- Тук се сбогуваме! - така ми заяви тя тогава с усмивка.
- Как така ?- помня, че успях да кажа само това, преди тя да се качи на влака и никога повече, да не я видя.
            Винаги съм се упреквал и обвинявал,че не направих нищо повече, за да я спра. Разбира се, секунда след като влака потегли се опомних,тичах след него и виках, докато не ми останаха сили... Накрая се отказах...
           Не помня много от онзи ден, не помня дори какво правихме на гарата. От тогава минаха десет години. Вече съм на средна възраст, не помня и много от времето прекарано с нея. Не помня любимият ѝ филм, макар че тя често ми говореше за него. Не помня парфюма ѝ. Не помня цвета на очите ѝ. Не помня коя беше любимата ѝ книга или каква музика обичаше да слуша.Не помня,за жалост,дори гласът й... Но помня допирът на кожата ѝ в моята. Помня как през мен минаваше ток,когато заравяше лице в гърдите ми. Помня звънкия ѝ смях. Помня колко силно я обичах,че чак ме болеше...
           Случва се,понякога, ей така,от немай къде, да изникне  спомена за нея. Когато пия сутрин сам кафе,когато чуя някоя песен по радиото, когато се разхождам в парка,понякога дори и когато си паля цигара... Просто се сещам за нея. Как ми се усмихва, качва се на влака, а косите ѝ се веят и скриват очите ѝ... В онзи ден валеше силно и беше толкова студено. Знам, че стоях много дълго под дъжда, загледан подир нея.

            И сега, когато е дъждовно ходя на онази гара. Сядам и наблюдавам хората, които слизат и се качват на влаковете. Не, не я чакам. Никога не съм седял там,за да я чакам. Но винаги,когато вали аз съм там. Седнал и загледал се в света. Не очаквам тя всеки момент да слезе от влака,да ме познае и да се затича към мен,викайки ме с усмивка. А аз да я прегърна силно, да вдишам аромата ѝ и да я отведа у дома. Но не,не очаквам нищо от това... Просто така минават моите дъждовни дни-отмиват спомена за нея...