Моят вътрешен монолог

„Отнесени от вихъра на ежедневието си, разсеяни от проблемите, повлияни от околните...
Забравихме да живеем. Забравихме за близостта, а уж всеки от нас я търси. Изгърбихме себе си, правото си да обичаме и да правим това, което искаме да правим. Разнищихме за миг мечтите си, за да използваме въображението си за други цели. Измислихме хиляди причини, за да излъжем себе си,че това е само за миг. Но времето с всяка секунда се забързваше. И всички знаехме. И никой не каза дори и дума.
А аз още съм тук. И времето продължава да бърза. И всичко е сякаш същото, но се преобърна. Там, където гледах залеза, сега виждам и изгрева... Защото слънцето не напуска нито един мой ден. Ако някога съм стигала до лъчите му, сега почти съм го хванала в ръцете си и стискам. И луната свети, докато слънцето грее. И аз живея в прегръдките ти. Откривам, че има и истински неща между всички онези, които са се докосвали до мен. Спокойна съм, дори да полудявам. Смея се, докато плача. Усещам и докато спя. Виждам и със затворени очи. А когато не си до мен, продължавам да те целувам.
Отнесох се от вихъра, но ти ме хвана за ръка, за да вървим заедно. Влюбих се в страстта ти, а ти в моята. „А да обичаш, освен всичко, е да видиш в другия най-значителната част от себе си и да му я посветиш. ”Споделяме близост,чувства и всичко, към което един човек може да се стреми. Продължавам да мечтая, а ти си до мен за да доукрасяваш всичко. Открихме хиляди причини, поради които съществуваме. И времето минава, а аз не мога да се спра. Защото обичам. Моето не е просто съществуване. И аз не съм аз. Аз съм ние...”

... стоеше пред мен с една китара и пееше, докато всички тези мисли минаха през ума ми. И не знам дали той усещаше как сърцето ми биеше в такт с песента, която ми пееше. И тогава за пореден път си пожелах никой да не ми отнема това, което ме кара да се чувствам жива.