Модерен поглед към историята

Върна се Борко от строежа, удари една ракия, хапна, придружавайки манджата с две бири, сетне го напъна изкуството и надраска три стихотворения и една поема. Можеше и повече, но изгуби маса време да поправя правописните грешки в тях. Не, че го бъркаше дали се пише овца или уфсъ – той беше свободомислещ млад човек, знаеше, че езикът търпи промени, та защо да не го оправи по своето виждане в тъмното, ама…

Приятелче едно му беше сложило програмка за проверка на правописа, която го дразнеше с червените подчертавания на неправилни, според нея, думи.

А Борко си беше модерен демократ и не желаеше да се подчинява на никакви закони. Фучеше с неразрешена скорост по улиците, паркираше, дето му падне, веднъж опита да скочи от третия етаж, та после два месеца се самоубеждаваше в невъзможността да пренебрегнеш природните закони…

Понякога си мислеше разни работи, даже съчиняваше наум разкази и романи. Свободно – какво го интересува реалността? Съвременният човк е либерален – всичко му е позволено. Затова – никакви сковаващи с факти учебници. Свобода – и фантазия…

Истината е за дъртаците, ограничени от правила и факти.

Както и да е, остави на мира лаптопа, опна се на ергенското си легло и зяпна към телевизора.

Даваха някакъв български исторически филм. Ама древен… Овехтял.

Което ядоса разгретия от хапката и пийката организъм на Борко и, понеже Пенито беше късната смяна в кафене-бар-дискотека „Отвъд хоризонта“, реши да покаже на тия лаици и простаци как се прави интересен и модерен исторически разказ.

Ето го:

Княз Аспарух беше уморен и затова набързо хапна малко от картофената яхния, заби вилица в салатата от краставици и домати, глътна от чешката бира и се отпусна във фотьойла.

Голямо препускане беше, наистина… Е, не трябваше точно той да преследва промъкналите се към Онгъла византийски мотоциклетисти, обаче се случи близо да пробива им и просто не подхождаше на главнокомандващия да се укрива в окопа. Затова извади дългия рицарски меч, извика: „Напред, юнаци!“ и поведе гвардейците в атака…

Разбира се, придворният поет веднага записа всичко видяно в джобния тефтер – след кампанията щеше да подготви нов том от събраните песнопения за княза.

А сега трябваше да си почива, защото нощес имаше работа. Трябваше да проведе изненадваща атака – под лъчите на прожекторите да шашардиса противника, после да нанесе поразяващи удари с елитните части кавалерия, танкове, велосипедисти.

А сетне – атака срещу Константинопол на запад. И от него – продължават все към залязващото слънце. Превземат Прага, Рим, Москва, Париж, удари с двете крила на юг – към Лондон и Ню Йорк, после изненадващо завладяват Пекин и Мелбърн…

След което може да помисли за експанзия към Тракия и Исландия. Така и така са в една посока…

Преди да полегне, протренира няколко пъти командите: „Огън!“, „В атака!“, „За републиката!“. Добре звучаха. И още по-добре щяха да са, когато ги пуснат през звукоуредбите, записани и модифицирани през компютрите на аудиорежисьора…

Князът тъкмо се канеше да полегне – даже облече копринената пижама, поредна находка в близкия мол, част от предлаганите китайски стоки, когато на вратата на шатрата се позвъни. Портиерът отвори, а сетне се появи и докладва:

- Ваше сиятелство, пратеник от византийския султан...…

Ха сега, де…

Князът хвърли пижамата, смени набързо боксерките с официални гащета, дръпна ципа на оригиналните задокеански джинси и рече:

- Давай…

След което зяпна. В спалнята му влезе висока, изрусена, добре гримирана мома. Модерна прическа – отстрани обръсната коса, отгоре кичур. И красиви златни очи, явно лещи от Атлантида.

- Здрасти, пич! – рече тя и се тръшна върху бялата меча кожа на спалнята – Имаш поздрави от Луи не помня кой номер.

- Мараба – отговори княз Аспарух на чист византийски – Как е, какво прави?

- Е, те сега ще ти го дам, приказвайте си – и мацето извади от джоба си мобилния телефон.

Разговорът беше кратък. Бейлербеят Луи нямаше как да дойде утре на бойното поле, защото трябваше да се справи с междузвезден десант на някакви извънземни. Но се извиняваше и подаряваше на княза девойчето. Така – емоции като компенсация за изпуснатите емоции...

А после…

хххх

Дотук написа Борко и задряма. Ами уморително си е. Важното е, че започна. Утре ще го завърши, после днешните деца ще учат историята и ще се кефят на модерното изложение…