Мотелска стая номер 7

Матю затвори с трясък вратата. Дишаше тежко, очите му бяха кръвясали, почти изскочили от орбитите си. Сърцето му биеше тежко, а ръцете му трепереха. Щракна ключалката и провери дали вратата е заключена. Не искаше компания. Не, че някой щеше да го безпокои. Матю захвърли палтото си настрани и седна на леглото в мръсната мотелска стая. Погледна през прозореца към паркинга отвън. Уличните лампи светеха силно през щорите. Надписът „МОТЕЛ” присветваше в красива синя неонова светлина. От време на време буквата „Л” спираше да мига, но после отново се присъединяваше към другите. Матю стана и затвори щорите. Сега в стаята не се виждаше почти нищо. Той легна на голямото легло, обърна се към вратата и се опита да забави дишането си. През главата му хвърчаха разпиляно мисли, докато гледаше простото обзавеждане на стаята.

„Защо им е на хората нещо друго, освен това легло”, помисли си той, ”Кой знае колко народ се е изчукал тук ?”

Стана. Отиде в банята. Отвори шкафчето над мивката. Оттам взе кутията с чисто нова  самобръсначка. Изтръгна от нея ножчето и го огледа на мижавата светлина. Доволен от резултата, той влезе отново с спалнята, тръшкайки вратата на банята след себе си. Седна на леглото, гледайки към прозореца. Хвана здраво ножчето с лявата си ръка. По челото и дланите му изби студена пот. Капка се спусна и по гърба му. Беше твърде тъмно, иначе някой би забелязал и побелялото му лице, и побъркания му поглед, и прехапаните устни. Матю насочи острието към дясната си китка. Върхът му докосна плътта, а той насочи метала нагоре към лакътя си.

„Никога не режи хоризонтално - така само боли. За да умреш - режи вертикално”

- Не мисля, че искаш да го направиш.

Матю изтърва ножчето на земята. Гласът дойде от стаята, но… нали… тя беше празна? Той се огледа уплашено. Погледът му зашари из тъмнината, но не виждаше никого. После се обърна… Пищейки,  полази назад към другия край на леглото.Срещу него, седейки във въздуха, левитираше строен, красив мъж, облечен в бяло. Дори косата му беше бяла. Очите му… бяха бели. Мъжът се усмихна и отметна дългите си коси назад. Имаше невинно детско лице, но погледът му излъчваше абсолютно спокойствие и зрялост. Това беше най-зрелия поглед, който Матю някога беше виждал.

- К-к-к-кой си ти, по дяволите? И к-к-к-ак влезе в-в-в-в стаята? - той не заекваше от уплаха - беше вроден дефект. Сърцето му туптеше силно, но по някаква странна причина не се чувстваше застрашен. Имаше усещането, че е при майка си - обгърнат от прекрасната майчина топлина и закрила.

- Вярваш ли в Господ, Матю? – попита от своя страна мъжът.

- Н-н-не. Т-т-това са пълни гл-гл-глупости - отвърна Матю.

Мъжът се усмихна. Фактически, той не беше спрял да се усмихва. Усмихваше се по онзи начин, по който се усмихват родителите на децата си, когато те не разбират какво са направили.

- Жалко, защото точно сега Той е пред теб и искаш или не - трябва да повярваш.

Матю се опули като гръмнат заек. Честито, приятелю, току-що загуби и малкото разсъдък, който имаше. Да отворим бутилка шампанско по този повод. Нека се обадим и на Сабрина…. о, не чакай. Тя е твърде заета да се чука с шефа ти, че да ти обърне внимание на празника. Колко жалко. А сте женени толкова щастливо. Хората не спират да ви повтарят колко прекрасна двойка сте. Наистина жалко, че няма да присъства тук на твоя разговор с „Господ”.

- Не си мисли, че си побъркан – рече мъжът в бяло - Напълно нормален си, просто хората реагират така, когато ме видят. А и за информация, Сабрина в момента приготвя вечеря и те чака. Шефът ти си тръгна от вас преди двадесетина минути.

- Ясно – каза от своя страна Матю – з-з-з-начи не съм се в-в-в-врътнал, п-п-просто това е някакъв ев-в-в-тин номер, нали ? К-к-кой те прати? К-к-кажи де ?

Матю скочи от леглото и се засили срещу мъжа в бяло. Стегна юмрука си, насочи го към лицето му и го удари с всичка сила… е, добре… трябваше да го удари. За сметка на това ръката му просто потъна в лицето му и премина от другата страна. Той залитна и се спря в прозореца, протегнал ръце напред. Изглеждаше сякаш правеше лицеви опори на стъклото.

Мъжът се засмя тихо и каза:

- Защо просто не се откажеш и не седнеш на леглото? А и да не забравя…

Господ щракна с пръсти. Матю усети леко парене в устата и в гърлото.

- Кажи сега „Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче”

- Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче – произнесе Матю без засечка. Сърцето му затуптя бързо, а коремът му се сви на топка. Обля го приятно, топло чувство. Вече не заекваше? Та това беше чудо.

- Не чудо – каза усмихнато Господ – беше си елементарен фокус.

- Значи – започна провлечено Матю, гледайки с недоверие – ти наистина си Господ.

- Нали това казах малко по-рано. Хората не вярват на себе си, а с това и на някой, който прилича на тях. Въпреки че това тук не е истинската ми форма. Като стана дума за външност, искам да уточня, аз не съм ви създал по мой образ и подобие. Що за арогантна и нахална мисъл?! Направо се чудя как ви е минало през главите. За Мене, много се смях, когато прочетох Библията. Ами за Корана да не говорим. Майко мила…

Матю седна на леглото, докато течеше краткият монолог.

- Ъъ, такова, Господи, не искам да Те прекъсвам, но ще можеш ли да седнеш, защото малко ме притесняваш. Едно такова, не съм свикнал хората… добре де…някой да лети, докато говоря с него.

Господ се усмихна и седна на леглото до него.

- Добре, такова – започна Матю – принципно на всеки самоубиец ли се явяваш, за да му изкараш ангелите?

- Не – отвърна Господ – просто наминавах наоколо, а и днес е ред на хората да ви посетя. Последното ми идване беше доста отдавна – преди хиляда и нещо години. Имаше един човек, наречен… - Господ бръкна в джоба си и извади едно бяло  тефтерче. Разгърна замислено страниците, ахна мъдро и отново прибра тефтера в джоба си … - Мохамед се казваше. Доколкото си спомням дойдох, защото преди това бях говорил с един друг индивид – Мойсей, доколкото си спомням така му викахте. Трябваше да им разясня някой неща около религията. Защо винаги търсите под вола теле и се чудите и маете какво точно съм имал в предвид? Както и да е, имаше малко недоразумения и реших да ги оправя, но стана една такава каша…

- Чакай малко – прекъсна го Матю – Мохамед е ислямски пророк, а Мойсей – християнски. Казваш, че си говорил с двамата. Но днес хора от двете религии се избиват с Твоето име на уста, мислейки си, че другите са неверници, защото не вярват в техния Бог, което всъщност е напълно невярно, защото другите вярват в техния Бог, само че го наричат с друго име… ох, обърках се… казах голяма глупост …

- Така е. – отвърна Господ – До някаква степен. Но проблемът си е техен. Аз се върнах на Земята, когато разбрах, че нещата там не отиват на добре, защото вие, хората, както казах, ме разбрахте съвсем погрешно. Аз никога не съм искал да сте добри. Никога не съм искал да се биете с други, които се молят на друг Бог. Никога не съм казвал такова нещо. Всичко е ваша фикция. Както казах – ваш проблем.

- Но светът отива по дяволите – извика Матю. После продължи с по-нисък тон, защото все пак викаше не на кого да е, ами на Създателя. Нямаше да е приятно, ако го ядоса – Виж, трябва доброто да възтържествува !

- Това да не ти е приказка – отговори му усмихнат Господ – Аз не отричам Доброто, нито пък мразя Злото. Аз не мога да мразя, разбираш ли? Нямам чувства. Емоциите са ми чужди. Не усещам омраза, любов, тъга, щастие… Това е бреме, което го дарих на вас хората и на още няколко вида във Вселената. Аз олицетворявам Разума. Не бих могъл да създам един Свят, ако имах емоции – те щяха само да ми пречат и да ме заслепяват. Помисли, аз трябва да съм ви безкрайно ядосан досега, защото все повече и повече хора ме отричат. Те казват : „Господ не съществува”. Ти казваш, че аз съм измислица. Досега трябваше да съм ви наводнил няколко пъти и да съм ви унищожил като вид – но вие все още сте тук. Само да отбележа за протокола – нямам нищо общо с потопа по време на Ной – това беше една малка грешка на един от моите Представители. Както и да е – да се върна на мисълта си за Доброто и Злото – аз не изпитвам някакви чувства към тях, аз им се възхищавам – те са мои творения все пак. Освен това те са двете крайности, без които светът не може – Господ се засмя – Чиста проба изкуство. Едва ли ме разбираш, защото вие хората се опитвате да сложите изкуството, както и всичко останало на този свят, в рамки, опитвайки се да се откъснете от емоциите си, но всъщност всичките ви разсъждения са на база чувства. Казвате: „В това стихотворение са използвани тези, тези, тези изразни средства” или пък „В тази картина ясно личи влиянието от еди-си-какво”. Аз просто се възхищавам на моето стихотворение, на моята картина.

- Добре, обаче как се възхищаваш, ако нямаш емоции ? – попита след кратка пауза Матю.

- Лесно – отвърна Господ и го погали по главата. Матю усети невероятно спокойствие, едно страхотно чувство на абсолютна хармония с всички Вселени. Той затвори очите си. Усети, че всеки негов въпрос губи смисъл, защото отговорите са толкова прости и ясни … - Хей, тук ли си ?

Матю отвори очите си и за пръв път се усмихна:

- Да, просто се почувствах… божествено.

- Сега разбра ли ?– усмихна се Господ.

- Да – отговори Матю и легна назад. Наистина, за секунда разбра какво е да си Господ. После стана рязко и попита:

- Ако се самоубия, ще отида в Ада, нали?

Господ се засмя.

- Не, Ад не съществува – това си е изцяло ваша измишльотина. Замисли се – религията при хората в началото е имала силата на днешните ви закони. Нормално е да се измисли някакво наказание за душата – че ще гори в Ада и други глупости. От друга страна, трябва да има и награда за праведните – Рай. Душата не отива нито в Ада, нито в Рая, нито на което и да е било подобно място.

- Еми, какво става с нея?– попита Матю

- Душата е енергия. – отвърна Господ – По същия начин, по който електричеството захранва тази крушка над главата ти. Крушката рано или късно гърми, но ако сложиш нова – отново ще имаш светлина. Тялото е крушката. Въпреки че не всички души се прераждат.

Матю погледна въпросително, повдигайки лявата си вежда.

- Да – продължи засмян Господ – някои от тях се използват, за да захранят други процеси във Вселената ви – раждането на звездите, началото на живот някъде, енергията, която крепи всички галактики да не се разпаднат, е духовна.

- Искаш да ми кажеш, - изпъшка тежко и объркано Матю – че ако умра…

- Когато – прекъсна го Господ.

- Да, така е. Та, значи когато умра, душата ми може просто да държи Вселената цяла, така ли?

- Нещо такова – каза Господ.

- И все пак не разбирам – каза Матю, след кратко мълчание – защо дойде? Какво целиш? Какво искаш от мен?

- Да живееш. – отсече Господ – Проваляш Плана ми. Човечеството има отредена роля в тази Вселена – не е водеща, както бихте искали, но е от значение. А ти си човекът, който ще поведе видът ви в тази посока. Без теб хората ще тръгнат по други пътища.

Матю погледна втренчено Господ и наведе гузно глава. Почувства се така, сякаш беше отново в първи клас и учителката му по английски се караше, защото той не знаеше азбуката.

- Съжалявам – каза Матю, а очите му се насълзиха – Много ми дойде напоследък. Загубих представа за всичко, светът посивя, а животът стана безвкусен. Не намирах причина да стана рано сутрин, да отивам на работа. Не изпитвах това въодушевление към звездите и Вселената, както преди. Спрях да се възхищавам на творенията Ти. Душата ми умря. Толкова много неща ми се струпаха, че се почувствах задушен. Исках да плача, да викам и да се боря, но нямах сили. Те се изплъзнаха през ръцете ми сякаш бяха пясък. В мен се настани само една черна дупка, която ме засмука. Но най-лошото беше, че не ме унищожи. Тя просто ме смучеше, смучеше, смучеше… Къртеше късове от душата ми, изяждаше ги и после пак ги изплюваше, за да ги изяде отново.

Матю забърса една сълза от бузата си с ръкава си.

- И когато разбрах – продължи той – какво прави жена ми с шефа ми, усетих как пода под краката ми рухва и аз започнах да падам надолу и надолу, без да се вижда края. Толкова исках да заспя… завинаги. Затова дойдох тук, взех ножчето, но … - Матю посочи Господ с изморен жест – после Ти се появи. Наговори ми толкова работи, на които никой не би повярвал – самият аз се чудя дали това не е халюцинация на мозъка ми, опитващ се да ме спре с последни сили, карайки ме да се чувствам важен и пълноценен. Понякога се чудех, защо ме наказваш и ти виках, плачех, псувах те…

Господ стана, приближи се към него и го погледна в очите. Усмихна му се и каза:

- Разбирам те, но не мога да изпитам болката ти. Мога само да ти кажа, че да отнемеш нечий живот не е трудно. Да създадеш живот – също. Във вашия случай – една яйцеклетка среща един сперматозоид. Трудно е да направиш това парче месо, което излиза на бял свят, човек. И то уникален човек. Хората искате да сте уникални – това е в природата ви. Постоянно търсите отговори на странни въпроси, отговаряте си на тях с още по-странни думи и се мислите за велики и многознаещи. Не вярвате на хората, но вярвате на книги, написани също от хора. Обичате цифри, знаци, символи, защото си мислите, че колкото е по-трудно, толкова по-добре. И все пак – във Вселената ви има създания, които са намерили отговори на същите въпроси, които и вие си задавате, без да използват числа. Кой е прав – няма да ти кажа. Така или иначе скоро ще разбереш сам. Мисълта ми е друга – недей си пропилява живота, недей гледа на света само от своите очи. Трудно е, нали? Все пак си човек.

Господ се изправи и погледна навън.

- Аз трябва да тръгвам – обърна се към Матю и му каза усмихнат – Оставям живота ти в твои ръце. Прави с него какво искаш.

Изричайки тези думи, тялото му се стопи във въздуха. Матю стана от леглото, огледа се из стаята, взе си палтото и излезе.

След секунда вратата се отвори с трясък. Матю влезе в стаята и извика:

- Защо ни създаде? С какво ще допринесем за твоя План? Какво, по дяволите, искаш от мен?

Стаята мълчеше. Матю въздъхна тежко и отново излезе навън. Беше прекрасна пролетна вечер. Луната тихо се смееше от небето, а звездите й пригласяха. Матю свали поглед надолу, поклати глава и се качи в колата си.

                                                                                              Иво Темелков, 14.01.2007