Нямаше представа за времето...
Сякаш нощта поглъщаше и нея, и всичко, клонящо към логика и разумна мисъл. Очите ù странно пусти се взираха и търсеха там, където се простираше нищото. Залъгваха себе си, че търсят доказателство, знак, който да донесе отговорите, които така отчаяно търсеше. Само разбиващите се вълни издаваха мястото, на което в момента се намираше. Място с вкус на горчиви спомени, гласове от миналото и мирис на изгубени младини. Вятърът така добре познат, но все още страховит, пилееше косите ù, и все повече я подчиняваше на волята си. Мислите ù бушуваха, кънтяха и не намираха покой, подобно на бурния океан пред нея. Спомените я носеха ту в една посока, ту в друга, разбивайки и последната стена от безразличие, градена така старателно с годините, а разбита само с няколко удара на бреме, тежало цял живот. Емоциите бавно, но със страшна сила надделяваха в старицата. Чувства отдавна забравени, картини от отминал живот, болка от настоящето и страх от бъдещето. Нейното време изтичаше, тя го знаеше добре и именно заради това сега стоеше на ръба на скалата, обърнала поглед назад, далеч в миналото, където се намираше и целият ù живот. Очите ù шареха из миналите години – радостите, болките, копнежите и мечтите. Това, което беше и всичко, което някога щеше да бъде, се съдържаше в този поглед назад, в този единствен кратък миг. Добре осъзнаваше, че това бе всичко, това бе краят. Всичко свършваше тази нощ, на това място, по това време...
Безсилието, което чувстваше, внезапно се замени със сила. Някаква собствена и странна власт, която изпитваше от това, че този път именно тя държи избора в ръцете си. Стиснала го бе толкова здраво и непоколебимо, че усещаше гордост от този факт – фактът, че за нея няма да има утре, а само сега. Изсмя се, все едно на себе си, на избора си, на живота си, на въпросите и проблемите, които я бяха надвили, и оставили след себе си торба стари кости, дузина бръчки и тези така тъжни очи. Мислите отново препускаха в главата ù с бясна скорост, неспособна да спре дори и старостта. Оставяха следи. Следи, изразени в смут, още въпроси, тъга и отново тези мъчителни спомени. Изход нямаше, не и в този живот, не и за нея.
Цял един живот не ù стигна, за да разбере няколко наглед прости отговори. И все пак смъртта не беше края, поне така твърдяха някои... Е, нали скоро щеше да разбере.
Но и това не ù носеше желания покой, защо? Едно нещо ù стана ясно, нямаше да разбере това, което търсеше, нямаше да дойде обяснението, щяха да идват все повече и повече загадки. Беше паднала в трап, който изкопаваше така старателно сама. Колкото повече задълбаваше, толкова по-труден бе пътят навън. И ето, пак се роди поредният въпрос. Защо не бе останала на повърхността, защо затъваше, какво търсеше? На нейна страна не бе останало нищо. Изгуби младостта си, живота си, мечтите си, започваше да губи и себе си.
Опита се да си спомни, какво точно очакваше от живота тогава, когато в ума ù  нямаше хиляди въпроси, когато още бе млада - не дотолкова зряла, но достатъчно любопитна, за да поеме по течението на собствените си интереси. Оказа се, че не може. Беше прекалено различно, прекалено далечно - време, когато тя бе друг човек. Възможността да усети онази свобода на младостта, онази сигурност във времето и в посоката, си беше отишла.
Е, не винаги получаваш това, което искаш, помисли си пак и без капка съпротива го прие. Не защото ù харесваше, а защото знаеше, че понякога нещата са просто такива, каквито са.
В този ред на мисли, тя взе своето решение, избор, който трябваше да бъде нейният последен. Тя спираше до тук, без повече въпроси, без повече отговори. Това, което знаеше, не беше много, но достатъчно, за да направи разлика. Разлика между това, което ни е отредено да научим и това, което ще остане в сянка чак до края.
Зазоряваше се, а времето пак си играеше с нея. Нощта бе минала толкова бързо, колкото целият ù живот. Отвори очи, само за да види как водата се носи в цялото си величие, огряна от плахите слънчеви лъчи. Усмихна се в отговор на мястото, което толкова години бе неин дом. После скочи, за да намери така желания покой, отнасяйки със себе си всички знания, спомени, чувства и мъдрост, взети от този свят...
А ти, все още ли търсиш отговорите?