Не мога да избягам от този ад. Толкова пъти опитах. Не мога да се контролирам. Трудно е, когато ги видя, да запазя спокойствие. Сякаш виждам ярката бледожълта пълна луна да грее високо в черното пространство и искам да завия.
Всеки има тъмно кътче вътре в себе си, където спотайва своите мрачни мисли. Аз съм една от тях. Като трансформация е. В един момент всичко весело и светло се срива, идва ред на тъгата, болката, страданието, гнева... Бориш се, но тъмната ти страна надделява. Побеждава те, макар и наполовина.
Днес се прибирах с двама влюбени тийнейджъри. Да, едното беше момчето от горния клас, което харесвам. Държаха се за ръце. Прегръщаха се. Целуваха се. "Заедно, докато смъртта ни раздели." Мила и приятна гледка. Радвах се за тях, но не забелязах как ръката ми се свива в юмрук, който смачква маргартките, сетне пуска цветята в матовозелената река. Животното в мен отново се бе пробудило. Избързах напред. Момчето стреснато ме стрелна с поглед - беше видял вълк.
След като останаха зад ...