Моята "приятелка"
Преди години някаква непозната почука на вратата ми. Носеше сива вехта рокля. Беше много слаба. Очите й бяха хлътнали навътре. И въпреки това ми се усмихваше. Приютих я за малко. Направих й кафе. А тя ми разказваше истории за живота си. Преди няколко месеца последният мъж на когото гостувала, я изгонил от къщата си, ей така, без никаква причина. Представяте ли си? Горката жена... С тъга ми сподели, че хората понякога се ужасявали от нея. Искали да я забравят. И след време успявали. Учудих се на разказите й. Тази жена беше необичайно тъжна, но изглеждаше прозорлива и мъдра. Едва ли заслужаваше подобно отношение. Едно кафе с нея ми беше повече от достатъчно, за да реша да я приютя в дома си за постоянно.
Може би и тя като всички нас е обичала и сърцето й е било разбито. Може би...
Попитах я как се казва. Така и не получих отговор. Може би името й и напомняше за болката, която е изживяла... Затова й дадох ново. Мария.
Седмица след началото на съвместното ни съжителство, реших да я запозная с приятелите си. Аз бях социален човек и обичах да излизам и да се наслаждавам на живота.
- За какво са ти приятелите? - попита ме тя.
- Как за какво? За да споделяме времето си заедно по един приятен начин.
- Но нали сега споделяш времето си с мен? - погледна ме с най-тъжния поглед Мария.
- Разбира се. Добре, не се натъжавай. Друг път ще те запозная. Сега ще съм с теб.
Времето минаваше, а двете с Мария нямахме никакво желание да излизаме навън. Разговаряхме по цял ден. Предимно за негативни неща. Но нима Мария нямаше право? Животът беше безсмислен. За какво ми беше да живея? А приятелите ми? Тези предатели! Звънели са ми десетки пъти по телефона, но сетиха ли се поне веднъж да дойдат до вкъщи? Не. Мария имаше право. Те не са ми никакви приятели, а просто едни крадци на време. Искат от мен единствено да ги разсейвам, за да може поне за малко да забравят за жалкото си безсмислено съществуване. Няма да излизам повече с тях. Изобщо няма да излизам. Мария има право. Животът е едно кратко, но крайно неприятно пътуване, което няма никакъв смисъл. За какво ми е да живея и да имам мечти, като един ден така или иначе ще свърша като всички останали в трапа? Защо по-рано съдбата не ме срещна с нея? Тя ми отвори очите за много неща и колкото и да ме болеше, знаех, че е права за всичко.
Годините си минаваха. А ние двете продължавахме съвместното си съжителство. Аз и Мария. Единствената истинска приятелка, която някога съм имала...
Всеки ден се чувствах все по-зле и по-зле. Писането на статии за едно онлайн списание, беше единственото нещо, което ме разсейваше. Но вече ми писваше от живота, разбирате ли? И ако не беше скъпата ми Мария, вероятно щях да съм си теглила ножа.
И един ден, след като привърших със статиите, реших да се поровя в някакъв психологически сайт. Там попаднах на доста интересна статия. Казваше се „Лицето на Депресията“. И познайте какво? Там имаше снимка на моята Мария. Да, точно така. Отначало реших, че някой се шегува с мен, но после, като преосмислих нещата, всичко ми се стори напълно достоверно. Историята беше досущ като моята. Но как можех да съм сигурна?
Написах в търсачката на Google името на статията, и ми излязоха още няколко от същия характер. И на всички снимки беше тя. Жената с хлътналите очи, изострените скули, сбръчканото от мъка лице, сивата рокля... Всеки камък си дойде на мястото. Ето защо не сподели името си. Не се къпеше. Не се хранеше. Никога не смени роклята си. Говореше ми само лоши неща. И всеки я гонеше...
Стоях така пред компютъра и просто не помръдвах. Нима това беше възможно?
- Казах ти, че животът е безсмислен. Нека да му се види краят, а? - сложи нежно ръка на рамото ми.
- Нека. - заявих решително и бутнах слабата жена със сивата рокля през терасата си. За момент се стреснах, но когато погледнах отгоре, на тротоара нямаше никого...
И вие като мен дълги години сте живели с нея, без дори да го осъзнавате, нали?...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Есенен блян Все права защищены
... ама ,... тъй де - тъпа идея , ама прилича на въдичка 
