Пу, аз съм първи!!! ...
След половин час, дебело облечен и обут в топлите си кубинки, той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, застанал до входната врата, в очакване на своята нежна половинка. Когато най- накрая се появи, веднага го захапа:
- Минчо! Това корито защо е в коридора?!?
- Ми, ще се пързалям с него, ма! - засегнат от недалновидността и, троснато отвърна той.
- Веднага го отнасяй обратно в банята! Няма да ставаме за смях пред хората, я! - почервеня от бяс тя.
Инстинктивно почувстал, че за телесното му здраве ще е по- добре да не противоречи, неохотно, с провлачени крачки, отнесе шейната си...
... - Хайде, какво толкова се бавиш?!? Не можете да се разделите ли? - раздразнено подвикна Яна, след няколко минути отегчаващо чакане.
Мина още малко време и, с хитро- хитро светещи очи и огряно от усмивка лице, Минчо излезе, закопчавайки в движение якето си.
- Какво? Пак ли сра?!? - зяпна го Яна.
- Нали съм вече тук, ма! Хайде, че хората чакат! - хвана я той за ръкава и я задърпа след себе си...
....................
Двамата комшии съвсем наскоро се бяха запознали. И то, по доста необичаен, да не кажа- съдбовен начин, на стълбите между първия и втория етаж на входа. Късно вечерта Минчо се прибираше от барчето в съседния блок и понеже се страхуваше да се вози в " подвижния ковчег" - асансьора, тръгна пеша по стълбите нагоре . Тъкмо в този момент осветлението угасна. " Ще си светна от втори етаж..." - помисли си той и продължи, държейки се за парапета. Направи завоя и само след няколко стъпала кракът му се заби в нещо меко, от което се разнесе стон: "О- о-о-х! " , а той самия се простря като килимче, забивайки чело в цимента. Някой отново запали осветлението. Минчо, все още замаян от удара, бавно се изправи и се огледа. Малко по- надолу, надлъжно по цялото стълбище се бе разплуло дребно, тантуресто човече. " Прилича на буренце за вино... а и мирише така... " - мислено констатира той - " По лесно ще ми е да го заобиколя, отколкото да го прескоча! "... След като се посъвзе, сърдито попита:
- К'во прайш тук, бе? Заради теб щях да се претрепя!
Пухкавата елипса се размърда и изръмжа:
- За теб асансьор няма ли? Тръгнал да рита хората...
- Не те видях...
- О- о, дребен ме наричаш, така ли?!? Погледни, бе, слепок- снагата ми е заела цели три стъпала! Ще обижда той! Дребен съм бил...
Минчо онемя! Но само след няколко секунди зачовъркалото го любопитство надделя :
- Тук ли живееш?
- По пижама ли съм, бе? - тросна се дундьото.
- Не...
- Значи, още не съм се прибрал! На кой етаж сме?
- Почти на втория.
- Ох, омагьосано място... Все тук запецвам! - и направи опит да стане- Аз съм до четвъртия, а ти?
- И аз!
- Явно от скоро си тук... - и след като направи още няколко неуспешни опита да се изправи, пак се отпусна на стълбите - Ще трябва още малко да си почина...
Минчо му помогна да стане и заедно, с доста усилия, стигнаха заветния етаж благополучно. Пиянката бръкна в пазвата си и извади от там ключ, който бе привързан за ластик около врата му.
- Да не го губя! - поясни той, и се стовари на колене пред вратата на съседния, от дясно на този, в който сега живееше Минчо, апартамент - Хайде, лека нощ... - и започна дълга серия от неуспешни опити да уцели ключалката.
Минчо се прибра. Обаче, отвътре нещо все го глождеше, и за това след няколко минути отново излезе в коридора, да види какво е положението. Комшията му, все още на колене, с опряно в бравата чело и разтворена уста, от която се точеха дълги лиги, похъркваше блажено, още стискайки в ръката си ключа. Позвъни. Вратата се отвори и там се появи истинско видение - висока, стройна красавица! " Леле- е, на тая краката и започват от бузите... Ми, така е... Хубавите ябълки - свинете ги ядат! ” - помисли завистливо той, но на глас само изрече:
- Добър вечер!... Намерих го на стълбите, пък живея отсреща... Ми, довлякох ти го!
- Много Ви благодаря, че не сте го оставили там! Можеше да настине! Ще ми помогнете ли да го приберем?
Минчо се напъна и го замъкна до дивана в хола и запъхтян, с присъщата си тактичност, я успокои:
- Е, той е доста попрегрял... Нямаше да настине! - и си тръгна, последван от благодарностите на жената.
На следващата сутрин признателната комшийка лично ги покани на кафе в дома си и, така започна тяхната дружба.
....................
В джипа бе топло и комфортно, а разговора така ги улиса, че не усетиха кога стигнаха до хижа " Алеко " .
- До тук сме! - обяви Пешо - Това е любимото ни място, защото трасетата са много подходящи за начинаещи скиори! Е, има и екстремни писти, за напреднали, но нас не ни вълнуват, нали?
- Аз и по тях мога да се спусна, но, хайде, от мен да мине! И с тази тук ще се задоволя! - добродушно отговори Минчо.
Слязоха от автомобила и Николинка свали ските от багажника върху купето, защото Пешко не ги достигаше. Въздухът бе изпълнен с детска глъч и смехът на пързалящите се хора.
- Ето от тук ще се спускаме! - спря, след като бяха повървели малко, Пешо и започна да наглася ските.
И, докато компанията се усети какво става, Минчо със замах извади от вътрешността на якето си найлоновата завеса от банята, която бе свалил специално за случая, разгъна я върху снега, седна върху нея и стисна здраво в едната си ръка предните и краища, а в другата вече имаше бутилка " Мавруд ". И полетя по пистата.
- Варда- а- а! - викаше той, набирайки скорост, и помиташе всичко, изпречило се на пътя му, без да обръща внимание на долитащите след него псувни и закани!
По някое време гласовете заглъхнаха и докато помисли: " Тук май нещо не е наред " , се заби мощно в една недълбока пряспа. Постоя известно време под покриващият го сняг, вдървен от уплаха, а главата му се изпълни с мисли за " бялата смърт " и дали ще открият някога бездиханното му тяло... Осъзна, че все още стиска шишето с вино, и машинално насочи гърловината му към вечно жадните си устни, без дори да отвинти капачката. И - о, чудо! Още преди да я намести в широко отворения си, пресъхнал люк, топли слънчеви лъчи погалиха лицето му! Бутилката бе изместила тънкия пласт сняг, покрил главата му и дълбоко вдишване изпълни гърдите му с така жадувания въздух!
- Благодаря ти, моя любов! - целуна стъклото той и отвъртя капачката - Колко пъти си ме спасявала...
- Ето къде се криеш! А жените едва не пометнаха от страх! - радостно бърбореше току- що пристигналия Пешко, който веднага се бе спуснал след Минчо, но не посмя да развие неговата скорост - У- у, и това ми било приятел... Заровил се тук и се налива... Аз съм с колата, бе, няма да те ощетя! - погледна жадно към винцето, облизвайки устните си, Пешко.
- Заповядай, приятелю, пийни за мое здраве! Вече мислех, че съм пътник! - и набързо му разказа преживяванията си.
Пешо не чака втора покана и удари няколко бързи гълтока.
- Като се приберем, ще черпиш! - подаде виното на приятеля си той - Ох, чак после... На мен нещо не ми се пързаля вече...
- И на мен нещо ми се прибира в къщи... И ми се черпи!
- Хайде да се изнасяме тогава! Но ще се върнем по обиколна пътека, че ако знаеш колко народ ти се е заканил...
След кратка обиколка, излязоха зад хижата.
- Стой тук, а аз ще кача жените и ще минем да те вземем!
След няколко минути и любителят на екстремни преживявания бе прибран, а автомобила се заспуска към града.
- Тоя Минчо, бе! - смееше се Пешко - Беше като топка за боулинг! Нито една кегла не остана несъборена! И треньора на детския отбор отнесе, и огражденията от едната страна на пистата... - едвам си поемаше дъх от смях той.
- Пешко- о, Пешко! Нищо не знаеш още за бате си Минчо! Аз съм измислил пързалянето! А колко бой съм изял от баба заради ламариненото и корито... Веднъж пак го бях взел тайно, без да видя, че в него имаше останал слой недообрана свинска мас... Пързалях се по гъз чак до реката! И, ако не ми се бе изпречила една върба, сега нямаше да има кой да ви учи на чалъми... Ей, ма как не се сетих по- рано! Трябваше да напълним багажника със сняг, че да мога да затрупам стълбите пред входа на блока и да направя писта за коритото и да те открехна на някой и друг номер!...
" Ох, Петьо, Петьо- о... Ако само знаеше каква беля си вземаш с тоя мой Минчо... - отнесе се в мисли кака Яна - А колко още има да ни излага... " ...
..........................
Край на част първа
Следва част втора " Софиянецът "
*******
© Шо Цветанофф Все права защищены