Животът ни е много странно нещо. Как приятелите се оказват онези, които ни предават. Тези, които мразим заради техните идеали и цели, всъшност се оказват с не лоши приоритети когато разберем нещо ново за тях – нещо, което подхожда на нас самите. Всеки ден откриваме нови неща за живота и всеки ден затвърждаваме стари, добре измислени идеи. Понякога почваме да се въртим в порочен кръг на отчаяние, друг път в неизбежна елипса от хубави моменти. Кръгът е знака за съвършенство и тъй като ние можем да бъдем със съвършено ясна мисъл, само когато трябва да помогнем на самите себе си да се избавим от някаква ситуация. А елипсата ще да е онзи кръг на щастие, който искаме да бъде, но тъй като тя ще да бъде щастието, е неизбежно да не е перфектна.

Понякога ни идват наистина брилянтни идеи за живота, но ни е страх да си ги помислим, че са осъществими. А друг път си мислим, че сме открили Гениалното нещо, но всъшност това е пълна глупост и като излезем от еуфорията си, разбираме, че то може да бъде гениално единствено за тези, които не го разбират, а те понякога са твърде малко. Макар, че гениалността не би трябвало да се измерва в това как другите те оценяват, а в това какво личностно удволетворение ти носи твоето откритие. И за това може би истински гениалните хора са по-отчуждени от света.

Ние винаги отдаваме особено внимание на онези, които ни карат да мислим, да се замисляме. Имаме си приоритети, но винаги можем да ги загърбим малко ако нещо, което сме загърбили като „реалност” се случи. Какво става с нас? Едва ли някой има ясна представа. А ако се опитаме да си изградим представа за бъдещето, ние почваме да мислим твърде много, твърде често, твърде мащабно. Плануваме за твърде напред, за твърде нереални неща. Изглежда всичко трябва да стане така – „Първо трябва да се научим да живеем в мислите си и чак след това да ги направим реалност.„