Моето сърце е като стая. То е като всички останали стаи - има си прозорец, през който, загледана нагоре, откривам своите звезди и съзерцавам кръговрата на живота или просто, вторачена в хоризонта, си създавам мечти. Има си и ъгъл, в чиито прегръдки съм се сгушвала на кълбо, в моменти, когато страхът и тъгата пропълзяват в моя приказно-наивен свят. Ах, този ъгъл, окъпан в сълзи, със следи от удари и разкъсани тапети.
Моята сърдечна стая си има, протоколно, цели четири стени. По техните протежения окачвах проекти за бъдещето, лепях сънища или рисувах слънчеви желания. Там личат следите от съдраните идеи, некролозите на убитите мечти, постери с различни, в повечето случаи, неспазени обещания. А тези стени бяха толкова бели, когато бях дете.
На една от стените, опрян с гръб, сърдито надвесен се извисява исполински дървен шкаф, хранилище за хилядите прашни кутии и поразкъсани книги. Понякога се отправям към него, за да скрия поредния копнеж, парчета от някоя мечта, да изпратя в забравата по ...