31 мая 2008 г., 13:11

Моята съдба 

  Проза » Другие
1210 0 0
1 мин за четене
Моята съдба
Беше последната ноемврийска вечер. Валеше дъжд. Листата по дърветата вече бяха опадали, сломени от бурния вятър. Всичко беше тихо и спокойно. Всеки се беше прибрал в къщи, принуден от страшния студ навън.
Само аз, сама и умислена, вървях по безлюдната улица. Дъждът неумолимо се сипеше върху лицето ми, но аз не забелязвах. Не за това сега трябваше да мисля, не това сега изпълваше сърцето ми. Всякаква мисъл биваше замъглена, всеки звук биваше заглушен, всяка рана биваше притъпена. И аз вървях без да мисля - от нищото, през нищото, към нищото. Не виждах къде стъпвам, не знаех къде отивам, не се интересувах от заобикалящиаят ме свят, не ми пречеше студът. Да - студът. Неумолим, той пронизваше тялото ми, изпълваше дробовете ми, вледеняваше сърцето ми. Но кой му позволи да проникне толкова дълбоко? Кой му разреши да прегърне с ледените си ръце сърцето ми? Това бях аз. Но не говоря за студа навън, причинен от вятъра или от дъжда. Говоря за онзи мрачен, дяволски студ на омразата, г ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Мила Все права защищены

Предложения
: ??:??