Бях завършила средното си образование. След късната пролет, лятото настъпи с топлия лъч на обичта, която очаквах тайно, а не исках да си призная наяве. Той бе всичко за мен. Неразгадана тайна, но привличането бе взаимно. После - се оказа женен, с дете. Когато търсят причина, за да приключат един приятен, но утежняващ живота им момент, мъжете избират да „пият кафе” с обекта на внимание.Те съзнателно, ала не си признават, насочват разговора към онзи неприятен и затрудняващ ги елемент от кратката авантюра, за да успокоят угризенията си, да спестят излишното харчене на пари / не е разточителство/ и твърдейки,че всичко ще си остане хубав спомен във времето, те се смятат за победители....А кой кого побеждава? ...И за любовта също трябва да водим волеви битки, но това обич ли е?...Когато молим да ни обичат, това е изтезание на сетивата, на чувствата, на трепетите...Няма нищо девствено и невинно, защото просим любовта!
За Любовта не бива да има граници! А молейки, ние убиваме гордостта, съвестта, себе си, готови сме да бъдем други, за да сме обичани.
...И всеки път моята героиня този факт го знае, а му се противопоставя упорито,обезличавайки се.
Смятам,че обичта има много параметри, тя е всеобхващаща, вдъхновяваща, вдъхваща живот, неуверена или нерешителна.
Вярваме в невъзможното и се превръщаме в мечтатели.
Но има хора, които нямат нашия темперамен и характер. Те гледат в очите и говорят за красиви спомени. Животът е бил безпощаден за тях и героинята ми ги съжалява. Те са спрели да си задават въпроси, свикнали са ежедневието да им е равно, спокойно, ненапрегнато относно чувствата. За тях практичността и разумът са на първо място.
И мислят,че това има дава право да смятат другите, темпераментните, за глупаци. Прекалено интелигентни или просто неангажиращи сърцето с „женски проблеми”.
Моята героиня изглежда като обикновената жена, често променя настроенията си, опитва се да се грижи за дома, дава обич, но тя започва да се превръща в даденост. И това е страшното, когато молиш за любов, внимание,нежност, и когато тази обич е възприета като такава за вечни времена.Спрели са да се борят за нея... Сякаш и сърцето мълчи.
Героинята знае,че Дон Кихот не съществува. Ала търси подобен състрадалец, там, където няма чувства. Те са като изгнили корени от дърво.
Грешка е всичко, което обърква безличния им живот, защото искат да са сигурни в спокойствието и не търпят промяна.
Дори, ако решат да кажат: Обичам те!, обикновено искат секс, а героинята постоянно бърка секса с любовта.
Те са сигурни,че са господари на положението, че усмивката, с която ги даряваш, е истинска и неподправена. А как да знаят,че тя е изстрадана и тъжна?!...
Кой живее истински тогава?!...
Героинята е грешница, ала и светица. Опознава живота като наранява само себе си.
А в него има много маски от хора, лицемерни, фалшиви, неискрени, деспотични, манипулиращи точно с онези струни в душата на човека, които го правят истински обичащ и готов да раздава светлина от топли целувки. Те режат светлината, за да я направят мрак, да изравнят тъмното и тъмното, сигурността със сигурността, прагматичното с материалното.
...И въпреки че героинята страда, тя за мен е достойна за уважение. Защото иска да обича, без грим и руж, без червило и сенки...А любовта е мираж, колкото повече протягаш ръце към „истинското”, то бяга като подгонено животинче..., далече, далече...Има пространство, ала няма пулс за неравномерно дихание. Любовта е съвместима неравномерност на две дишащи, близки същества, обединени от чувството.
И ето ,защо ТЯ спира- да се бори, да поиска, да се моли, да гледа света с лъчезарни и светещи очи, топлината е като ледени блокчета, а грехът- мрак. Пустотата е вечната и спътница. Лъжата е почти винаги на устните и, а косите не се развяват, подгонени от вятъра като есенни листа от обич, а са прибрани, свити, подобно на нейното сърце, и мълчанието тогава е злато. Златото блести фалшиво, но е ценно именно затова,че не задава въпроси, не изисква, не моли, не жадува, не обърква- то е само предмет, лишен от чувства.
„И тя обърна към него бузата и бе целуната за последно...”- знаеше го.
А думите:”Е..., чао!..”- я накараха да му се усмихне приветливо и да кимне леко с глава, а после да затвори вратата и да тръгне сама по улиците на града...Затварянето на вратата е само по себе си затваряне на границата между възможното и определеното от някои за невъзможно, защото има правила.
...Не е нужно надлъгване, сърцето и знае,че обичта е за глупавите идеалисти.
...Няма да моли за Обич!...
...Тя е измислена дума, за другите, по-добре е да си мъртъв откъм чувства, движещ се сред тълпата от самонадеяни, надути, карнавални образи на уж човеци, а с погребани, кални, обезобразени Души!....За да не чувстваш страданието и тъгата, да не усещаш празнотата и сивотата в себе си. Хората са като сглобени парченца от пъзел, но с опразнени от съдържание струни, за тях музиката в едно влюбено сърце е пиршество на глутница злобни, лъжливи, кръвожадни човечета, хапещи и разделящи на срички думата –Лю-бов. И там,-душата си отиде, тогава- да живее Тялото!...
Времето минаваше, аз стоях затворена между четири стени. Предпочитах да мълча.
Наближаваше ноември. През делничен ден, без да очаквам, телефонът звънеше упорито,а аз отегчено протегнах ръка, и видях непознат номер. Бях успяла да подремна след поредната безсънна нощ и затова бавно и протяжно отговорих на повикването с: Дааа?..
И после сякаш цялата вселена се преобърна, а с нея и стаята, и самата аз се носех в пространството от въздушни сърца, чух познат глас, който ласкаво ме питаше как съм.
Той, той, той ... е , той е... и съзнанието ми трескаво заработи, а учестеното ми дишане накара и тялото да потрепери. Толкова ли силно бе чувството, че се радвам от обаждане,от което трябваше да почувствам нараняването, а усещането бе противоположно, отвъд разумното и достъпното. И спомените нахлуха като донесени от вятъра семенца от надежда, вяра и обич...и пробудиха отново жената в мен, такава, каквато бях – истинска и неподправена. Как да се съглася на среща, когато несигурността дебне като крадец на любов и желае да ми отнеме щастието?!...
... Как ще преживея пак втори път затварянето на вратата?!...
А исках да приема,че чувствата му не са огаснали въглени, а разпалени страсти и темперамент...
Ще има очакване на целувка, на прегръдка, на милвания, на напразни обещания и часове от въздишки... Ала ще бъда жената, която съм и ще повярвам дори за час, че той ми казва истината. А Истината еднозначна ли е или е с две лица?! ...Истината е неистина и затова ме кара да страдам като хлапе, на което са взели любимата играчка.
Едно момиче, един поглед, едно усещане, едно танцуване на две тела, едно пулсиране на сърцето, едно сбогом, едно „никога”, едно „може би”, едно „ Някога”, едно” имало едно време”.... – оформят живот в живота, ръка в ръцете, минало в бъдещето, любов без съжаления, разбирайки стойността на преживяното.
...Отивам на срещата.. Неуспявам да прикрия вълнението си и нервно си играя с ноктите.. . и с чантата. И по улицата, по тротоара, виждам познато и любимо лице... Още малко, още малко и съм там...
...Алармата на часовника звънеше с шумен, натрапчив и писклив тон... Неотварях очи, тъкмо щяхме да се прегърнем... Алармата разделяше погледите, разстоянието между мен и него се увеличаваше, аз още не бях тръгнала от къщи...
... Беше само сън... А пътеката от познатия глас и тонът на алармата разделяха и рисуваха измислени картини.
...Ще те срещна, някога, любими! Вярвам го!... Тук, дълбоко до сърцето си...
© Ана Янкова Все права защищены