Вървя из Морската градина на Варна, вдъхвам пролетта и търся муза. Едно такова леко ми е на душата и ми се иска да обгърна с поглед морето. Спомените за вълните, галещи босите ми крака и топлият бриз в косите в края на всеки топъл сезон, ме зареждат винаги чак до следващата пролет. Сега ми се иска да си открадна още малко от този заряд, за да ми стигне до лятото, когато ще почувствам ободряващата и нежна ласка на морето, и сърцето ми ще се разтопи на плажа под жарките лъчи на слънцето. Ухае на цветя и свежест. Зад мен избледнява шумът от булеварда. Изчиствам съзнанието си за нови звуци и аромати. Разтварям сетивата си с надежда да попия в картината пред погледа и усещането в душата. Искам да съм невидима. Да си вървя бавно и да вкусвам от всичко около себе си с голямата лъжица. Гладна съм. Зимата и студът бяха възбудили апетита ми. Затова винаги в началото на пролетта всяка година идва момент, в който търся да си набавя продуктите и подправките за невероятно вкусни ястия. Търся нещо, с което да нахраня душата и да задоволя зверския глад на въображението си. Търся муза. И зная, че най-лесно ще я намеря край морето. Защото морските музи са най-усмихващите и зареждащи... Лесно е! Винаги всичко край морето е по-лесно, особено за морските хора, живеещи в морските градчета като мен. Притварям леко очи и наострям слух:

   – Пено мари, я кажи ти взе ли си вече карта за ЖП-то? Като се постопли още малко току-виж си решила да попътуваш нанякъде…

   – А да бе, ще пътувам. Не съм излизала от Варна откакто… лека му пръст на моя дядо. Ех, хубав човек беше. Толкова много време мина оттогава…

   – Анджък де! Никога не е късно, Пенке, да попътуваш. Я до някое китно селце в България, я до някой манастир с приятна компания. С клуба на пенсионерите е много хубаво. Още животец има у нас. Нека се порадваме на старините си. Купи си карта ти, купи…

   – Ох, Стамене. Добре че си ти, че не зная как щях да преживея тази самота…

   Усмихвам се леко, виждайки стария човек свенливо и плахо да докосва отпуснатата в скута и сбръчкана суха ръка на старицата. В очите му блести обич. Отминавам… Покрай мен профучава момиче. Тича надолу по алеята и се хвърля в обятията на младеж, подпрял се на оградата на езерцето с водните колела. Той я завърта във въздуха и устните им се сливат в страстна целувка. Наближавам и чувам:

   – Обичам те! Снощи ми липсваше. – сладко чурулика тя.

   – Е нали си говорехме до три часа̀ по телефона. Едва отлепих преди малко. – леко се усмихва той.

   – Дам, говорихме, ама ми липсваше след това… Хи-хи.

   – Кифличката ми сладка. Дай да те целуна пак…

  Свеждам поглед, за да не излезе че ги зяпам, а усмивката ми се разтваря като напъпилия цвят на кестена от ляво. Всъщност за тях света наоколо на съществува. Аз съм наистина невидима.

   Глъчката се усилва. На капанчетата около Летния театър вече се е събрала пъстра тълпа. Майки бутат детски колички и нямат търпение да се стопли времето, за да могат да прекарват почти целия ден навън. На пейките и столчетата са насядали гордо родителските тела на вече поотрасналите малчугани, които тичат напред-назад, под строгия поглед на мама и тати.

   – Тази количка е моя. Не пипай! – казва строго малко момиче с руси плитки и розова диадема.

   – Е, не може ли да я видя поне. – нахално се изпъчва малчуган, облечен по последна дънкова мода със синя рапърска шапка.

   – Може, ама без да пипаш. Бебето спи, не виждаш ли. Ама че сте и вие момчетата…

   – Ъ-ъ-ъ, бебе-кукла. Спяло…

   – Абе я си гледай работата! Мама каза да не обръщам внимание на нахални момчета като тебе. – нацупва устнички малката принцеса.

   – Е, стига де. Искаш ли да ти дам за малко моята тротинетка. Ще покараш, пък аз ще люлея бебето ти, за да не се събуди.

   – Хм, тати каза да не се подлъгвам на момчешките обещания. Всички мъже искали само едно от жените. Щял да ми каже кое е, ама като порасна още малко…

   – Ку щеш! Пък много си надута! – тропва с крак момчето.

   – Чакай де! Я да видя тая тротинетка… дали въобще върви.

   Е, тука вече се разсмивам с глас. Добре че майките са далечко, а децата са се отплеснали по лъскавото возило на наперения малчуган. Той вече показва авторитетно на малката цупла как да си сложи крачето и каква стойка да заеме, за да запази равновесие при подаването на „газта”. Никой не ме чува как се смея. Невидима съм. Заобикалям оставеното на произвола „спящо” бебе в малката кукленска количка и продължавам към плажа. Лъхва ме мирис на море. Вдишвам дълбоко и разтварям душата си за ароматите на пролетта. Очите ми жадуват вълните и след малко щях да ги зърна. Забързвам. Минавам напряко по една закътана алея. Мислейки, че никой не ги вижда и чува, там вървят двама:

   – Да не си настинал нещо? – загрижено казва жена със силно начервени устни, облечена малко по-разголено и предизвикателно за възрастта си.

   – Да, настинах. Като ме държа на терасата гол един час... Как да не настина. – отговаря събеседникът ѝ, мъж видимо по-млад от нея.

   – Еми, оня моя се прибра изненадващо. Това успях да измисля. Да скрия хляба и да го изпратя до магазина да купи, за можеш ти да се измъкнеш… –  усмихва се свенливо тя.

   – Да-а-а, гол на терасата с твоя хляб в ръцете. Поне не стоях гладен. – прави кисела физиономия той.

   – Хи-хи, съжалявам, мило, но ми е смешно сега. Извинявай. Аз си мислих, че ще те нападнат гларусите с тоя хляб и ще скочиш долу. Хи-хи.

   – А, да бе! Да се осакатя заради твоя мъж. Само това ми липсваше. Апчих! – казва той, а тя се притиска по-силно към него.

   Отминават хванати под ръка. Е, не! Не мога да се сдържам повече… Тичам към плажа, докато се смея с глас. Обичам да присядам на камъните долу при буните. Там съм взимала винаги най-важните решения в живота си. Морето ми е било изповедник, вълните съветник, а бризът подстрекател. Сега вече има пейки на Първа алея, но аз пак винаги сядам на камъните и понякога пръските на леките вълнички мокрят върха на обувките ми, а бризът ми нашепва.

   – Как ще го кръстим, мила? Реши ли вече?

   – Не съм. Още се чудя.

   – Има още време не се притеснявай. Ще го измислим, ще видиш.

   – Да бе, има! Лесно ти е на тебе! Нали не носиш големия и тежък корем. Това бебе яде, като че ли е седнало в ресторант и шефът черпи.

   – Ха-ха, на тате юнака. Нека яде. Нали искаш здраво и силно бебе.

   – Искам аз, ама вече едва издържам.

   – Спокойно, до теб съм нали знаеш. Искаш ли да те заведа да хапнеш миди?

   – Искам-м-м!

   – Ама този път ще си поръчаш малка порция, че да не ти стане тежко пак и да ми мрънкаш.

   – Какво искаш да кажеш? Че съм мрънкало ли? Или че съм лакома?

   – Не мила, не. Искам да кажа, че те обичам… теб и бебока. Вие сте моя живот.

   – Хм…

   Подсмихвам се и се обръщам. Зад мен на пейката са седнали младо семейство. Мъжът милва нежно огромния корем на жената, а тя въпреки думите си всъщност сияе от щастие.

   „Ех, че много музи срещнах днес. Доволна съм. Усмихнаха ме и изпълниха душата ми с наслада.“ – си мисля аз и дочувам познат любим глас:

   – Мамо-о-о! Докато те намеря… Пак си седнала на камъните. Хората са направили пейки за сядане, а ти все на камъните.

   – Хи-хи, извинявай миличък. Много ли се лута? Нали знаеш къде сядам.

   – Не, не съм се лутал. Хайде, татко и батко ни чакат на Мидената къща.

   – Хайде.

   Малкият ми син ми подава ръка, за да мога по-лесно да се изкача горе на алеята. Докато вървим заедно го гледам и се усмихвам.

   – Какво? – пита ме той.

   – Нищо. Радвам ти се. По-висок си вече от мен. – казвам нежно.

   – Да-а-а. Тапишонка! – плези ми се той.

   – Ей!

   Первам го по врата, надигайки се на пръсти, но така и не уцелвам. Бърз е. Влизаме в заведението.

   – О-о-о, намерил си зяплата. Напълни ли ти се душицата с морска пяна, мила? Хайде сядайте, поръчал съм. – казва мъжа ми.

   – Как позна, че ми се ядат миди точно днес? Браво! Обичам те!

   Двамата ни сина ни гледат подсмихвайки се, а баща им отговаря:

   – К’во? А-а-а, обичаш ме. Това е добре. Като плащам сметката зная, че ме обичаш винаги. Ха-ха.

   С периферното си зрение мервам на съседната маса жена, която ни гледа с интерес. Стои сама, пие чаша кафе и поглъща обстановката напрягайки слух, за да ни чуе. Смигвам ѝ съзаклятнически и тя отмества поглед от нас смутено. Зная какво прави тя, защото е точно като мен. Просто търси заряд, а може би и някоя лутаща се муза, която да ѝ усмихне деня. И двете знаем, че няма по-силна и зареждаща муза от морската. Може би точно това си е мислил и Хемингуей като е казал: „Всичко, което е далеч от морето е провинция!“