В тъмната стая хлад нахлуваше от зеещата врата и печката отдавна беше угаснала. Чуваше се само насеченото дишане на Стоян, който лежеше на земята. Беше се обърнал на една страна и се беше свил на кълбо. Не можеше да се помръдне. Тежък ритник се стовати в бъбреците му и дебел глас изкомандва:

- Дядка, казвай къде са парите!

            Стоян мълчеше. Вече нямаше въздух да им повтори, че няма пари - цигарите му го бяха взели, пък и сега от боя едвам дишаше, толкова го боляха ребрата. Стоян имаше сладък порок от млад още - цигарите. Няколко пъти се опита да ги откаже, ама не успя и се предаде на изкушението.

            Бяха уморени - те да го бият, а той да търпи.

            Бяха двама, млади мъже, на двадесет - двадесет и пет годишни ги правеше. „Срамота!" мислеше си Стоян. „Млади, здрави и прави мъже, а тръгнали да грабят, вместо да се хванат на работа!"

            Единият го познаваше - син на неговия приятел Тошко. С Тошко поработиха някоя и друга година заедно в рудника, ама една нощна смяна цяла камара камъни се изсипаха върху него и го смазаха. Синът му остана сирак много малък. Колкото добър беше Тошко, толкова бабаит беше станал синът му.

- Къде си скрил парите, бе, пенсия? - изкрещя пак първият и отново го изрита в ребрата.

- Има старият! Мамичката му... - просъска Тошковият син, който беше седнал на един стол и се беше облегнал на бухалката си.

            Стоян примижа и в миг си припомни за някогашната сила на асареладжии. Като ги погледнеш - наредили се един до друг все едри, здрави и силни момчета, най-големите паралии в града по онова време. Затова тия дечурлига сега си мислеха, че Стоян има скътан някой и друг лев. Асареладжии някога ходеха по кръчмите. Асареладжии някога задиряха сервитьорките. Славни времена бяха. По много пиеха, ама и по много работеха. Верни приятели бяха.

            Като на снимка се видя и той какъв беше - не беше от най-високите, ала беше широкоплещест със силни, мускулести ръце. И какъв перчем имаше... Гъст, катранено черен и вирнат нагоре. От него и прякор му излезе - Перчемлията. Христина първа го нарече така. Споменът за Христина пребори болката и тънка усмивка плъзна по устните му...

            За кратко. Оня душманин, дето седеше до него, пак го изрита в ребрата. Стоян се сви и изохка.

            Когато най-острата болка от последния шут премина, пак Христина му изскочи пред очите. Оня ден, когато тя му рече „Перчемлия", той едва бе навършил двадесет и три, а тя бе на шестнадесет. Стоян и той се правеше на голяма работа и пушеше цигарки Kent. Един ден беше на павильончето за цигари и се появи Христина. Спогледаха се и тя се изкикоти на нейната приятелка:

- Я го виж тоя! Перчемлия!

            Тя беше колкото детенце, толкова и жена. Стройна, чернокоса, с огромни кафяви очи. Беше щерка на заможен панагюрец, ала не тръгна да си търси някой от нейната черга, а се влюби в Перчемлията.

            Още един шут изкара Стоян от сладкия спомен.

- Дядка, защо сам си правиш да се мъчиш? Кажи къде са парите и ще те оставим!

- Нямам... - едва прошепна Стоян.

- Стига си ни мотал! Имаш! - изкрещя Тошковият син, скочи от стола и заби крака си в бъбреците на Стоян. Той простена и отново се сви.

            Какви пари искаха тия душмани? Докато беше по-млад, всичко даваше по кръчмите и на циганите, дето свиреха там. После почна и Христина да води по заведенията. Когато се ожени за нея, почна семейството да си гледа, ама млади хора, не се замислят да спестяват и всичко харчат. Христина и тя отиде да работи на Асарел, стана счетоводителка.

            Ах, колко щастливи живееха с Христина! Пак усмивка пропълзя по устините на Стоян. Спомни си за онова време, когато имаше жена, която го правеше щастлив и безброй верни приятели, които го бяха заобиколили. Припомни си как се събираше с приятелите си на маса, а Христина весела и лъчезарна им пренасяше салати и мезета. Седнеше ли на масата при тях, се превръщаше в живо украшение.

- Скътал си все някой лев! - изръмжа Тошковият син, а другият го изрита отново.

            Стоян вече не чувстваше болка - толкова му бе прималяло. Тютюнът го давеше, ама не можеше да се изкашля, сигурно му бяха счупили ребро.

            Спомни си как Христина му роди син - Йордан. Какво щастие беше! Ала то скоро се помрачи. Христина тежко се разболя и Стоян започна да я води по доктори. Сам да се беше разболял, нямаше да го боли толкова, колкото за нея го болеше. Не му се налагаше да си дели от залъка за нейното лечение. Никога не бяха живели в лукс, но и от нищо не се бяха лишавали. След половин година Дядо Боже реши да прибере Христина при себе си. Перчемлията беше съкрушен, но остана да се крепи на Йордан. Малкият имаше очите на майка си.

- Ама виж, не се предава дъртият! - измърмори Тошковият син. - Ама не може, те дъртите асареладжии имат заделени пари от някога! Я го изритай малко по-силно, да му дойде акъла и да си изпее.

            Другото момче мълчаливо изпълни заръката на Тошковия син, но старецът не гъкна.

            Когато Йордан порасна, замина да учи в София. Искаше да стане инженер и да се завърне на Асарел, където баща му бе работил цял живот. Това така и не стана. Йордан завърши, но никога не се върна. Намери си жена в София и остана там.

            Стоян го чакаше да се прибере, но завръщанията на Йордан ставаха все по-редки. Снаха си пък беше виждал само два пъти - на сватбата им и при едно бързо идване за час време. Не я познаваше, може да се каже. Не че Йордан не обичаше баща си, но беше станал голяма клечка и все по-рядко успяваше да се откачи и да си дойде.

            От гъстия черен някога перчем, сега бяха останали само сенки. Вече не беше нито гъст, нито черен, нито вирнат нагоре. Със смъртта на Христина си беше отишъл и най-големият чар на Стоян. Беше останал просто кичур коса с пепеляво сив цвят.

            Сега Стоян живееше спокойно сам. Със спомените и цигарите. Мирно и спокойно до тази вечер... Двамата душмани нахлуха в дома му. Мислеха си, че има скътани пари, а той всичко беше пропилял.

            Стоян не усети кога са спрели да го бият...

            На другата сутрин Зоя, съседката, първа се прекръсти над студеното му тяло, а до обяд из града плъзна слух, нощес пребили Перчемлията до смърт.

            Йордан дойде да оправи погребението и къщата. Никъде не намери скрити пари, макар че и не търсеше. Не му беше до това в тая мъка. Пък и не беше останал на бащиното си наследство. Сам си печелеше достатъчно. Много хора го срещнаха с наведени глави:

- Добър човек беше Перчемлията...