Моето сърце е като стая. То е като всички останали стаи - има си прозорец, през който, загледана нагоре, откривам своите звезди и съзерцавам кръговрата на живота или просто, вторачена в хоризонта, си създавам мечти. Има си и ъгъл, в чиито прегръдки съм се сгушвала на кълбо, в моменти, когато страхът и тъгата пропълзяват в моя приказно-наивен свят. Ах, този ъгъл, окъпан в сълзи, със следи от удари и разкъсани тапети.

           Моята сърдечна стая си има, протоколно, цели четири стени. По техните протежения окачвах проекти за бъдещето, лепях сънища или рисувах слънчеви желания. Там личат следите от съдраните идеи, некролозите на убитите мечти, постери с различни, в повечето случаи, неспазени обещания. А тези стени бяха толкова бели, когато бях дете.

На една от стените, опрян с гръб, сърдито надвесен се извисява исполински дървен шкаф, хранилище за хилядите прашни кутии и поразкъсани книги. Понякога се отправям към него, за да скрия поредния копнеж, парчета от някоя мечта, да изпратя в забравата поредната илюзорна любов или просто да допълня колекцията си от усмивки и незабравими моменти. Тези кутии крият избелели фотографии на цветното детско безгрижие, скъсани билети от кино прожекция на поредната житейска драма, следите от нечии устни или увехнала хризантема (твърде баналните рози нямат място тук), спомен от изживян романс. А книгите, тези книги са пропити със сълзи и мастило, глухонеми разказвачи на сърдечното минало, прашасват по рафтовете, очаквайки поредния сантиментален момент, в който отново да напомнят за забравените стихове на одата на радостта.

                На източната стена, както във всяка стая и тук си имам врата — тежка, масивна варта. Със следи от множество сменяния на бравата, поради моята наивност да давам ключове на най-неподходящите хора. А те ги губеха, после се връщаха за дубликати, а понякога нахълтваха, влизаха с взлом или просто почукваха галантно. По вратата личат и следите от захвърлените предмети след поредното ù затръшване без обяснение. А тя мълчи, когато молитвено опирам в нея ръце, не дава и капка надежда за нечие скорошно завръщане...

          Естествено си има и под — постлан с нежни думи и памучни обещания. Там заспивам, завита с топли въздишки и положила глава в мекото лоно на тишината. Върху пода подскачам от еуфория при неочаквано сърдечно земетресение или падам на колене, обляна в сълзи, след поредния грабеж на надежда и обич.

           В тази малка стая приютявах временно пребиваващи персони, успели по един или друг начин да си извоюват достъп до скрития ми свят. Скривах ги, давах им покрив, разделях с тях желанията и мечтите си, а те? Те умишлено пребъркваха кутиите по рафтовете, задаваха въпроси за съдържанието им, разпиляваха ги, а не знаеха, че някой ден, когато загубят или върнат ключа, и те ще намерят своето място на полицата.

           И въпреки всички сътресения и природни бедствия, аз ревностно браня неприкосновеността на тази стая. Грижливо я почиствам от излишни спомени и изхабени думи, прикривам пукнатините зад усмивките и търпеливо чакам поредния да положи ръка върху дръжката на вратата към моята малка, сърдечна стая...