Моята съдба
1.3K
0
0
1 min reading
Моята съдба
Беше последната ноемврийска вечер. Валеше дъжд. Листата по дърветата вече бяха опадали, сломени от бурния вятър. Всичко беше тихо и спокойно. Всеки се беше прибрал в къщи, принуден от страшния студ навън.
Само аз, сама и умислена, вървях по безлюдната улица. Дъждът неумолимо се сипеше върху лицето ми, но аз не забелязвах. Не за това сега трябваше да мисля, не това сега изпълваше сърцето ми. Всякаква мисъл биваше замъглена, всеки звук биваше заглушен, всяка рана биваше притъпена. И аз вървях без да мисля - от нищото, през нищото, към нищото. Не виждах къде стъпвам, не знаех къде отивам, не се интересувах от заобикалящиаят ме свят, не ми пречеше студът. Да - студът. Неумолим, той пронизваше тялото ми, изпълваше дробовете ми, вледеняваше сърцето ми. Но кой му позволи да проникне толкова дълбоко? Кой му разреши да прегърне с ледените си ръце сърцето ми? Това бях аз. Но не говоря за студа навън, причинен от вятъра или от дъжда. Говоря за онзи мрачен, дяволски студ на омразата, гнета и насилието... Говоря за онзи мраз, който в този момент беше изпълнил тялото ми - от главата до петите. Треперех и от болка, и от безсилие... Сълзите ми се спускаха по бледото лице, очите ми гледаха в тъмнината, неосъзнавайки колко много, много мъка бяха видели... Но все още бяха отворени, все още се надяваха да видят малка светлинка, малка искрица доброта и надежда в далечината... О, колко щяха да са разочаровани!!! Да, те щяха още дълги години да гледат света, да изучават хората, да наблюдават заобикалящата ги среда... Но нито един път нямаше да видят светлината на добротата и нежността... Цялото ми тяло копнееше за искрица обич, за зрънце любов... През целия ми живот се лутах в търсене на добротата, но нито една част от мен не беше орисана на такова щастие. Очите ми щяха да гледат, но не и да виждат. Ушите ми щяха да слушат, но не и да чуват. Ръцете ми щяха да пипат, но не и да докосват... Да - такава беше моята орис - да се лутам в рамките на краткия си човешки живот и да търся смисъл, да търся надежда... Но щях ли да я намеря? Уви, съдбата си беше казала думата...
Часовникът отброи последните минути на ноември. Дъждът беше спрял.
Беше последната ноемврийска вечер. Валеше дъжд. Листата по дърветата вече бяха опадали, сломени от бурния вятър. Всичко беше тихо и спокойно. Всеки се беше прибрал в къщи, принуден от страшния студ навън.
Само аз, сама и умислена, вървях по безлюдната улица. Дъждът неумолимо се сипеше върху лицето ми, но аз не забелязвах. Не за това сега трябваше да мисля, не това сега изпълваше сърцето ми. Всякаква мисъл биваше замъглена, всеки звук биваше заглушен, всяка рана биваше притъпена. И аз вървях без да мисля - от нищото, през нищото, към нищото. Не виждах къде стъпвам, не знаех къде отивам, не се интересувах от заобикалящиаят ме свят, не ми пречеше студът. Да - студът. Неумолим, той пронизваше тялото ми, изпълваше дробовете ми, вледеняваше сърцето ми. Но кой му позволи да проникне толкова дълбоко? Кой му разреши да прегърне с ледените си ръце сърцето ми? Това бях аз. Но не говоря за студа навън, причинен от вятъра или от дъжда. Говоря за онзи мрачен, дяволски студ на омразата, гнета и насилието... Говоря за онзи мраз, който в този момент беше изпълнил тялото ми - от главата до петите. Треперех и от болка, и от безсилие... Сълзите ми се спускаха по бледото лице, очите ми гледаха в тъмнината, неосъзнавайки колко много, много мъка бяха видели... Но все още бяха отворени, все още се надяваха да видят малка светлинка, малка искрица доброта и надежда в далечината... О, колко щяха да са разочаровани!!! Да, те щяха още дълги години да гледат света, да изучават хората, да наблюдават заобикалящата ги среда... Но нито един път нямаше да видят светлината на добротата и нежността... Цялото ми тяло копнееше за искрица обич, за зрънце любов... През целия ми живот се лутах в търсене на добротата, но нито една част от мен не беше орисана на такова щастие. Очите ми щяха да гледат, но не и да виждат. Ушите ми щяха да слушат, но не и да чуват. Ръцете ми щяха да пипат, но не и да докосват... Да - такава беше моята орис - да се лутам в рамките на краткия си човешки живот и да търся смисъл, да търся надежда... Но щях ли да я намеря? Уви, съдбата си беше казала думата...
Часовникът отброи последните минути на ноември. Дъждът беше спрял.
© Мила All rights reserved.
