Посвещавам го на човека, който ме учеше, че няма утре и живеем само днес.

    Безкрайна върволица от хора се точеше сред също толкова безкрайно ягодово поле. В средата имаше оградено място с черна дупка в земята, а над нея светещ отвор в небето.

На опашката бяха подредени по един, облечени в бели нощници, като тия в болниците. Имаше от малки деца до старци, дори и бели бебешки колички, които се движеха сами и мъничетата в тях плачеха неистово.

Повечето хора стояха чинно, но имаше и такива, които стигайки до оградата започваха да крещят:

- Изчакайте!!! Имам още работа тук... Трябва да кажа...

Някои пък бързаха напред, повтаряйки:

- Извинете, че ви пререждам, но искам да вляза! Времето ми е дошло. Не мога да чакам!!!

Наближаваше неговият ред.

- Моля заповядайте!!!

Влезе и видя, някакъв човек пред стъклено бюро, който гледаше в дебела книга. До него стояха други двама.

- Кажете вашия номер?

- 911.

Този пред бюрото дълго рови в книгата. После вдигна глава и каза:

- Ами, няма го.

- Как така да го няма?!

- Ами, ей така. Сигурно не е от Земята.

Другите двама го хванаха под мишниците.

- Я ела с нас!

Заведоха го пред огромен кантар, приличащ на люлка. Сложиха го да седне от едната страна и поставиха едно перо на другата.

Кантарът се наклони към перото.

- Странно... Той няма тежест!

Заведоха го до оградата. 

- Изчакай тук! Трябва да проверим нещо.

Провря пръсти в мрежата и се загледа в дългата върволица.

Видя я. Беше далеч... Много, много далеч и гледаше към небето усмихната.

Две ръце го хванаха под мишниците. Явно разбраха, за къде е и трябваше вече да отпътува.

Той пусна мрежата и тихо прошепна:

- Сбогом...

             И... Край