„Отнесени от вихъра на ежедневието си, разсеяни от проблемите, повлияни от околните...
Забравихме да живеем. Забравихме за близостта, а уж всеки от нас я търси. Изгърбихме себе си, правото си да обичаме и да правим това, което искаме да правим. Разнищихме за миг мечтите си, за да използваме въображението си за други цели. Измислихме хиляди причини, за да излъжем себе си,че това е само за миг. Но времето с всяка секунда се забързваше. И всички знаехме. И никой не каза дори и дума.
А аз още съм тук. И времето продължава да бърза. И всичко е сякаш същото, но се преобърна. Там, където гледах залеза, сега виждам и изгрева... Защото слънцето не напуска нито един мой ден. Ако някога съм стигала до лъчите му, сега почти съм го хванала в ръцете си и стискам. И луната свети, докато слънцето грее. И аз живея в прегръдките ти. Откривам, че има и истински неща между всички онези, които са се докосвали до мен. Спокойна съм, дори да полудявам. Смея се, докато плача. Усещам и докато спя. Виждам и със ...