911
Посвещавам го на човека, който ме учеше, че няма утре и живеем само днес.
Безкрайна върволица от хора се точеше сред също толкова безкрайно ягодово поле. В средата имаше оградено място с черна дупка в земята, а над нея светещ отвор в небето.
На опашката бяха подредени по един, облечени в бели нощници, като тия в болниците. Имаше от малки деца до старци, дори и бели бебешки колички, които се движеха сами и мъничетата в тях плачеха неистово.
Повечето хора стояха чинно, но имаше и такива, които стигайки до оградата започваха да крещят:
- Изчакайте!!! Имам още работа тук... Трябва да кажа...
Някои пък бързаха напред, повтаряйки:
- Извинете, че ви пререждам, но искам да вляза! Времето ми е дошло. Не мога да чакам!!!
Наближаваше неговият ред.
- Моля заповядайте!!!
Влезе и видя, някакъв човек пред стъклено бюро, който гледаше в дебела книга. До него стояха други двама.
- Кажете вашия номер?
- 911.
Този пред бюрото дълго рови в книгата. После вдигна глава и каза:
- Ами, няма го.
- Как така да го няма?!
- Ами, ей така. Сигурно не е от Земята.
Другите двама го хванаха под мишниците.
- Я ела с нас!
Заведоха го пред огромен кантар, приличащ на люлка. Сложиха го да седне от едната страна и поставиха едно перо на другата.
Кантарът се наклони към перото.
- Странно... Той няма тежест!
Заведоха го до оградата.
- Изчакай тук! Трябва да проверим нещо.
Провря пръсти в мрежата и се загледа в дългата върволица.
Видя я. Беше далеч... Много, много далеч и гледаше към небето усмихната.
Две ръце го хванаха под мишниците. Явно разбраха, за къде е и трябваше вече да отпътува.
Той пусна мрежата и тихо прошепна:
- Сбогом...
И... Край
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гедеон Все права защищены
