20 мая 2020 г., 07:33

Мисия Октагон 

  Проза » Рассказы, Фантастика и фэнтези
1372 5 15
56 мин за четене

***


Слави потри ръце, за да възвърне кръвообращението в китките си, и цъкна с език. Алени линии се бяха отбелязали върху кожата му там, където белезниците се бяха впивали в плътта. Красота! Той временно игнорира болката в леко изкълчените си стави и хвърли бърз поглед на голата стая и двамата яки, въоръжени мъже, които се извисяваха от двете му страни. Точно срещу него се беше изправил трети мъж – почти два метра, врат като свински бут, квадратно чене и идеално гладко теме, което блестеше като полиран абанос. Кръстосал ръце пред гърдите си, агентът изглеждаше още по-заплашително, защото дясната му длан бе увита в набързо в импровизирана превръзка по която личаха ярки червени петна. Оглеждайки със задоволство пораженията, които беше нанесъл, Слави го дари с кръвожадна усмивка.


-    Какво чакаш? – излая агентът и пристъпи крачка напред, а в здравата му ръка се появи странна жужаща палка. – Сваляй дрехите, тавариш!
-    Спокойно, агент Мълдър – подхвана бодро Слави, измъквайки през глава тениската си с плезещо се зелено човече, – ето, виж, съдействам, съдействам. И само да ти напомня, Източна Европа не е единствено и само Русия. Тя Русия всъщност е по-скоро в Азия…
-    На интересен ли ще ми се правиш!? – една вена запулсира на темето на агента, който очевидно не намираше нищо смешно в словоохотливостта на Слави, камо ли в това да го сравняват с разни отживели телевизионни персонажи.


Той размаха електрическата палка, карайки Слави да отскочи рязко назад, което на свой ред предизвика незабавната реакция на двамата пазачи. Две заплашителни червени точки се появиха на челото на арестанта. Младият мъж вдигна ръце във въздуха.


-    Стига де, агент Мълдър! Дръж я тая твоя магическа пръчка по-далеч от мен. Да не искаш да вкараш невинен човек с пейсмейкър в гроба?


Като каза това, Слави посочи с досада явната издутина на гърдите си. Агентът само изръмжа нечленоразделно, а погледът му казваше, че ако мъжът се забави още малко, палката ще му е най малкият проблем. След има-няма и минута Слави стоеше в средата на стаята с невъзмутимо изражение както го е майка родила. Агент „Мълдър“ се приближи, този път въоръжен с някакъв друг писукащ уред и щателно сканира всеки сантиметър от тялото на арестанта, без да пропусне нито една дупка. Ако се съдеше по изражението и преднамерената флегматичност на движенията му, това му доставяше удоволствие.


Докато течеше проверката, Слави усети, че по челото му избива пот. Ако беше надценил техническите си способности или подценил тези на противника си, в най-скоро време щеше да лежи на пода с изпържен пейсмейкър и смъртоносна аритмия. В такъв случай, дали хората на Чичо Сам щяха изобщо да си направят труда да му помогнат? Нещо се съмняваше. Е, шансовете все пак не бяха нулеви. Обаче, ако засечаха малките му приятелчета… най-вероятно щяха да нарисуват импресионистични картини с мозъка му по стената.


За негов късмет агент „Мълдър“ най-накрая изръмжа „Чист е!“ и с досада му подхвърли чифт скучни сиви шорти и също толкова безличен сив потник. Докато намъкваше дрехите, двамата охранители и началникът им се изнизаха от стаята, като не забравиха пътьом да оберат от пода вещите на Слави. Вратата след тях се затвори с херметически съсък, сливайки се така плътно със стената, че почти не остави следа. Възцари се тишина.


Останал сам в голата сива стая, Слави се облегна на стената и с облекчена въздишка се свлече на пода. Първото препятствие бе преодоляно просто блестящо! Той тръсна леко глава. Натрапчивото пращене в лявото ухо му подсказваше, че Хиро все още не е успял да възстанови връзката. Устните му се разтегнаха в усмивка. Момчетата на Чичо Сам не бяха открили малките му приятелчета. Толкова по темата за напредналата техника на Запада. Доволен от себе си, Слави облегна глава на гладката стена. Сега му оставаше само да чака. 


Младият мъж затвори очи, а мислите му блуждаеха на посоки. Ако преди няколко месеца някой му бе казал, че ще се прави на шпионин и ще прониква с взлом в Зона 51, той щеше да се изсмее. Всичко беше заради изчезването на Макс. Не, кого заблуждаваше? Коренът на проблема бе много по-дълбоко. Точно така, всичко започна през онзи септемврийски ден преди цели седемнадесет години. Денят, в който Макс нахлу в живота му. 


***


Животът на Томислав Звездев беше определено скучен. Но какво можеше да се очаква от ежедневието на едно десетгодишно момче? Училище, домашни, гадняри в междучасията, които обичаха да му подлагат крак „на шега“, вечно отсъстващи родители,.. с една дума обичайното. Баща му беше военен кореспондент и постоянно търчеше по разни горещи точки, защото явно това да го обстрелват с ракети и дъжд от куршуми бе за предпочитане пред семейната идилия. Майка му пък беше постоянно по конференции и археологически разкопки и много ясно му бе дала да разбере, че кокалите на разни умрели преди хилядолетия царе са значително по-интересни от хлапе едва ударило десетака. И двамата Звездеви обаче единодушно бяха на мнение, че синът им „трябва да получи най-доброто образование на световно ниво“. За това Томислав бе записан в Международното училище в София. Никой не го попита дали иска по цял ден да се мъчи да говори с връстниците си на чужд език. Или дали му е приятно да търпи грубите шеги на гамените от шест континента, които забравяха всякакви политически и расови препирни в името на общата кауза – вгорчи живота на зубъра. Колкото и Слави да им обясняваше, че не зубри, а просто има добра памет, нищо не помагаше. Най-накрая момчето достигна да прозрението, че те просто си търсят отдушник и се примири със съдбата си. 


Тогава се появи Макс.


Макс Хейл беше син на един от новоназначените служители в Американското посолство. От пръв поглед си личеше, че хлапето е типичен янки – шумен, нахлупил бейзболна шапка над очите си и с онова излъчване на бъдещ алфа-мъжкар, което холивудските филми така добре описваха. Е, Слави беше гледал достатъчно филми. За това, когато Макс се изправи пред чина му със скръстени ръце, момчето затвори очи и каза последните си молитви.


-    Уау, Нешънъл джиографик?! – заяви малкият янки и се тръсна на стола до него. – Яко! Да имаш предишния брой? Като се пренасяхме нашите изхвърлиха цялата ми колекция.


Слави отвори очи, примига потресено и нерешително кимна. Така се роди едно неразрушимо приятелство.


От този ден нататък никой не смееше да го закача. Слави обаче нямаше време да оцени новопридобитото си спокойствие, защото то не изтрая дълго. Скучният му живот се превърна в непрестанен екшън. Да дружиш с Макс беше само по себе си истинско приключение. Той бе винаги готов да се забърка в някоя каша. По време на час по физическо да натърка със стъклена вата тениските на най-големите гадняри от класа? Естествено. Да се намаже с фосфоресцираща боя и да се появи като стенещ призрак пред прозореца на омразната учителка по математика, която ги бе скъсала нарочно на последния тест? Веднага. Да избяга от вкъщи с една раница и фенерче и да тръгне да покорява Витоша в един часа сутринта? Абсолютно. И винаги, по време на всички нелепи щуротии и шантави планове, Слави беше там – да помага, планира и бяга от местопрестъплението рамо до рамо с най-добрия си приятел. Последиците? За тях щеше да мисли в последствие. Да, у Макс имаше нещо, което привличаше хората по принцип, и Слави в частност, като магнит. Той бе толкова популярен, че можеше да има безброй верни последователи и да върти цялото училище на пръста си, стига да поискаше. Но Макс не искаше. Както каза един ден на Слави, те бяха непобедимото дуо – Буч Касиди и Сънданс Кид. Постепенно обаче „децата на дявола“, както ги нарече в изблик на отчаяние учителят по география, разшириха бандата. Така се появиха и останалите трима членове на Великолепната Петорка.


Хиро – вундеркиндът на училището, който бе взел две години за една. Хлапето живееше в свят от комикси, анимация и чипс, което не обясняваше как така все си оставаше мършаво като улична котка.


Олга – загадъчната сибирска красавица. Руса синеока и тиха, ако никой не я закачаше, но с много точно дясно кроше, когато чашата прелееше. Тя обикновено не разказваше много за себе си, и единственото, което Слави знаеше за семейството ѝ беше, че има много чичовци. (До момента бяха известни чичо Вася, чичо Андрей, чичо Кося, чичо Миша, чичо Евгеша, и чичо Коля.)


Самира – бунтарката от Ориента. Тя само чакаше лимузината на баща ѝ да се изниже зад ъгъла и хвърляше хиджаба. Както Слави установи, сред хобитата ѝ, освен четенето на исторически романи, беше и поглъщането на големи количества кюфтета с пържени картофи, които определено не бяха халал. 


И така, само след един учебен срок Великолепната Петорка стана неразделна – в час, в междучасията, след училище, събота и неделя – мернеше ли някой един от Петорката, то и другите не бяха далеч. Но най-страхотното време, разбира се, бяха ваканциите. По предложение на Макс, бе създаден „Клубът за окултни, трансцедентални и космически аномалии“ или КОТКА. Членовете на КОТКА се занимаваха с това главно да кръстосват България на длъж и на шир, че и по диагонал, и да „изследват“ различни необясними феномени. На кратко, захванаха се да ловят извънземни. Макс осигуряваше целта, Слави – организацията. Самира отръскваше джобовете на татко си, който, подобно на родителите на Слави, нямаше нищо против дъщеря му да отиде с приятелки на планина, само и само щерката да не пречи на бизнеса (всеки път тактично пропускаха да му споменат, че три от приятелките всъщност са момчета). Олга изнудваше някой от чичовците си да играе ролята на шофьор, а Хиро се грижеше за продоволствията (чипс и кола в големи количества) и „научното оборудване“. 


Доста често се случваше някое затънтено родопско село да осъмне с шумно попълнение от пет хлапета на възраст между девет и единадесет, от които само едно говореше български сносно, придружени от як бабаит в марков анцуг. Местните баби обаче бързо омекваха. Децата бяха любезни, не по-диви от внучетата в големия град, и дори понякога помагаха в издирването на поредното затрило се из пущинака пиле. 


И така, въоръжени с фотоапарати, телескопи, металотърсачи, компаси, да не забравим и последна мода уоки-токита, които майката на Хиро му бе подарила за рождения ден, КОТКА се провираше из шубраците и катереше чукарите. Най-често само подплашваха змиите и гущерите, но от време на време намираха по нещо – връх от стрела, стара монета с необясним текст, странни симетрични отвори в скалите. В такива моменти се чувстваха като нещо средно между Индиана Джоунс и капитан Пикар. Страхотно! Една година прекараха половината лято в копаене и човъркане до дупката в Царичина. После пък посетиха Рупите и се опитаха да замерват енергийни полета с някакъв шантав уред, за който Хиро твърдеше, че е най-новата разработка на компанията на дядо му. Две седмици съпоставяха стенописа с „Космическия Исус“ от църквата в Добърско с този от Ивановите скални манастири. Младите уфолози бяха сигурни – следите не лъжеха! Някъде из българските планини се криеха истински извънземни.


В продължение на шест години теориите им постепенно започнаха да кристализират – космически маяци, лей-линии, Атлантида като древен космодрум. Познанията им също се задълбочиха, надминавайки степента на просто хоби. Макс и Олга, които се бяха запалили по астрофизиката, се захванаха да сравняват магнитни карти и да търсят извънземни послания с малък радио-телескоп, който Слави им бе сглобил (странно от къде бяха намерили плановете и частите?). Самира пък се задълба в изучаването на древни писмености и различни археологически находки, доказващи, без съмнение, съществуването на извънземен разум. Хиро се бе заел с вълнуващата и силно нелегална задача да хакне някой научен сателит и постоянно слухтеше какво се съобщава във форумите на международните уфолози. 
Една вечер Макс и Олга нахлуха в бърлогата им (градинската барака в задния двор на Слави) с купчина хартии в ръка и най-възбудените усмивки, на които бяха способни.


-    Йес! Йес! Йес! – изкрещя Макс и затанцува лудешки, карайки паянтовата конструкция да се разтресе. – Попаднахме на гореща следа! Ха, глупаците от НАСА ще се пукнат от яд.
-    Споко, мой човек! – Слави го потупа по рамото. – Обясни, че така нищо не ти се разбира.
-    Пирамиди! – изкрещя приятелят му. – Поясът на Орион! Не е ли ясно!?
-    Извинете, Макс-сан – Хиро свали очилата си и се смръщи с цялата си четиринадесетгодишна строгост, – прозренията Ви са толкова възвишени, че умствено ограничените сред нас не могат да хванат нишката.
-    Знаете, че пирамидите в Гиза копират поясът на Орион, нали? – намеси се Олга, а очите ѝ блестяха.
-    Да-а… –проточи Самира, вдигайки поглед от книгата, която четеше.
-    Да, ама не само те! – Олга разгърна картата на импровизираната маса от щайги. – Пирамидите в Теотиуакан също.
-    Но това не е всичко! – Макс заби пръст някъде в централен Китай. – Подредбата на Теотиуакан, Гиза и пирамидите в Си-ан също образуват триада и имитират поясът на Орион.
-    Аха. И? – Слави се наведе над картата, разглеждайки с любопитство множеството преплитащи се там шарени линии.
-    Как така „и“?! – Олга беше искрено възмутена. – Босненските пирамиди, пирамидите в Арголида и тези в Гиза също образуват права линия.
-    И знаеш ли кое следва същия модел? – Макс почти подскачаше от възбуда. – Помниш ли онова село, където се забутахме миналото лято? Дето все не мога да му произнеса името.
-    Пишурка? – припомни му Слави.
-    Именно! Е, кой каквото ще да разправя, онези баири там си бяха чиста проба пирамиди. Та това село и Гиза също образуват права линия. И то с Белинташ!
-    Ъ-ъ, не че искам да ви убия ентусиазма, ама Белинташ не е пирамида – Самира хлопна книгата си и въздъхна. – Теорията ви, каквато и да е тя, пропада.
-    Е хайде да ни изслушаш, хабиба – Макс подкани с ръка Олга, която разстла парче прозрачен пергамент върху първата карта. По него с шарени маркери бяха начертани различни по големина концентрични окръжности, които се пресичаха на места.
-    С Макс сравнявахме данни за магнитни аномалии и тогава ни просветна – усмихна се гордо момичето. – Пирамидалните структури, било естествени или не, служат като… да го наречем усилвател на магнитните полета. Винаги три точки в една права. Максималното усилване на сигнала се получава при средната пирамида, където трите сигнала се наслагват.
-    Белинташ – намеси се Макс – наистина не е пирамида, но пък платото генерира достатъчно силно магнитно поле само по себе си без да има нужда от „усилвател“. 
-    Така, така – сега и Хиро се наведе над картата. – И това ни помага как?
-    Вече съществуват теориите, че пирамидите са космически маяци или площадки за приземяване – подхвана Макс, барабанейки нетърпеливо по масата.
-    Но това не е така! – заяви гордо Олга. – Става дума за портали!


Възцари се тишина.


-    Искаш да кажеш… нещо като Старгейт? – Слави повдигна вежда. Хиро подсвирна.
-    Именно! – извикаха приятелите му едновременно. Макс продължи:
-    Според мен от разстоянието между точките зависи дължината на прехода. Близки триади като тази в Гиза и Теотиуакан водят до по-близки до земята звездни координати. Големите тройки съставени от повече пирамиди като Мексико-Египет-Китай са запазени за транс-галактически преходи. Това значи, че Белинташ ни дава средно разстояние.
-    Звучи страхотно – въздъхна Самира, – но няма как да го докажем.
-    А, тук грешиш, хабиба! – Макс триумфиращо вдигна пръст във въздуха. – Барабани, моля.


След цялото това театралничене, момчето сложи върху увеличаващата се купчина на масата поредният лист. Този беше скромен по размер, но ситно изписан с редици от числа. В долния десен ъгъл се кипреше група цифри, дебело подчертана с цветен маркер и оградена от удивителни.


-    Периодично през годината около Белинташ се наблюдават пикове в магнитните аномалии – обясни младежът. – Един от най-силните ще е след три седмици. Точно по време на лятното слънцестоене. Не бива да изпускаме такава възможност!
-    Да, ама срокът свършва чак на тридесети – подсети го Хиро.
-    Аз смятам да се почувствам неразположена точно тогава – внезапно обяви Самира.
-    Нали знаете, че чичо Льоша ще се жени на двадесет и втори. Няма как да пропусна важно семейно събитие – смигна ѝ Олга.
-    Е, аз и без това вече съм оформен – въздъхна Хиро сред хор от приятелско дюдюкане.


Макс се обърна към Слави.


-    Ами ти, мой човек? Нещо се умълча. 
-    Виж, Макс…
-    Само не ми казвай, че те е хвана шубето! – той сграбчи Слави в мечешка прегръдка. – Буч не може без Сънданс Кид!
-    Хайде де, Слави! – примоли му се Олга. – Без теб няма да е същото.
-    Абсолютно! – Хиро намести очилата си. – Ще бъде ужасяващо да съм единственият нормален в експедицията.
-    …Предполагам… че хроничната ми мигрена може пламне неочаквано някъде по това време… – въздъхна приятелят им и капитулира.
-    Йес! – Макс изсвири и заподскача наоколо. – Извънземни идваме! Започва играта на КОТКА и мишка!


Всички се заливаха от смях. Само слави стоеше и усещаше как мигрената наистина започва да стяга черепа му. Майка му щеше да провежда разкопки на Белинташ точно по същото време.


***


Пристигнаха в селото в ранния следобед и се отправиха към къщата, където ги бе настанил чичо Саша. Младежите бързо започнаха да разтоварват техниката от джипа. През изминалите пет-шест години бяха натрупали доста неща. Напоследък Слави започна да се чуди дали оборудването им, благодарение на финансирането на Самира и връзките на Олга и Хиро, не беше станало по-добро и от това на националната обсерватория. Той се усмихна, но настроението му бързо се промени. Техниката си е техника, но въпреки това бяха подвластни на времето. По небето от север бяха започнали да се кълбят сиви облаци, а внезапните силни напори на вятъра не вещаеха нищо добро.


-    Ще има буря – промърмори момчето.
-    Аха, живакът на барометъра се опитва да пробие дупка в дъното – потвърди Хиро.
-    Значи трябва да побързаме – разпореди се Макс. – Ако успеем да закрепим камерата достатъчно здраво горе, може и да хванем нещо въпреки бурята. Правим бърз набег. Само лека техника. Ако довечера времето се оправи може да се върнем…
-    Никакви нощни разходки – сряза го Слави. – Не и тук. Каквото снимаме – снимаме на автоматика. Не ща да си чупя врата. Винаги може да се върнем.
-    Добре, шефе! – оплези му се Макс и нарами раницата си.


Трябваше им повече от час, за да стигнат върха на платото. През това време небето съвсем бе притъмняло и от далечината долиташе тътен. Младежите се защураха трескаво насам-натам забивайки колчета за закрепване и калибрирайки уреди, като същевременно внимаваха да не паднат в някоя пукнатина. Внезапно по небето пробяга светкавица. Слави усети как една дебела капка го шляпна по тила. 


-    Да приключваме! – провикна се той и се обърна да извади последното колче от раницата си.
-    Томислав Звездев! – крясъкът се понесе над платото, а ехото го поде и препрати към околните хълмове


Слави подскочи, изтърва колчето и изви врат, знаейки много добре какво ще видят очите му. На крачка от него стоеше запъхтяна дребна жена, а изражението на лицето ѝ бе по-страшно от надвисналата буря.


-    Здрасти, мамо – промърмори той и се сви, в очакване на отговор.
-    Какво правиш тук? – жената беше повече от бясна. – Какво правите всички вие тук? Как? Защо не сте на училище? Когато дядо Коста ми каза, че група шантави уфолози са тръгнали нагоре току преди буря не си и представях, че безумните идиоти сте вие!! Знаете ли колко е опасно?
-    Да, мамо – Слави се опита да надвика шума на усилващия се дъжд и все по-близките гръмотевици. – Почти готови сме…
-    Марш веднага след мен! – изкрещя доктор Звездева приковавайки с поглед единствения си син. – И когато се върнем вкъщи си наказан до живот! 


С него беше свършено! Слави си представи как прегърбената му белобрада особа поема малко метално канче през дупката, изрязана във закованата врата на стаята му. През това време майка му се обърна към останалите младежи, които не бяха мръднали от местата си. Те стояха на платото недалеч от двамата Звездеви, извърнали поглед към бурното небе.


-    А вие четиримата какво? Специална покана ли чакате?
-    Д-докторе… - гласецът на Самира потрепери.
-    Чакайте само да разкажа на родителите ви! – беснееща, доктор Звездева не ѝ обърна внимание.
-    С-слави! – сега бе ред на Макс да се обади.


Откровеният ужас в гласа на приятеля му накара младежът най-накрая да се концентрира върху настоящето. Нещо не беше наред. Около тях воят на бурята и плющенето на капките се чуваха ясно, сякаш усилени с микрофон. Чакай… Дъждът? Слави осъзна, че след първите няколко мокри петна върху якето му, не го бе докоснала и капка. Вятърът също бе престанал постоянно да бута качулката от главата му. Как тогава можеше да го чува? Момчето бавно извърна глава към мястото, в което се бяха вперили приятелите му.


Небето се беше продънило. Буквално! Около мястото, където бяха застанали, природните стихии бушуваха с почти библейска сила, но в окото на бурята цареше пълно спокойствие. Бяха оградени от стена от вятър, дъжд и пламтящи светкавици, която се издигаше като комин право нагоре, пронизвайки облаците. Над главите им къс нощно небе блестеше със светлината на стотици звезди. Невъзможно! До свечеряване оставаха повече от четири часа! И още нещо. Звездите, които надничаха през пролуката в бурята бяха странни – твърде ярки, твърде големи, сякаш човек можеше да ги докосне стига да протегне ръка. Гледката беше хипнотизираща.


Слави не смееше да мига. Много внимателно той протегна ръка нагоре. По пръстите му пробягаха зеленикави искри. В същия момент вятърният комин бе прорязан от множество светкавици, които, подобно на разклонени сияйни въжета, се отделиха от стената и се стрелнаха към момчето.


-    Томиславе, НЕ!
Слави чу писъка на майка си. Нещо тежко го удари в рамото и го разтърси. Целият свят се изпълни с изгаряща ярка светлина. Непоносима болка прониза цялото тяло на момчето, но то не можеше дори да извика. После настана мрак.


***

 

Чувстваше клепачите си като оловни. Бяха му необходими неимоверни усилия само за да ги отвори. Слави примига няколко пъти и се опита да фокусира. Какво ставаше? Къде се намираше? Преди още да може да си отговори на тези въпроси, болката се завърна. Имаше чувството, че някой с всичка сила е халосал гърдите му с ковашки чук. Постепенно сетивата му влязоха в ритъм и заработиха нормално. До ушите му достигна механично писукане. Пип. Пип. Пип. На равни интервали като таймерът на някаква бомба. Това го уплаши. Той се опита да се изправи и с ужас осъзна че към гърдите му са свързани множество кабели и тръбички. При рязкото му движение те се опънаха болезнено, а писукането на машината се промени – стана някак по-високо и настойчиво.


Борейки се със страха и болката, Слави усети очите му да парят. Какво ставаше тук? В този момент в помещението нахлу жена с бяла престилка и маска на устата, следвана от още една облечена в бяло фигура. 


-    Здравей, Томиславе! – поздрави го жената, а придружителят ѝ започна да натиска някакви копчета по пищящата машина. – Всичко е наред. Страшното премина. 
-    К-как..? – гърлото на Слави бе ужасно сухо и той едва успя да изтръгне от него някакъв членоразделен звук. – Къде съм? Какво става?
-    Спокойно, Томиславе, не се напрягай – каза благо жената и се наведе над него, оправяйки усуканите кабели. – Ти си в Университетската болница в Пловдив. Претърпя сериозен инцидент, но вече всичко е наред. Ти си борец и ще се оправиш за нула време.
-    Инцидент!? Какъв? Какво сте ми направили? 
-    Пулсът му се повишава опасно, доктор Цанова – обади се човекът, настройващ машината. – Ако не се успокои ще се наложи да го упоим.
-    Не! – изкрещя Слави и се опита да се изправи, но лекарите успяха да го задържат. – Какво ми правите? Къде е майка ми?
-    Успокой се, моето момче, иначе състоянието ти ще се влоши – тонът на доктор Цанова стана сериозен. – Бил си ударен от мълния, която е увредила сърцето ти. Сложихме ти пейсмейкър. Прекомерните вълнения могат да те убият.
Слави замръзна. После много бързо в главата му започнаха да нахлуват спомени.
-    Майка ми! – извика Слави. - Къде е майка ми? Приятелите ми?
-    Дръж го преди да се е наранил, Васко! – изкомандва лекарката, а в ръката ѝ се появиха шишенце и спринцовка.


Медицинският работник едва ли не се хвърли върху момчето и успя да го притисне внимателно към леглото, така че Слави не можеше и да помръдне. При други обстоятелства, момчето би се възхитило от уменията на мъжа, но точно сега нямаше време за това. Усети леко бодване в рамото и съдържанието на спринцовката изчезна в тялото му.


-    Спокойно, Томиславе, спокойно! – лекарката седна на леглото и хвана ръката му. – Приятелите ти са наред. И четиримата се отърваха без драскотина.
-    Това… е …добре… – Слави усети че заваля. Беше започнал да се унася. – Майка…ми?


Лекарката мълчеше.


-    Докторе… къде… е… мама? – прошепна Слави.


През спускащата се пелена момчето видя отговора в очите на доктор Цанова. Сълзите се застичаха по бузите му, а минута след това упойката подейства.


Следващите няколко дни бяха пълен хаос. Разпитваха го от болницата, от полицията, от пресата. Стана ясно, че Слави е жив благодарение на майка си. Тя някак бе поела по-голямата част от заряда на мълнията, така че електричеството, попаднало в тялото на Слави, макар и да бе увредило трайно сърцето му, не бе успяло да го убие. Това обаче беше само теория. Местната полиция така и на бе намерила тялото на майка му. Според тях мълнията я бе отхвърлила назад и тя бе пропаднала в една от по-големите пукнатини на скалата. Показанията на приятелите му го бяха потвърдили. Специалист от планинската служба бе заявил, че няма как да извадят тялото. Вестниците писаха каква голяма загуба за българската наука е смъртта на доктор Звездева. С това нещата приключиха. 


Седмица по-късно позволиха на приятелите му да го посетят. Олга и Самира плачеха. Хиро му остави любимия си комикс и се опита да каже нещо, но английският му ставаше неразбираем, когато се вълнува. Последен бе Макс. Той влезе и застана до вратата, без дори да погледне Слави в очите. Мълчанието се проточи цяла вечност. Най-накрая приятелят му промърмори едно полугласно „Извинявай!“, обърна се и излезе. Слави гледа дълго след него, усещайки как в гърдите му се надига гняв. Извинявай? За какво? За това, че му бе правил сърдечен масаж и изкуствено дишане докато не се бе стабилизирал достатъчно? Че го бе носил на гръб до подножието на платото? Че бе предложил да дари кръв за операцията му? Ако някой трябваше да се извинява, то това беше Слави! Вината беше негова. Ако ги беше разубедил да не се качват… Ако ги беше накарал да побързат с уредите… може би майка му…


Това бе последния път, когато Слави плака. Болницата уведоми баща му. Той се появи в деня на изписването, прибра сина си, без да каже и дума, и го откара вкъщи. На следващата сутрин Слави откри бележка, в която баща му пишеше, че заминава да отразява размириците в Конго и му е осигурил болногледачка. Момчето се изсмя и изхвърли бележката в кошчето. Беше ясно като бял ден, кого господин Звездев обвинява за смъртта на съпругата си. И беше прав. 


Лятото отмина. Със започването на новата учебна година дойде поредния удар за Слави – Макс и Самира ги нямаше. Младежът научи от Хиро, че приятелят му се е върнал в Щатите и се е записал в някаква военна академия. Без да се обади. Без да се сбогува. Положението със Самира беше сходно, макар и не доброволно. Вбесеният ѝ баща я бе пратил при брат си в Дубай за „основно превъзпитаване“. Тя поне им бе оставила бележка, по която ясно личаха размазаните петна от сълзи.


Времето потече бавно. Бащата на Слави се прибираше за по няколко дни в годината, така че младежът бе взет под крилото на майката на Хиро. Той прекара последните три години от гимназията със семейство Сагава и след завършването замина със стипендия в Швейцария. Постепенно контактите с приятелите му намаляха. Чуваше се с Хиро през няколко месеца, получаваше съобщения и картички от Олга, която се беше върнала в Русия. Веднъж дори получи имейл от Самира, която явно бе оцеляла след домашния си арест и бе започнала да учи етнология (по нейни думи единствената наука, която семейството ѝ бе счело за достатъчно прилична за млада жена като нея). През цялото това време от Макс нямаше и помен. Слави знаеше, че приятелят му поддържа контакт с останалите, защото Хиро веднъж се изпусна. Това го нарани, но младежът си замълча. 


Така отлетяха десет години. Слави завърши образованието си и стана магистър по роботика. В този ден получи и три поздравителни картички. Тази от Америка липсваше. Слави обаче вече беше претръпнал. Без дори да се замисля, той записа докторантура при един от професорите си, посвещавайки всяка своя минута на проекта си по нанобионика. Скачаше от леглото и се гмурваше в лабораторията. Понякога дори спеше на бюрото си. 


През една дъждовна юнска вечер Слави джапаше из локвите на Берн на път към квартирата си. Беше прекарал три дни в лабораторията без прекъсване и асистентът му най-накрая го бе изритал със заповедта „да се изкъпе, наспи и изгори дрехите си преди да е дошла здравната инспекция“. Докато ровеше из джобовете си в търсене на ключа, вратата на апартамента му се отвори рязко и съквартирантът му Ханс изскочи да го посрещне.


-    Слави! О, Слави!!! Защо не ми каза? – извика той, вместо поздрав, карайки младият мъж да се закове на място.
-    Моля?
-    Защо до сега не си ми казвал, че си забърсал не една, ами цели две богини! Ти си най-добрият ми приятел! Ще те следвам до гроб!


Слави беше готов да се закълне, че очите на обикновено апатичния Ханс блестят като на гладен тигър. Съвсем объркан, младежът хвърли поглед през рамото му. Там, на протрития диван в малкото холче, наистина седяха две богини. Едната бе с руса права коса, вързана на опашка и пронизващи сини очи, а прилепналата черна блузка очертаваше формите на тялото ѝ. До нея седеше пълната ѝ противоположност – гъсти гарванови къдрици, кожа с цвят на мока и изискан консервативен костюм.


-    Олга?! Самира?!


Слави беше потресен.


-    Славчо! – Олга скочи и се хвърли на врата му, но бързо го пусна. – Уф, да не си се въргалял на някое бунище? Марш в банята. После ще говорим.
-    Ама…


Без да му даде време да се освести, Олга му обърна гръб и се приближи към Ханс. Слави не видя какво точно се случи, но съквартирантът му излетя през вратата с главата напред.


-    Приятел, имаме да обсъждаме важни неща с този тук. Ти по-добре отиди да се позабавляваш за през нощта – заяви сибирската валкирия и запрати след него прилично тлъста пачка. 


Слави местеше поглед ту към Олга, ту към Самира, която през цялото време бе наблюдавала случката с царствено спокойствие. Най-накрая той реши, че логиката може да върви по дяволите и отиде да се приведе в приличен вид. След петнадесет минути се беше разположил с чаша сок в ръка срещу дивана и фиксираше с поглед двете жени.


-    Ох, че си пуритан, Слави! Да ти капна едно за отскок? – възкликна Олга и измъкна незнайно от къде едно шише водка.
-    Предпочитам да не рискувам с машинката – заяви приятелят ѝ, почуквайки лявата страна на гърдите си. – А сега, кой ще ми каже какво правите тук?
-    Много топло ни посрещаш – въздъхна Самира и за всеобща изненада грабна шишето от Олга и започна да разпечатва бандерола. – Препоръчвам ти да удариш едно с медицинска цел докато чакаме Хиро и Макс. Това ще бъде дълга нощ.
-    М-моля? – Слави се облещи. Какво за бога..?


Някой задумка по входната врата, но преди младият мъж да стане и отвори, Олга го изпревари.


-    Това трябва да са те.


В апартамента влетя задъханият Хиро, захвърляйки на страна прогизналото си яке.


-    Къде е Макс? – Самира стана да го посрещне, но думите му я спряха.
-    Новините. Канал осем. Веднага!


Незнайно защо поведението му притесни Слави. Той грабна дистанционното и включи телевизора. Образът на водещата се появи на фона на линейки и пожарни коли.


… инцидентът с новият свръх-звуков изтребител Раптор-ТС се разигра вчера сутринта. Източници от базата Лангли току що оповестиха на прес-конференция, че пилотът, капитан Макс Т. Хейл, който след инцидента бе незабавно откаран във военната болница в Норфълк, е починал рано тази сутрин. Причината за смъртта…


Мозъкът на Слави отказа. Кръвта бучеше в ушите му, пречейки му да чуе и дума от монолога на водещата. Макс… Макс бе починал! Мислеше си, че след всичките тези години приятелството им е само прашасал детски спомен. Тогава защо имаше чувството, че току що са пробили дупка в гърдите му? 


-    Слави! Реагирай де! – Младият мъж осъзна, че някой го разтърсва и видя очилатото лице на Хиро на педя от своето. – Добре ли си? Сърцето добре ли е?


Той се олюля. Олга и Самира му помогнаха да седне на дивана, а Хиро се разположи направо на пода пред тях и започна да вади някакви уреди и кабели от раницата си, без да спира да говори.


-    Знаех си, че така ще стане. Предупредих го. Казах му да внимава повече, но не, той реши да избърза. От край време си е такъв. Като си науми нещо е като булдог – захапва и не пуска. Това ще му е за урок…
-    По дяволите, Хиро! – Слави рязко скочи и сграбчи приятеля си за яката. – Макс е мъртъв! Мъртъв! Как може да говориш така!?


Мислеше си че след смъртта на майка си се е наплакал за цял живот. Сега обаче Слави установи, че просто си е кътал дълбока резерва. Въпреки замъгления си поглед, той успя да види усмивката на лицето на Хиро. Това го вбеси. Как си позволяваше?! Слави вдигна юмрук, но желязната ръка на Олга хвана врата му в ключ.


-    Успокой се, Слави! – извика тя. – Пази сърцето!
-    Ayreh Feek! Ya Ibn l Kalb, Хиро! – гласът на Самира долетя сякаш от безкрайно далеч, но успя да надвие крясъците им. – Казвай бързо какво става преди собственоръчно да съм ти разбила фасона.


Хиро подскочи като ужилен, а Олга и Слави се заковаха на място. Самира бе най-възпитаният и миролюбив човек, когото познаваха. Да я чуят да псува и да заплашва някого ги покърти. Хиро прокара пръсти през мократа си коса. 


-    Става това, че новините лъжат, а Макс е… ако не здрав, то най-малкото жив.


Пред невярващите погледи на приятелите си Хиро включи лаптопа си и извърна екрана към тях. Той показваше картата на света, върху която в момента светеха четири червени точки. Три от тях бяха струпани заедно почти в центъра на Европа, а четвъртата мигаше самотно на другия край на океана.


-    Това сме ние – посочи той гордо трите точки. – А това там са последните координати на предавателя на Макс. И само да поясня, чипът предава не само джипиес координати, но съм го програмирал да отчита и пулс. До преди да изчезне сигналът, сърцето на Макс все още биеше. Предаването спря преди петнадесет минути. По това време се намираше на границата с Невада, а не в задния двор на Лангли. 
-    Предавател? – повдигна вежди Самира.
-    Амии – проточи Хиро и сви глава между раменете си като стресната костенурка, - Макс го предложи, когато хората на Чичо Сам започнаха да ни дишат във врата. Абсолютно безопасен е. Подкожен…
-    Зачипил си ни като кучета? – изкреща възмутено Олга и пусна Слави, който се строполи на дивана. – Трябваше да го оставя да те фрасне!
-    От кога? – хладният въпрос на Самира звучеше по-страшно и от размахалата юмруци рускиня.
-    Ами помните ли миналото лято, когато ходихме до Ява и трябваше да ви слагат тропическите ваксини…
-    Ах ти… 
-    ДОСТАТЪЧТО! 


Викът на Слави накара и тримата да подскочат. Той потърка уморено лице и издиша шумно. После извади телефона от джоба си и го размаха пред тях.


-    Започвам да броя до десет. Ако до тогава никой не ми е дал смислено обяснение за цялата тази каша, звъня в полицията. Но преди това някой да ми даде водката!


***


-    Всичко започна от Белинташ – каза Самира, въртейки чашата си в ръце. – Когато полицията ни разпита, ние излъгахме. Казахме, че майка ти е била ударена от мълния и е паднала в един от процепите. Никой нямаше да ни повярва, ако бяхме казали истината. Как онази странна светлина се спусна да те грабне. Как майка ти те бутна и светкавиците се увиха около нея и я издигнаха в небето. Помниш ли онзи стенопис в Добърско? Е, точно така изглеждаше. После тя изчезна.
-    Мислехме да ти кажем – промърмори виновно Олга и си досипа от бутилката, която вече бяха преполовили. – Но Макс каза, че ти се е събрало достатъчно. Той се чувстваше виновен, Слави. Казваше, че той те е убедил да се качим. Че ако не беше настоявал да правим глупавите замервания, това нямаше да се случи.
-    Година след това Макс се свърза с нас – Хиро свали очилата си и уморено стисна основата на носа си. – В началото звучеше като побъркан. Твърдеше, че… че има вероятност майка ти да е жива. Според него Белинташ е бил проектиран точно за това – транспорт на хора, а не на космически съоръжения. Хванахме се за това като удавници за сламка. Разбери, Слави, бяхме отчаяни. Ти… ти приличаше на някой аякаши, на призрак. Не можехме да те оставим така. Не можеше обаче и да ти кажем. Теориите на някакви тийнейджъри… Вероятността да грешим беше огромна. Не искахме да ти създаваме напразни надежди. А и… не знаехме дали ще ни повярваш. За бога, дори самите ние не си вярвахме.
-    Отне ни десет години – продължи Самира, а очите ѝ се взираха с празен поглед в олющената маса. – Разработихме план. Пропътувахме земното кълбо. Стоунхендж, Улуру, Наска, посетихме всички. Макс влезе в кадетската програма на НАСА. Хиро стана софтуерен инженер към Японската космическа агенция. Олга използва семейните си връзки, за да събира информация от Роскосмос. В това отношение аз не бях особено полезна, но…
-    Стига си говорила глупости! – възропта Хиро. – Да знаеш, Слави, нашата хабиба извъртя най-великият номер в историята! След случилото се на Белинташ, баща ѝ я изпрати в Дубай, за да я ожени. Нашата Самира подкупи един от братовчедите си, който след сватбата ѝ помогна да внесе парите от зестрата в швейцарска банка и да отвори казино в Монако. След това умното ни момиче успя да вгорчи живота на съпруга си до такава степен, че той се разведе с нея след по-малко от година. Сега с приходите от казиното печели по половин милиард на месец! Без нея щяхме да сме за никъде! 
-    Моля, не забравяй, че заплахата на чичо Юри да тегли ножа на бившия ѝ, ако посмее да ѝ посегне, изигра значителна роля в развода – невъзмутимо вметна Олга.
-    Не се разсейвайте! – прекъсна ги леко смутена Самира и се обърна към Слави. – Та както започнах да казвам, аз не можах да помогна много от техническа гледна точка. За това организирах финансирането. През останалото време проучвах археологически находки и древни текстове от неолита до наши дни. Нали помниш, писах ти че изучавам етнология. Е, с годините картината започна да се оформя. Вече сме деветдесет процента сигурни, че майка ти е оцеляла след прехода. Вярваме, че Белинташ, също като оста между канадската Пирамид-Маунтин, Стоунхендж и храмът при Сари-Акра в Казахстан са използвани за директен транспорт на хора. В общи линии, нашата планета е служела като транс-галактически възел на поне осем разумни цивилизации, които нарекохме Съюза Октагон. 
-    Проблемите обаче не закъсняха – изсумтя Олга и гаврътна чашата си на един дъх. – Хората на Чичо Сам се мислят за голяма работа. Пазители на цивилизацията. Защитници на неприкосновеността на планетата. Глупости! Банда алчни мегаломани. Проучванията ни привлякоха вниманието им. Оказа се, че ние не сме първите, които знаят за Октагон. Самчовците обаче са на мнението, че имат право да контролират всички космически преходи, макар и да не знаят как да ги използват… все още. Където и да се открие нова връзка, цвъкват военна база. Преди четири години се опитахме да се върнем на Белинташ, но ни попречиха. Започнаха да ни следят, да мътят водата. Опитаха се да арестуват Хиро, двете със Самира имахме малък инцидент в Австралия…
-    И днес видя най-новия им опит – Хиро посочи към изключения телевизор. – Преди няколко седмици Макс успя да изчисли нова активна точка, за която те не знаеха. Обаче явно са прихванали част от съобщението му. За щастие сме криптирали всичко с троен шифър, така е той им трябва жив. Шансовете му са добри. Знаеш го какъв е инат, ще ги върти на пръста си без да пропее поне година. Порталът ще се отвори след шест месеца, а нашите приготовления са почти приключени. Идеята беше да се срещнем тук и да те отведем на сигурно място, докато чакаме. Чичовците на Олга щяха да се погрижат за това. 
-    Въпреки случилото се с Макс, планът още е в сила – кимна Самира. – Трябва да те махнем от тук, най-вече за собствената ти безопасност. Активира ли се порталът, ще може да преминем на територията на Октагон, а от там издирването на майка ти започва.


Възцари се мълчание. Слави имаше чувството, че главата му ще се пръсне. По дяволите. По дяволите! По дяволите!! В какво се бяха забъркали приятелите му? И то заради него! Какво трябваше да направи сега? Идеше му да крещи и чупи всичко наоколо. Вместо това той попита с каменно спокойствие.


-    Къде държат Макс?


Хиро сложи отново очилата си.


-    Какво знаеш за Зона 51? 


***


Студената каменна стена убиваше гърба на Слави. В просъница той чу познат глас, прекъсван от статично електричество.


-    Хирошима до Робо-Коп. Хирошима до Робо-Коп. По дяволите, Слави, обади се!
-    Робо-Коп на линия – прошепна Слави вече на пълно буден.
-    Слава богу, жив си! – Хиро звучеше изплашено. – Опитвам се да се свържа от половин час. Вече помислих, че са ти видели сметката. Кой светъл ум даде идеята да пратим човека с пейсмейкъра да се промъква в секретна военна база?
-    Аз бях този някой. Вече го говорихме. Наноботите са мои. Пригодени са към моята физиология. А и човекът с електрониката в гърдите е единственият, който може да ги внесе без да го забележат. Сега докладвай. Губим ценно време.
-    Звучиш като кръстоска между Макс и Олга – изсумтя Хиро, но после тонът му стана делови. – Както сам чуваш, нанитите в ушния канал и гласните струни предават без проблем. Картината от оптичния нерв е леко размазана, но ще я оправя. Гадинките около сърдечния мускул…
-    Не ги обиждай. Моите мъници ще ме поддържат жив.
-    …тези до сърдечния мускул са в готовност да поемат ролята на пейсмейкъра. Включвам вторичната функция на чипа. Готов ли си? Това ще те заболи.


За един кратък миг Слави усети как сърцето му танцува самба в гърдите. Той стисна зъби и се опита да овладее паниката. Туп-туп. Туп-туп. Когато усети нормалния ритъм му идеше да заплаче от радост. През това време Хиро псуваше в комуникатора.


-    Chiksho! По дяволите! Казах ти, че е опасно! Трябваше да го направим в лабораторията! При миналия тест едва не те изгубихме!
-    А аз ти казах, че има опасност да засекат излъчвателя при проверката. Как са стойностите?
-    Буболечките ти са тип-топ. Екс-пейсмейкъра ти официално се преквалифицира в антена. Улавям и втория сигнал. Имам пълен контрол, видеото и аудиото са добри. Уау, прехвърлил си поне петстотин гадинки! Ако това беше хорър-филм, ти щеше да си зомби-кралицата. Или по-скоро кралят. 
-    Когато захапах агент Мълдър гледах да е качествено – подсмихна се Слави. – Какво прави в момента?
-    На път към горните нива е. И свирука фалшиво. 
-    Значи е време за втора фаза.
-    Не забравяй да му благодариш за кодовете за достъп, като го видиш. И без тях ще се справя, но така ще си спестим най-малко два дни.


***


В добре осветения офис две нива над килията на Слави жена в строг тъмносин костюм държеше в ръцете си таблет и се мръщеше. 


-    Томислав Георгиев Звездев. На двадесет и седем. Протеже на професор Клаус Рихтер от института по бионика в Берн. Блестящ млад учен с обещаващо бъдеще. И изведнъж преди пет месеца захвърля всичко – дисертация, приятели, кариера – и изчезва безследно. А днес го залавяме да се промъква тук заедно с онези безумни уфолози.
-    Смятаме, че е използвал щурмът на уфолозите като диверсия, госпожо – изръмжа агент „Мълдър“, стискайки превързаната си ръка.
-    Естествено. Но каква е целта му? 
-    Кой знае. Според мен копелето е превъртяло. Когато погледнах камерите последно си говореше сам и се хилеше.
-    Съмнявам се.


Жената покара пръст по таблета, скролвайки информацията. Очите ѝ блеснаха.


-    Да не повярваш! Виж, кои са му съучениците. Олга Никитина, принцесата на руската мафия. Самира ал-Салех ал-Хусеин, дъщерята на шейх ал-Хусеин, петролния магнат. Хироки „Маймуната“ Сагава. Не го ли разследвахме по подозрение, че е хакнал базата данни на Международната космическа станция? И не на последно място, обектът от 13В.
-    Бясното копеле е част от проект Октагон? – очите на агент „Мълдър“ за малко да изскочат. 
-    Не. Или най-малкото нямаме достатъчно данни. Според досието му не е поддържал близък контакт с останалите заподозрени през последните десет години. Интересно колко ли знае?
-    Може да се опитаме да го използваме, за да пречупим 13В – очите на мъжа блеснаха кръвожадно. – Той все още отказва да съдейства. Ако са били приятели това може да има положителен ефект. При следващия разпит ще ги обработим заедно.
-    Добра идея. Бихме могли…


Слушалката в ухото на жената изпращя, карайки я да се смръщи.


-    Май новият ни гост е решил да създава проблеми – пръстите ѝ зашариха по клавиатурата на стоящия на близа лаптоп и скоро в монитора се появи видеото от килия 5А. 
Посрещна ги един красноречив среден пръст. 
-    Хей, агент „Мълдър“, до кога ще ме държите тук? Аз съм невинен. Чист като сълза. Не ме бъркайте с онези луди уфолози. Аз съм орнитолог, дошъл с научна цел. Поне ми дайте да говоря с началството. Ехо, чува ли ме някой? Агент Скъли? Агенти Джей, Кей, Ем? Някой?
-    Тази откачалка съвсем се побърка! – агент „Мълдър“ присви презрително устни.
-    Играе ни театър – жената също се усмихна, но очите ѝ си останаха студени и сериозни. – Е, щом иска да говори с началството, доведи го. И без това ще прекара доста време тук, поне му дължим една среща.


***


-    И запомни, трябва да се целиш в някой електронен панел в стената. Мрежата им е изолирана и не мога да я хакна отвън. И предварително знай, че оценявам жертвата ти.


Да бе, защо на думи звучеше винаги толкова просто? Слави стисна зъби и забави крачка. Последва грубо сръгване в гърба от един от придружаващите го агенти. Коридорът беше тесен и сякаш безкрайно дълъг. На всеки пет крачки се виждаше затворена врата, която се отваряше с пин-код. Перфектно. Панели колкото искаш. Проблемът беше прицелването. 


Слави си пое дъх и извърши най-глупавата постъпка в досегашния си живот. Извърна се рязко и заби глава в лицето на пазача зад себе си. От болката очите му се насълзиха. Чудесно. Слави залитна и се блъсна с всичка сила в стената, подпомаган и от здравата ръка на втория охранител, който притисна кънтящата му глава право в един от панелите. Слави усети как нещо горещо и лепкаво руква от носа му, щедро обливайки бутоните. Ако Хиро не можеше да хакне мрежата на базата с такова количество наноботи, значи беше пълен новак.


-    Благодаря братче! Дай ми петнадесет минути и съм вътре. Матрьошка е в готовност. И моля те, не ѝ казвай за това, че жив ще ме одере. 


***


Вкараха Слави в поредната гола сива стая. В тази обаче имаше маса и два стола. На единия от тях се бе разположила суха жена на възраст между тридесет и петдесет. Върху лицето ѝ играеше фалшива усмивка. Зад нея с ръце скръстени зад гърба стоеше агент „Мълдър“. Слави го удостои с една озъбена усмивка и посвети вниманието си върху жената.
-    Каква каша сте забъркали сега, господин Звездев? – посрещна го тя, оглеждайки критично омазаните му с кръв дрехи.
-    Добър ден и на вас, агент Скъли. – Слави се стовари на празния стол. - Нали мога да ви наричам така? Или ще ми дадете истинското си име.
-    И Скъли става – жената присви очи. – Та ще ми кажете ли, какъв е този ваш навик да нападате хората ми? Не осъзнавате ли, че това само отежнява положението ви?
-    Ама те започнаха първи! – възпротиви се Слави, докарвайки безупречно тона на възмутен ученик. – Единият се опита да ме убие с шокова палка, а другият постоянно ме ръгаше в плешката докато идвахме насам. Действах инстинктивно. Всеки невинен човек има право да се защитава. Според Женевската конвенция…
-    Тя се отнася за военнопленници, господин Звездев. Вие не сте такъв. Задържан сте за незаконно проникване на територията на военно съоръжение на Съединените Щати. 
-    Това е преувеличено. Аз съм просто един заблудил се орнитолог… – той хвърли поглед към „Мълдър“ – изследващ плешивите американски орли. Чух че в този район има голяма популация…
Агентът изръмжа, но не помръдна от мястото си, а през това време Хиро се заливаше от смях в ухото му. Шегата обаче явно не впечатли шефката, която се наведе напред и впи студените си сиви очи в неговите.
-    Стига увъртания и игрички. Искахте да се срещнем. Срещнахме се. Сега е ваш ред да ни съдействате.
-    И какви са условията на това „съдействие“? – отвърна Слави без да мига.
-    Какво знаете за проект „Октагон“? Какво можете да ми кажете за Макс Хейл, Олга Никитина, Хироки Сагава и Самира ал-Хусеин?
-    Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?
-    Зависи от отговорите.
-    Добре, печелите – въздъхна Слави. – Не знам за никакви пента- или октагони. Олга си пада по ягодовия сладолед, Хиро би продал брат си за два кит-ката и пакетче чипс, а Самира обича да яде свинско. Макар че вкусовете им може и да са се променили за десет години. Кой знае? А колкото до Макс, той е мъртъв. Дори го предаваха по новините.
-    Информацията от ретината е копирана и кодирана. Браво, Робо-коп! А това за кит-ката ще го запомня.
-    Ако продължавате да губите моето и своето време, това няма да свърши добре – в тона на агентката личеше явна заплаха.
-    Но аз наистина не разбирам, какво искате да ви кажа повече?
-    Отведете го – агент „Скъли“ махна с ръка и стана. – Да дадем още малко време на господин Звездев да обмисли положението си. Ден-два в изолация ще засилят ентусиазма му.


***


Когато вратата на килията се тресна зад гърба му, Слави се свлече на пода от изтощение. Играта на нерви го беше изцедила. Поне се бяха сдобили с цялата информация. Наноботите в ухото му предаваха непрекъснато съобщенията на Хиро.


-    Тридесет процента от базата е под мой контрол. Дай ми няколко часа и ще съм готов.
-    Намерих къде държат Макс! Да! Знаех си, че е жив! Не че съм се съмнявал де. Иначе нямаше да ти позволя да се правиш на Рамбо.
-    Двамата с Нефертити успешно се прехвърлихме на подвижната база.
-    Почини си час-два докато объркам системите им. Ще те събудя, когато е време за действие. 
-    Матрьошка пътува към вас.


Слави се унесе. Няколко часа по-късно се събуди от писъкът на „Макарена“ в ухото си и напсува Хиро за избора на музика. Той се изправи и разкърши, а после с бодра крачка тръгна към вратата, която сама се отвори пред него. С това малкият хакер си заслужи доживотно снабдяване с кола и чипс.


-    Камерите и охранителните системи са под мой контрол. Ще те напътствам как да се измъкнеш от патрулите. Макс е три нива под теб. Килия 13В.


Последва най-страшната игра на криеница в живото на Слави. Имаше моменти, в които разумът му крещеше, че това е работа за Джеймс Бонд, а не за слаботелесни инженери с порок на сърцето. За щастие адреналинът надделяваше всеки път. Три нива по-късно Слави стоеше пред поредната безлична метална врата с надпис 13В.


-    Сезам, отвори се!


Вратата се плъзна на страни и Слави внимателно пристъпи в тъмното помещение. Изневиделица две яки ръце се впиха в гърлото му, а един много познат глас изсъска в ухото му.


-    Днес си без приятелчета, а, гадино? Да видим кой ще ми попречи този път да ти извия врата.
-    Махш! Махш! – изхъхри Слави, опитвайки се да откопчи железните му пръсти от гърлото си. 


Пред очите му затанцуваха зелени светлинки. Внезапно Макс разхлаби хватката си, позволявайки му жадно да си поеме дъх.


-    С-Слави?! – в гласа на приятеля му се меняха изумление, недоверие и уплаха. – Невъзможно! Ти… ти не си халюцинация, нали?! Истински си! Какво… какво правиш тук? И теб ли хванаха? Господи, Слави, съжалявам! 
-    Стоп! – младият мъж вдигна ръка хриптейки, прекъсвайки потока от думи. – След мен. Ще обяснявам после.


Приятелите затичаха по коридора под напътствията на Хиро. Ляво. Дясно. Дясно. Изчакай две минути. Бързо направо. След третия коридор, който пробягаха без да срещнат жива душа или да задействат някоя аларма, Макс не издържа.


-    Как изобщо го правиш?!
-    Пет месеца планиране и моят неповторим гений. А, и да не забравиш да осигуриш на Хиро доживотен запас от вредни храни.
-    Длъжник съм ти, братче!
-    Хиро току-що ти прати много поздрави.


Игнорирайки увисналото чене на приятеля си, Слави продължи да го води из плетеницата от коридори. Някак си успяха да се промъкнат навън през пералното, да пробягат през двора, без да попаднат в светлината на някой от прожекторите и да се проврат през телената ограда, чието електроснабдяване много удобно бе прекъснато. Най-накрая на свобода, двамата бегълци си плюха на петите напряко през пустинята. След известно време Слави забави крачка и спря, превит на две и пръхтящ като кон.


-    Добре ли си? – Макс, който даже не се беше задъхал, го приближи разтревожен. – Как е сърцето? По дяволите! Кой реши, че е добра идея да прати човека с пейсмейкъра на спасителна мисия?
-    За съжаление това бях аз – Слави преглътна с мъка и се засмя. – Спокойно де, нищо ми няма. Просто през последните десет години не съм участвал в маратон. По-скоро ти как си? Едва ли престоят ти до момента е бил особено приятен.
-    Имам дебела кожа.
-    Каза човекът с насинена скула и сцепена устна. А и май по едно време мярнах дупки от игли. Добре са те подредили. 
-    Да не чувам коментари от хора с разбити носове.


Двамата се засмяха, но после Макс отново стана сериозен.


-    Не биваше да поемаш такъв риск, Слави. Толкова неща можеха да се объркат. Сърцето ти можеше да спре. Можеха да те натъпчат с бог-знае какви химикали. Можеха да те убият. Защо го направи? Трябваше само да чакаш до задействането на портала…


Той внезапно млъкна и наведе глава.


-    Най-логичното решение беше да ме оставите. Ако се бяхте провалили, или от агенцията ви бяха надушили, щяхте да изгубите последния шанс да намерите майка ти…
-    Макс Т. Хейл – Слави се изправи пред приятеля си в целия си ръст, но дори тогава му стигаше едва до брадичката. – Майка ми изчезна преди десет години. Отдавна се примирих с мисълта, че е мъртва. После Хиро и останалите цъфнаха при мен и обърнаха света ми с главата надолу. Дадоха ми надежда. Но тази надежда няма да коства живота на най-добрия ми приятел, чуваш ли ме? Ако ще минаваме през разни космически портали, целият екип трябва да е на лице, капитане.


Макс понечи да каже нещо, но се задави и не можа да продължи. Вместо това той хвана приятеля си в мечешка прегръдка и го повдигна, така че краката му за миг увиснаха във въздуха. Изневиделица зад гърба им долетя ентусиазирано ръкопляскане.

 
-    Ех, че мила картинка! Трябваше да си взема фотоапарат. 
-    Олга! – двамата мъже възкликнаха в един глас.
-    Готови за тройна прегръдка, момчета! – тя се хвърли към тях с разтворени ръце.


Притиснали глави един до друг, на тримата им отне им няколко мига докато осъзнаят, че плачат и се смеят едновременно.


-    Добре, стига толкова – Олга избърса очите си и се опита да звучи делово, макар че от време на време подсмърчаше. – Трябва да стигнем до летището преди де се е съмнало и самчовците да са ни наскачали. 
-    До сега не се бях замислял, но няма ли летищните власти да създават проблеми? – Слави я последва към затъмнения джип, който ги чакаше наблизо.
-    Излитаме от запустяла писта с личен пилот чичо Федя. А ще са приземим направо на „Одисей“.
-    Завършили сте го! – възкликна Макс.
-    Точно по план. Хиро и Самира вече са там. За сега сме го маскирали като презокеански танкер. Така няма опасност някой шпионски сателит да ни засече.
-    Предполагам, че „Одисей“ е мобилната база, за която спомена Хиро – Слави се вмъкна в кабината и закопча предпазния колан.
-    Чакай, не са ли ти казали за „Одисей“? – Макс седна до него и го изгледа с недоумение.
-    Виж сега, през последните пет месеца си блъсках главата как да те измъкна от строго охранявана военна база. Логистиката по това как да се придвижваме от тук нататък оставих на останалите. Така че, и да съм пропуснал някоя подробност, ще ме прощаваш.
-    Да, ама все пак… Слави – изражението на Макс стана непроницаемо, – нашите скъпи приятели казаха ли ти изобщо нещо за портала?


Мълчание.


-    Олга-а?!
-    Какво? Не ме гледай така. Решихме, че ако нещата се объркат е най-добре информацията да не попадне в ръцете на самчовците. Слави се съгласи.
Младата жена натисна педала на газта. Гумите изстъргаха в прахта и джипът се понесе напред.
-    Слави – Макс се обърна леко смутен към него, – точката на преминаване е в центъра на изключително дълга ос. Освен това, магнитният профил е различен от този на Белинташ и, ъ-ъ…
-    Чакай! – спря го приятелят му. – Преди да си казал и дума повече… Олга.
-    Слушам, шефе. Хиро провери филтъра и каза, че няма проблем.


Тя изви ръка от предната седалка и подхвърли на Слави продълговат калъф. В него се мъдреше малък цилиндър, който много приличаше на адреналинова писалка. Слави допря единия край до ръката си и натисна. Ампулата на писалката се напълни бързо с червеникава течност.


-    Какво е това? – Макс инстинктивно се сви назад колкото му позволяваше предпазния колан, а в погледа му се четеше подозрение.
-    Ваксина срещу микрочипове марка „Слави 2.0“ – лаконично отвърна приятелят му и преди мъжът да успее да реагира, допря противоположния край на апликатора до голия му врат.
Разнесе се кратък механичен съсък. Макс възкликна, когато тънката игла прониза кожата му.
-    Хайде сега, не бъди бебе – Слави скръсти ръце, гледайки го как разтрива убоденото. – Алтернативата беше да те захапя. Уверявам те, така е по добре както за теб, така и за мен. Все още не мога да се отърва от вкуса на агент „Мълдър“.
-    Какво по дяволите?...
-    Беше прав, Слави – обади се внезапно Хиро. – Постави ли са му предавател. Гадна джаджа. Ако се опитаме да го извадим, ще му изпържи мозъка. Но твоите гадинки ще го обезвредят, няма страшно.
-    Хиро! – Макс извика и трескаво се заоглежда наоколо. – Къде? Как? Защо чувам Хиро?
-    Споко, не полудяваш. Нано-технологии братле! Не е ли страхотно? Нашият Слави е истински гений. Благодарение на буболечките му успяхме да те измъкнем.


Макс седеше и гледаше младият мъж до себе си с нескрито удивление. После си пое дъх и се засмя.


-    Пиши ме впечатлен. Май има доста да наваксваме.
-    Е – Слави сви рамене, – пътят е дълъг. А като стана дума за път… вече е крайно време да обсъдим на къде сме тръгнали. Къде точно е порталът? Да не е в Бермудския триъгълник? 
-    О, не, не – успокои го Олга откъм волана. – Теотиуакан сключва триада с Боробудур на остров Ява. А по средата лежи пирамидата на Антарктида. 


Слави извъртя очи. Защо ли вече не се учудваше? Край. Беше претръпнал. Или поне така си мислеше. Изведнъж обаче в главата му се завъртя неприятна мисъл. Не искаше да пита. Боеше от отговора, който можеше да получи.


-    Абе, хора, вие сте по космическите изчисления и прочее… обаче си спомням, че някой ми каза нещо за взаимоотношението между дължината на оста и изходната точка и за някакви разлики в магнитния профил на новия портал и този на Белинташ… Ъ-ъ… Какви са шансовете това чудо да ни изстреля право в открития космос?
-    Сто процента – ведро отвърна Олга и форсира двигателя.
-    Ама тогава как?... О, мамка му! Какъв съм глупак! „Одисей“?
-    Именно – кимна Макс и се усмихна съчувствено.


Слави захлупи отчаяно лице в шепите си. Портали, извънземни, тайни организации, кога светът бе престанал да бъде нормален, предвидим и скучен? По-щуро от това – здраве му кажи. Да, ама не! Беше пропуснал най-важния момент. Когато събереш милиардерка, мафиотска принцеса с връзки на черния пазар и познания по астрофизика, гениален програмист, хакнал чертежите на Международната космическа станция, и военен пилот от НАСА, решението на уравнението беше ясно. Чашата преля. Преследваше ги тайна организация. Бяха се захванали с нещо безумно. Кой знае какво ги чакаше отвъд портала през който щяха да минат на сляпо. Преди няма и два дни бе проникнал във военна база в стил „Джеймс Бонд“. А за капак…


-    И кога точно някой смяташе да сподели, че сте си построили КОСМИЧЕСКИ КОРАБ!? 

 

***
Студеният вятър разроши косата му. Слави вдиша с пълни гърди соления морски въздух, а сърцето му бе изпълнено със смесени чувства. В далечината се виждаха очертанията на заснежени брегове. Изправен до него, Макс проследи погледа му.


-    Малко остана – промълви той, а от устата му се издигнаха облачета пара.


Слави кимна мълчаливо. Той усети как Самира го потупва успокоително по рамото и извърна глава. Приятелите му бяха излезли на палубата, за да хвърлят първи и последен поглед на ледената красота на Антарктида. На мостика се показа Олга, навлякла новичка защитна униформа. На гърдите ѝ блестеше осмоъгълна значка с пет звезди в центъра – отличителният знак, който всеки от екипажът на „Одисей“ носеше.


-    Време е да се прибирате – извика тя и им помаха. – Екипажът е по местата си. Хиро е готов да херметизира люковете. 


С тежка въздишка Слави обърна гръб на суровата красота на ледовете. Усети под краката си вибрациите на двигателите, които доловимо се усилиха. Странно, изведнъж страховете и колебанията му изчезнаха. Бяха преживели и пожертвали много докато стигнат до тук. Сега, след тази прелюдия, истинското приключение можеше да започне. 


Слави стисна юмруци, а устните му се извиха в решителна усмивка. 

 

Дръж се, Октагон… Мамо, идваме!
 

© Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Загадки от миналото »

3 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, Дон Бъч! Радвам се, че се е харесал.
  • Прекрасен стил на писане. Гарниран с въображение и познания. Успех!
  • Dobs, Харпун, благодаря за хубавите коментари. 🧡🥰
  • Много ми хареса,страшно увлекателен разказ.А продължение ще има ли?Плииз.Поздрав и успех.Ааа и глас.
  • Много хубав разказ! Интересен и добре написан. Поздравявам те! Успех!
  • Много ти благодаря, brinne! ❤🌺
  • Много се редвам, че ти е харесал, Валентина .
  • Много добър.
  • Благодаря, Скитник! Нека да сме на ТИ. Тук всички сме другари по призвание. Истинско удоволствие е да чета подобен положителен коментар, а сравнението с Крайтън е голяма чест.😆
  • Благодаря за коментарите.😊 Радвам се, че се е харесал.
  • Страхотен разказ! Направо ме "закова", за монитора! Успех!
  • Ще се радвам на всякаква нова информация .
  • Хм, стана ми интересно. Живея в съседното село и ще проуча
  • http://svetovnizagadki.com/bg-piramidi/
    Естествено, източниците са непроверени.
    Иначе се радвам, че историйката се е харесала.
  • Село Пишурка е равно като тепсия. Най-високите възвишения са два нескопосано направени легнали полицаи. Не разбрах как успя да го намесиш в този интересен и увлекатен разказ.
Предложения
: ??:??