„Любовта...

Слънцето идваше с неговата оранжева прекрасност... Или пък прекрасна оранжевост. Няма значение, истината е, че всеки път щом отварях своите очи, знаех, че цветовете, звуците, формите, всички доловими за сетивата неща създаваха усещания, а те от своя страна преживявания... Всяко докосване, поглед даваше своето основание за чувството на живост, на част от нещо, а магията бе там, че можех да се превръщам в част от всичко, което пожелая... Въпросът бе единствено зависим от избора...

То грееше, тя грееше... Две правилни форми на изразяване, за две различни, а всъщност толкова еднакви неща... Коя е тя? Слънцето...? Не и в общата, лишена от абстракция, фантазия и живот представа и дефиниция... Какво е общото? Тя има способността да те накара да чувстваш топлина, да се чувстваш жив по един единствен и уникален начин. Чувството на живот идва по различен начин с различните преживявания... Всяко със своята специфичност, особеност... Но точно това чувство е трудно описуемо. Допускам, че медицината би го описала с разнообразни биологични отделяния, психологията с някоя рационална теория, но не... Някои неща могат да се опишат единствено от този, който ги описва... И от нито една обобщаваща теория, знание, изследване...

Това чувство прави всичко с идея по-красиво, по-смислено... И учудващо е да разбереш, че почти винаги точно тази „идея“ е липсвала на целия свят, за да бъде той по-добро място за ситуиране на личността... Всъщност освен, че дава онова, което в началото описахме като „сетива за всичко“, тя омагьосва и така непознатото ни 4-то измерение – времето – То не съществува... Или поне се превръща в нещо много различно... Или ден ще минава като миг, или пък миг като вечност... И това единствено зависи от присъствието. И ето тук другия паралел със слънцето... Наблюдавайки го, начинът, по който изгрява, начинът, по който се завива под земното покривало... Представата за време изчезва – всичко е едно,  всичко е сега. Сега е, защото в този момент мечтите изпълват всичко, невъзможното става въпрос на няколко елементарни крачки, сълзите се превръщат в агрегатно състояние на новата възможност. За разлика от слънцето обаче, Тя правеше това през цялото време, а още по-голямата магия е, че дори мисълта за нея успява да накара всичко да оживее, да получи своето „минало, бъдеще и настояще“, които да съществуват сега и само сега.

Препрочитам и сякаш описвам извънземна форма на живот, но не – това е чувство...

Чувствата ни правят толкова различни, нищо, което е видимо и емпирично доказуемо не може да бъде истинско без да бъде прегърнато от чувство, емоция... Но чувствата към „всичкостта“ са много по-различни от чувствата към човека... Тези към човек променят всичко. Понякога дори се създава заблудата, че „нищо няма значение освен Нея“, а всъщност осъзнаваш, че „всичко има много по-голямо значение, благодарение на Нея“...

И тук отново намесвам мига, момента, „сега“-то, защото погледът към настоящето е по-емоционален, по-красив, просто по-... Да, ама ако се обърнеш към миналото, разбираш, че то има различни вече краски, то не е това, което е, защото и то получава своя смисъл – „живял съм, преживял съм, за да срещна“, а оттук, когато миналото се промени, бъдещето също получава други представи – то по някакъв начин се хваща за ръка с вярата в него, а не за вероятността за него... И нали не забравяме, че всичко това се случва сега, нито миг по-рано или пък по-късно.

И тук излиза въпросът как от 7 милиарда души точно този човек е Човекът?

Толкова необяснимо, колкото и зараждането на живота... Както и да подходим, все ще има някоя липсваща частица... А дали пък слънцето не изгряваше всяка сутрин, за да ни напомни, че освен него на общата планета „Земя“, ние всички, като едни отделни светове имаме своите слънца, които с изгрева си казват: „Животът започва сега“ и никога не изчезват – дори „залезли“ на друго място, извън физическия обхват, ние знаем, че ги има и отново ще са тук...

Всъщност човекът е далеч по-съвършен от слънцето – веднъж изгрял, той не престава да грее, сменят се единствено начините и ъгълът на лъчите.

И тук може да вмъкна кратък отговор, че всичко това е възможно не точно когато по случаен начин настъпи на собствената планета, а тогава, когато пожелаеш ти самият да изгрееш на чужда такава.

Ако досега описаното изглежда като едностранност – НЕ – всичко е взаимственост и е пряко свързано с това, колко силно си готов да грееш... Каква е магията, когато затвориш очите си и си представиш как разменяш светлина с другия. Желанието ти да го накараш да се усмихне, да бъде щастлив е по-силно от всичко друго. Всъщност в един момент чувството е, че започваш да живееш посредством другия.

Твоите емоции идват, когато ги има отсреща, ти дишаш чрез нея, започвам да виждам сякаш гледам през очите ... Страхотно е... Не, тя е страхотна.

А слънцето вече се бе издигнало високо в небето... Галеше цялата земя с лъчите си, подаряваше цветовете, които всички познаваха...“.

След като изчете на Греховете писмото за любовта на момчето, Щастието реши да ги запознае и с разбирането си за това, що е любов:

Вяра... ! А, май не точно. Като искаш да видиш нещо го намираш дори в миража, не ти е нужен човек. Хората всъщност се влюбват не в човека, а в това, което искат да бъде той, а той... Дори не би искал да се запознае с този илюзорен образ, който сме си създали... В крайна сметка се оказва, че те са влюбени в нещо, което дори самият човек не познава... Е, да... Всъщност, нито чувствата, нито любовта, нито каквото и да било, което ги кара да потръпват, да чувстват „пеперудите“ не съществува в познатия свят... То е вътре в тях, те просто го свързват... Животът е като дъга, съставката му е единствено бялата светлина, ама като се пречупи ... Целият спектър е пред нас, а те се спускат ли, спускат по тези цветове, виждат този, който искат най-много – червен, жълт, зелен... Всякакъв... А като свърши дъгата, уж трябва да намерят своето съкровище... Ама нито дъга, нито съкровище... И това толкова приземено Аз крещи с пълна сила: „Следващия път, когато почувстваш пеперуди в стомаха, използвай „Райд“... или помисли, че всяка пеперуда, преди да се разкраси е била гъсеница, а колкото и цветна да е, тя всъщност е една гъсеница, гримираща се под напевите на музиката“!... Ама тази вяра за какво е... на кого вярваш или по-скоро на кого искаш да вярваш? Иииииии тази "вяра - експеримент", "вяра" ли е... Защото експериментът иска изключително важни предварително обмислени и целенасочени условия, безпристрастни наблюдения-описания, хипотези, анализи, та и изводи, базиращи се на доказателства разни научни и практически... А пък вярата... Какво...? Ами, и тя си е като гъсеницата - простичка... Бяла... Съществуващо безусловна... И потенциално цветна... Възможно прекрасна... Тя е... Признаваш или не... "Трябваше" или "Не трябваше", "Искаш" или "Не искаш"... Тя е – гъвкава... Неопределена, извънусловна, отворена за промени... Т.е. за цветове, аромати, вкусове и други подобни психо-сензитивни удоволствия... Та как иначе ще се случат цветовете... И как ще се превърне в пеперуда... Или как ще се усетят пеперудите... В стомаха, в очите, в главата... И какво излиза... И при експеримента, и при вяра-любовта –  в основата е все белият цвят – гъсеницата, ама при първото го постигаш чрез ума, създаващ условията и изчистващ замърсителите – цветове, които ще отклонят "не където трябва" търсения резултат... Там си хипнотизирал, предпоставил резултата... и той ще е с цветовете, които ти искаш да видиш - най-много да му "отпуснеш" два нюанса... признай си!   А при второто – ееее, там тръгваш от бялата гъсеничка... Без условия... Гмуркаш се в бялото... Кое бяло ли?... Ами твоето, естествено... То друго съществува ли?!... И "пускаш" цветове, аромати, допири, вкусове, звуци, които идват отвън, от другия и минават през теб. Естествено пак ти си избираш кое да пуснеш де или пък то теб. И тогава усещаш (забележете!) УСЕЩАШ, това ти дава резултата... И в случая няма как да го предвидиш, предпоставиш, контролираш. Ама, тези замърсители – цветове, които „отклоняват“ резултата в непредвидената посока.... Хм... какво всъщност е любовта..?! Тя е нищо друго, освен себе си... Крилатото "Огледалце, огледалце, повтори, че на света..." Въпросът – указание, който очаква, но и определя отговор... Въпросът, който изисква потвърждение, повторение даже на отговора – „За-мен на мен самия/ата“. Тя е и крилатото "Обичам те!", което съдържа много "заради"-та и още повече (обикновено по-често отчитани) "въпреки"... Които обаче, не успяват да сформират дори и заедно "защото". Тя е онова, което не може да се обясни, разкаже, изкаже... Няма с какво, липсва такъв материал... Няма подходяща форма. Прсто се случва и... Съществува... Живее в пространството между двама, като постоянно е в движение, обхващайки ги и замесвайки ги в едно. А това не се определя и не зависи от нищо конкретно и назоваемо. Тя е онова, от което дори и да те боли до смърт, не можеш да се отървеш защото далеч не зависи само от теб, нито само от другия... Не зависи дори и само от двамата-заедно, а и от "нещо" трето, случващо се "помежду"... сега, в този момент... Любовта... ами човешката любов не е самодостатъчна... тя е в постоянното движение "между", в споделянето. И далеч не става дума само за говорене и думи...поне не само. Ооооо, тя е свързана и с наслаждението, което няма как да се осъществи без отговора на огледалцето - друг. – спря се Щастието, но се сети и за физическото и продължи. - А, ето дойде мястото и на физическото наслаждение... И то какво място...! Ами естествено - сексът е любовта на физическо ниво... Не че винаги са свързани, де... Даже и да няма любов, все пак си остава физическото ниво – какво?!! Все пак си е ниво!  Епидермално, органно, животинско... Ами... Природа  – всеки има потребност да яде, както и да прави секс. Друг е въпросът какво влага от себе си в това и какво удоволствие изпитва – и само за тялото ли е то или... И нещо повече. И пак стигаме до споделянето... Естествено е, че всеки може да яде сам, както и да мастурбира.... Ама, не е същото, някак си нещо не достига. А на някои може и така да им е добре... На други пък да им стига епидермалното удоволствие между двама (не е изключено и повече). Ей така, в асансьора или в тоалетната. Трети търсят и други взаимодействия, флуидности и заигравки. Всеки си има различни потребности, удоволствия... удовлетворения... и т.н... И... Си търси огледалцето, за да му ги потвърди...