Ех, нали отдавна ви говоря за Романа ми. Още от... година и половина - две. Всъщност, почнах да го пиша малко по-рано. След като направих Прозренията откъде е дошла Болката.  

Още не съм се отказал. Просто Болката никога не изчезва, само преминава от един вид в друг и... ме огъва. Няма да й се дам. Всъщност, аз се храня от нея. За това книгата ми още си я пиша, тя е много иновативна, писал съм я трезвен и на трева, и на амфети, и - естествено - на МНОГО кафе, и АДСКИ МНОГО цигари; писал съм я на пишеща машина, на ръка, на лаптопчето, на компютрите в залата за свободен достъп на МЕИ-то (да ви светна - яко си е далаверка, ако си писател да ползваш пощата си като... писателски софтуер. Не е като да пишеш на пишеща машина или на ръка, или на личното ти ПС. Например, както си крача по улицата, и ми хрумва да пиша, и влизам в най-близката зала. Колко нощи съм оставал на нощна тарифа в зали, за да пиша романа...)

Та, похвалих си я аз книгата. :) Скоро става готова. Тя е ГОЛЯМА. О, няма да издавам повече, за да ви е интересно, ако ви е.

... Снощи - няма значение поводът - се наложи отново да се върна към най-първите файлове, написани преди 2 години и които вече почти се бях отказал да пусна. В смисъл, наложи се да намеря моментите, в които съм си записал всичките най-кошмарни спомени от училище. Училищния тормоз...  Книгата обяснява точно защо се появява, кои са причините и факторите, които го предизвикват и благоприятстват, дава широк поглед върху тази тема.

Но с тази публикация на тези откъси с Детската ми Болка нямам за цел да обяснявам нещо. Просто искам да ви потопя в атмосферата. Иска ми се всички позьорчета от онази реклама на "училище без насилие", говоря за известните лица от рекламата, които надали някога са преживяли нещо такова, искам всички да разберат какво всъщност е да те боли, когато си на 7 - 8 - 9 - 10... Да те боли, ама Истински, и вселената ти да е ограничена, да не виждаш слънцето, да нямаш радост. Да си в постоянна депресия. И да знаеш, че никой не може да ти помогне. А после да почнеш да пушиш трева, да гълташ хапчета, да шмъркаш амфетамини, да... да правиш всички ония лоши неща, които те хвърлят зад борда. Но въпреки това да си силен. За да почнеш да се оттласкваш от дъното. И един ден да напишеш най-прекрасната книга за живота си. Смисълът на всеки удар на сърцето ти.

Просто копирах най-тъжните моменти от ранното ми детство на едно друго място, а сега ми хрумна да ги пусна и тук. Мисля, че никога повече няма да мога да опиша тия неща, както съм ги описал тогава - когато се замислих за Болката.

----------------------

КАДЪР 1:

В първи клас съм. Стоя си на чина, всички около мен скачат, лудеят, вдигат глъчка до небето, дивеят. Някой споменава думата "ваксина", все-още не знам, че това означава инжекция - спокоен съм. Илияна се провиква силно "инжекцииии!" Поглеждам към нея.

- Какво?! - Питам аз.

- Ваксини, ще ни бият инжекции!

Изпадам в паника, сърцето ми забива, светът се срутва в краката ми, блокирам, увисвам в космоса.

Опомням се. Поглеждам Илияна - дебелото й ухилено лице. Смее ми се, смее... Хуквам към бюрото; зад него е седнала госпожа Методиева.

- Инжекции ли ще ни бият? - питам аз плахо, изплашено. Тя ме поглежда, усмихва се.

- Що, да не те е страх?! :)

- Да! Не искам инжекции, не искам!

Започвам да й се моля, тя се опитва да ме успокои, но аз заплаквам. Всички се събират около мен, започват да ми се смеят, да ми се подиграват:

- Кво бе, страх ли те е? - Пита ме някой от тях.

- Да.

- Йордан го е страх от ваксини... :) Чуйте всички. - Йордан го е страх от ваксини! :)

Вече сме в кабинета на фелшерката. Ужас, паника, плачът ми издува стъклата, крещя, смеят ми се, подиграват ми се, някой ме държи, от миризмата на спирт ми става лошо докато чакам моя ред; това не е просто мирис на спирт - това е мирис на смърт!

Мой ред е. Лекарката ме извиква, страхувам се, но тям ми казва, че "сега няма да ме боцне, само ще ми капне някаква капка в устата". Тя сляга длан на тила ми, накланя главата ми назад. Казва ми да отворя уста, отварям си устата и виждам как някакво малко шишенце, тъмно малко шишенце надвисва над мен. На езика ми капват няколко папки от нещо горчиво, "готов си" - така вика сестрата и ме пуска. Казват ми да седна на някакъв стол, сядам, до мен е Ирена. Тя също плаче. Стоя до нея и плачим, всички ни се смеят (май точно от този момент се влюбих в нея, това ми бе първата детска любов, като дете се бях влюбил силно в нея, както и в Поли, и в Гергана).

Стоя пред фелдшерката и гледам с ужас как изкарва въздуха от спринцовката; вдигнала я е на нивото на очите си, натиска буталото и капчица серум блясва и се разтича бавно по иглата. През това време всички зад мен се смеят на млечно бялата ми кожа, на слабото ми телце, на сълзите ми, хилят се.

- Да знаеш, че много боли - възкликва Димитър. С едната си ръка придържа памучето върху рамото си. Вижда, че гледам в памука, подвига го нарочно; само едно подуто мехурче, учудвам се, че няма кръв, но в следващия миг забелязвам кървавото петно по памука. Копелето се смее. Обръщам се към фелдшерката. Отново заплаквам сред спиртните изпарения.

- Обърни се, не гледай докато боцкам - ми казва фелдшерката с руския си акцент. Обръщам се към бюрото с наредените спринцовки и бумащини, тя хваща ръката ми и изпадам в ужас, вече съм изплакал сълзите си, останал съм без глас и за това само мъцам. Нежно ледено потъркване на рамото ми с напоения със спирт памук, а след това остава само хлад. Започва да ми се гади повече.

- Сега боцкаме леееекоооо...

Иглата първо ме докосва плахо, едва-едва, като остра ледена висулка. Времето спира. Хладният метал прониква бързо в кожата ми и остава там. Болката не е толкова силна, колкото съм си я представял, но не я понасям, ужасява ме. Чувствам, че ако не извади иглата на мига, ще започна да крещя. Дърпам се, но държат ръката ми силно и не мога да мръдна, казват ми да стоя мирно - скоро свършвали - но какво означава "скоро", когато времето е спряло?

Вече се е минала цяла вечност, но иглата още си е там. Твърда, неподвижна, застопорена. Застопорила е ръката ми - знам, че ако мръдна, ще разкъса кожата ми, "не стягай мускула" казва сестрата, "не стягай, че ще се счупи иглата и ще остане там". Ужас. Безсилен съм, примирявам се и се остпускам, оставям се на иглата, на наглото й ледено присъствие.

КАДЪР 2:

Коридор, глъчка, писъци, крясъци, от столовата нахлува миризма на манджа. Изведнъж:

- Ваксини! Ще ни бият ваксини! - Крещи някой в от фоайето. Приближава се, (май е момиче) и го повтаря така, че да го чуят всички: "Ваксини, ваксини!"

Побърквам се. Обвзема ме такава паника, че ми идва да избягам през прозорците.

КАДЪР 3:

Междучасие. Седя си на чина с наведена глава без да смея да шукна. Разглеждам тетрадката си, драскотините по чина ми... Не смея да вдигна глава, за да не привлека вниманието на побойниците. Те са някъде отпред, закачат се, смеят се гадно, замерят се с тибишири, някой е седнал обратно на стола, хванал е облекалката и го "язди", тропайки из стаята, момичетата в другия край си играята на "есаса", скачат на въжета. И насред всичко това, дочувам думичката ВАКСИНА! Наострям слух, вдигам глава за да се огледам - май дойде от групичката момичета. Или от коридора... Започвам да се чудя дали наистина някой го е казал или така ми се е сторило.

Фълшива тревота. Този път...

КАДЪР 4.1:

Час по нещо. Някой чука на вратата. Отваря я и влиза. Госпожа Янчева - фелдшерката.

- След часа, слезте долу за ваксини.

Ужас! Страх! Трагедия!

КАДЪР 4.2:

Час по нещо. Някой чука на вратата. Отваря я и влиза. Госпожа Янчева - фелдшерката.

Ужас! Страх! Трагедия!

- След часа, слезте долу за ваксини.

КАДЪР 4.3:

Час по нещо. Някой чука на вратата. Ужас, страх, трагедия! Вратата се отваря. Госпожа Петрова - обикновена учителка с тъмен костюм.

Успокоение. Олекване. Сто тона ми падат от плещите, а след тях още хиляда. Сърцето ми обаче навярно ще бие силно цял ден.

КАДЪР 5:

- Ваксини! Ваксини ще бият! - Полуусмихната и полуизплашена крещи Гергана. Туку-що е влязла в стаята, явно е разбрала това за ваксините в коридора.

Побърквам се. Ставам от чина, излизам от стаята и с всички сили хуквам да бягам по коридора. Да се спасявам.

Тичам по дългия хладен коридор, за да избягам, но другите са по петите ми. По мен тичат всички момчета от класа ми, тичат силно, за да ме настигнат, да ме хванат, да ме върнат. Смеят ми се, обиждат ме. Аз пък тичам колкото мога, даже и повече и сякаш не аз движа краката си, ами те сами се движат бързо, много бързо, обувките ми шляпат силно по гладката мозайка, треса се, петите ме болят при всяка стъка. Разпадам се.

Стигам до края на коридора, втурвам се към фоайето, за да го пресека, да се стрелна надолу по стълбите и да избягам, но пред мен изникват няколко момчета - причакали са ме зад ъгъла - и ме хващат; за ръцете, за дрехите, за косата, държат ме силно и не мога да се измъкна, не мога!

Мъкнат ме по коридора, аз плача, а те ме мъкнат като някакво изплашено животно и се смеят ужасно, не искам в лекарския кабинет, но те точно там ме водят.

КАДЪР 6:

Аз съм в четвърти клас. Междучасие. Излязал съм от кабинета и в момента крача по коридора с наведена глава. В коридора са излезли много ученици от съседните кабинети, крещят, викат, бутат се, стряскам се. Не ги познавам - не познавах лицата на никой от тях, не гледах хората в лицата. Не знаех и имената им. Но те всички ме познаваха.

- Ей, скапаняк! - Казва ми някой.

- Ше бият инжекции, чу ли бе!

- Ей, гъз!

Смях.

Всички се смеят на мен.

Някой ме бута.

Наобикалят ме. Не отделям поглед от пода.

- Айде да го заведеме долу да му направат ваксина! - Предлага някой. Смеят се всички.

- Ей, ей - опитва се някой да влезе във връзка с мен. - Не знаеш ли? Дсеска Янчева се качи и ни каза това междучасие да слезнеме всички четвърти класове долу. За ваксини, да, за ваксини.

Аз естествено, не вярвам. Знам какво искат - искат отново да се изплаша и да хукна да бягам. Искат шоу. Няма да го получат.

Но някой ме хваща, не само един - сто ръце ме хващат и аз полагам големи усилия, за да не им позволя да ме помъкнат надолу. Накрая заплаквам, натъжавам се и заплаквам. Те пък се смеят отвратително, знам, че всички в коридора са ме зяпнали.

Пускат ме. Посмяха се и сега ме пускат.

...

КАДЪР 1:

- Следващия час имате физкултура - казва учителката. - Преоблечете се в екипите.

Дава още някои напътствия - момчетата първи, през това време момичетата излизат в коридора, а после обратно.

Момичетата излизат. И се почва: шумно отваряне на циповете на саковете, измъкване на екипите, които все още са нови новинички и когато ги измъкват от найлоновите пликове, в които са ги сложили родителите им, уханието им изпълва цялата стая. Вадят и патъците. Почват да се обличат, изпаднали в еуфория.

А аз...

Аз си седя напреко на столчето. Някак си успявам да си съблека фланелката, но когато се опитвам да си разкопчая ризката, не успявам. Не умея. Пръстите ми се заплитат, полагам огромни усилия, но единственото, което успявам да направя, е да скъсам най-горното копче и то изхвръква на някъде.

Затова решавам да зарежа ризата и да продължа с долнището. Без да стана от стола, свличам панталона си, но когато се опитвам да изсуля ходилата си, не се получава - маратонките ми пречат...

Опитвам се да си развържа връзките, но единственото, което постигам е да ги за завържа на зъл възел - потеглил съм грешната връзка (вкъщи, мама ми бе обяснила, че ако дръпна грешния край, после никой няма да може да ги развърже - обяснила ми го е вчера, за първи път в живота по повод часовете по физическо).

Надигам поглед безпомощно. Виждам, че всички други са вече готови - облечени и само чакат да стане време за часа. Някои от тях гледат към мен и се хилят.

- Ебати сбърканяка! :) - Захилва се някой. - Не може да се облече!:)

Всички се втренчват в мен, почват да ми се смеят много. Наобикалят ме...

Удар - не много силен.

Леко шамарче.

Злобен тънък детски смях.

Учителката влиза:

- Сега, излезте да се облекат момичетата.

- Йордан не може да се облече сам! - Информира я някой.

Тя ме поглежда, идва до мен. Облича ме...

...

КАДЪР 1

Първи клас съм. Навярно, от началото на учебната година са минали само няколко дена. Междучасие.

Стоя си на чина и всичко ми е странно. Все още всичко ми е като насън, всичко е ново и ме изпълва с еуфория - ароматите, чиновете, черната дъска (за която много са ми говорили предварително), шарките по балатома, ехото в стаята...

Но най-силно впечатление ми правят съучениците ми. Държат се много странно - лудуват, викат, скачат, крещят, бутат се, бият се, дивеят.

Стряскат ме. Стоя си там, оглеждам се и не мога да повярвам в каква лудница съм попаднал. Примигвам при всеки по-силен звук. Отвреме навреме поглеждам през дясното си рамо към няколкото струпали се пред задния чин момчета. Те са влезли в ролята на някакви герои от филмчетата, жестикулират с груби заплашителни движения, с преправени гласове изграждат диалози, изпълнени със заплахи и псувни. Аз си умирам притеснение, от срам, от страх, а те - всички те лудеят без да им пука.

Отново се обръщам назад и се заглеждам в разиграващата се сценка. Симеон се е привел над дъската на чина с лице към нея. Димитър (или може би Слави - никога няма да си спомня), е взел един голям бял тебешир, придържа го с ръка за да стърчи от панталоните му като пенис и боде ли боде с него Симеон по дупето.

- О, смили се над душата ми! - Казва много театрално Симеон (думите туку-що отново зазвучаха в главата ми, спомних си и тембъра на момчето).

- Твърде късно!

За първи път виждам нещо такова, сърцето ми забива много бързо, в главата ми става някак... странно... шокиран съм. Напълно.

КАДЪР 2:

Навярно е същият ден. Стоя си на чина, пак е междучасие (може би дори същото). Едно от момчетата (не помня кое) е застанало пред отсрещния чин, и се закача с момчето седнало на него. Хили се нагло.

- Остави ме бе! - Казва момчето.

Оня го бъзва пак и момчето вече му отвръща по същия начин.

Побойникът се маха от момчето, отива при друго. И другото не му се дава.

Побойникът се приближава към мен. Сещам се за какво иде и се се приготвям да му обясня, че не ми се играят тия игри.

Вече е до мен, ръгва ме с пръст неочаквано в корема и подскачам.

- Остави ме на мира, не ми се играят тия игри! - Казвам и аз същото, каквото казаха другите две момчета, очаквайки да се махне.

- Да ти еба майката! - И ми удря силно в рамото.

- Ау! - Извиквам аз от болка. До тогава никога не са ме удряли толкова силно, не съм си и представял, че може да те боли толкова когато те ударят. В главата ми става странно, чувствам се изплашен и безпомощен.

Удря ме отново. Свивам се на топка и почвам да плача...

...

Момчето ме удря и през другото междучасие. И не само то - Слави, Димитър, Михаил и Здравко (о, сега, докато пиша това съм много пафкан и си спомнял лицата им отлично)  също участват.

Аз естествено, не се защитавам. Плача. Искам вкъщи.

КАДЪР 3:

Вече са се минали още няколко дена.

Облегнал съм се с гръб на перваза на прозореца (помня, че рядко ходих чак в този край на стаята, гледах да си стоя на чина), всички са ме наобиколили. Не смея да вдигна поглед от пода, те  ми крещят, обиждат ме, удрят ме и ме скубят, плюят ме. А аз си гледам в пода и се чудя защо не мога да заплача. В главата ми всичко е разбъркано, всякакви милси и чувства се прескачат и тъкаят хаус, чувствам се много странно. Какво искат тия деца? Защо го правят? Какво да направя за да престанат?

КАДЪР 4:

Аз съм някъде, най-вероятно близо до чина си и без да направя нищо, за да ги спра, гледам как някой от съучениците ми ме заграждат с чинове - носят малките чинчета по двама, старателно ги подреждат в гръг около мен и се хилят. "Тия защо го правят това? Не знаят ли, че мога да прескоча, не знаят ли?" - Си мисля аз докато гледам и стоя безучастно.

- Не можеш да излезнеш - казва ми някой.

- Мога.

Приближавам се до един от чиновете и тъкмо да си вдигна крака, за да прескоча и някой ме избутва назад. Плача. Мисля, че в този кадър заплаквам наистина.

КАДЪР 5:

Слави ме удря в корема.

КАДЪР 6:

Димитър ме рита в опашката на задника. Боли ме ужасно. Плача.

КАДЪР 7:

Фулмастерите ухаят приятно, навел съм се и си драскам някъде по тетрадката, рисувам си.

На следващия кадър някой ми взима фулмастера от чина и ме надрасква с него, а после удря писеца му в дъската на чина и го захвърля към другия край на стаята.

КАДЪР 8:

По някаква причина съм станал от чина, разхождам се между чиновете. Минавайки покрай чина на Димитър, поглеждам рисунката му. Нанесъл е дебел слой маслен пастел, нещо ме кара да драсна с нокът слоя - правя го. Поглеждам си нокътя, от вътрешната му страна се е събрал пастел.

КАДЪР 9:

По някакъв начин Димитър е разбрал, че аз съм го направил, показва ми рисунката и ми крещи - поглеждам я и забелязвам, че има одраскано; една почти незабележима драскотина. Не съм имал намерение да му съсипвам рисунката, исках просто да прекарам пръст по масления пастел. Не мога да му го обясня, нямам време; удря ме много силно и бързо си сяда.

КАДЪР 10:

Сядам си на стола. Падам назад, всички се смеят. Сложили са ми счупено столче.

КАДЪР 11:

Искам да си седна на стола. Всички почват да си шушукат и аз осъзнавам, че пак искат да ми направят номер. Побутвам стола с ръка - той се разпада. Някой ме удря.

КАДЪР 12:

Искам да седна. Всички започват да си шушукат и аз осъзнавам, че пак искат да ми направят номер. Не побутвам стола - сядам съвсем внимателно, опитвам се да балансирам. Страх ме е да не ме ударят отново. Някой спъва стола. Падам с трясък и заплаквам.

КАДЪР 13:

Болка.

КАДЪР 14:

Болка, страх.

КАДЪР 15:

Болка, страх, гледам в пода.

КАДЪР 16:

Страх, гледам в пода.

КАДЪР 17:

Гледам в пода.

КАДЪР 18:

Не съм в училище, но гледам в пода.

КАДЪР 19:

 С родителите си съм излязъл в пазара. Докато крача, гледам в земята. Слънцето го няма. Небето го няма. И аз съм някъде другаде.