Монолог за него

Той значеше всичко... той беше това, което всички други не бяха... можеше ли да бъде по-идеален? Той... и моментът с него... Винаги, когато се сещах за него, нещо в мен изгаряше... Дали това беше истинската любов... или това беше перфектната игра на мозъка... обичах го... и не го обичах... Можех без него, но трябваше да знам,че е някъде там и ме чака... или пък не ме чака, но все пак е там. Може би не бях готова за него, беше ме страх, че не съм достатъчно истинска за него. И все още ме е страх. Истината всъщност беше в това, че не бях готова за вечността, на която трябваше да се обрека. А всъщност той вечност не обещаваше. Нищо казано или направено, не беше по-силно от погледа му... Ах, този поглед... Човек бих убила да го видя пак, да го виждам всеки ден, да го види всеки важен за мен човек... Обичам ли те... или обичам себе си със теб... Намери ме,з ащото аз се изгубих... в теб.