Музикалната лисица
Симо Трапера и Тончо Бренекето седяха около една маса в ЖП кафенето и си разправяха разни ловджийски истории. Питиетата искряха в чашите им, цигарите в устите им димяха като заводски комини, а ръцете им сегиз-тогиз се протягаха към мезетата пред тях. Навън от време на време изтрополяваха влакове, спираха за кратко, а сетне продължаваха по железния си път. Есенното спокойствие беше полегнало върху селските къщи и насмешливо поглеждаше към компанията, отдала се на словесни ловни приключения.
В този момент в помещението влезе Страхил Кантонера, който така тръшна вратата след себе си, че стресна задрямалия на близкото дърво гарван. Без да поздрави, той се запъти към тезгяха, взе си ракия с газирана вода и като придърпа един стол, безмълвно седна до ловците.
- Ай, сполай ти, Страшко! – рече му Симо Трапера, като леко смигна на Бренекето. – Какво си се намръщил, все едно си изгубил печелившия билет от тотото?
- На вас, ловджиите, все ви са такива работите! – озъби се железничарят. – Да се хвалите и лъжете – само това можете. А лисиците на мегдана хоро играят. Ето, при моите кокошки за втори път вече влизат. По-крадливи са от депутатите в народното събрание. Дорде се усетят клетите пернати, ония се намърдват в курника и издушат колкото могат наведнъж. Толкова са бързи, че и хрантутниците в парламента могат да им завидят. Не се мине много и пак идат.
- Е, как така бе? Нали имаш куче? То не ги ли надушва?
- Усеща ги зер, ама е мързеливо като вас и от задълженията си въобще не се интересува. Понадигне глава, помръдне с уши и продължава да дреме, а зверовете влезли вече в кокошарника и си свършили работата.
- Е, недей така де, Страхиле! – засегна се Тончо Бренекето и побърза да боцне една краставичка. – Знаеш, че сме майстори в занаята. Ненапразно ни викат Трапера и Бренекето. Само ни кажи останало ли ти е от онова винце, дето ни черпи на Божик миналата година? Май широка мелнишка лоза му викат.
- Имам, разбира се. А да знаете каква ракия отлежава в мазето… Чудо! Златен кехлибар, от моята асма. Само уловете тези разбойници, а почерпката е от мен. Такава софра ще ви направя, че свят ще ви се завие!
- Е, ти така кажи! Откога чакаме такава покана. Привечер ще наминем и ще видим каква е работата. Ще прекъснем мандата на твоите крадливи лисици.
Мъжете се развеселиха, чукнаха се за здраве, а не след дълго си поръчаха нови питиета. Неусетно слънцето се скри зад планинските ридове и над селото полази вечерният здрач. Тримата герои излязоха от заведението и поклащайки се, се насочиха към къщата на кантонера. Залезът гаснеше, когато те влязоха в дворчето и кривнаха към кокошарника. Кантонера отвори вратичката и се дръпна настрани, а ловците започнаха обстойно да оглеждат ограденото пространство.
- Така си и мислех – каза Тончо Бренекето, присвивайки очи. – Лисицата е само една и иде по тая пътека, дето се вие откъм акациевата горичка. Усетила е хитрушата къде е мекото на хляба и види се редовно прескача от тръните до тука. Промъква се през ей тая пролука в дървената ограда. И тази вечер може да дойде на гости, ама ние ще я посрещнем, както подобава. Сега се връщам, а вие ме чакайте тука.
Ловецът излезе през ниската портичка и след двайсетина минути фигурата му отново се появи при тях. В ръцете си носеше стар капан за зайци с ръждясали челюсти и износена верига, която се влачеше по земята.
- Ей това нещо ползвах като млад бракониер! – ухили се той. – Що зайци и порове съм изловил с него, толкова косми нямам по главата. Сега ще видите каква изненада ще приготвя за нашата гостенка.
Бренекето заложи капана на лисичата диря, замаскира го с пръст и клонки, и привършвайки с дяволския си замисъл, доволно протри ръце:
- Слушайте, какво ви думам! Утре заран хитрушата ще си получи заслуженото, а бачо ви Тончо ще надува бузи с хубаво мелнишко вино. Айде, лека вечер и до утре!
Мъжете си взеха довиждане и поеха, кой на където. На сутринта, преди още слънцето да е измило очите си в есенната роса, Страшко викаше като строеви командир на вратата на Тончовия двор:
- Хей, Тончо! Излез бе, майсторе! Жив и здрав да си! Хванахме лисицата, нейната верица. Повече няма да тормози скъпоценните ми ярки.
- Казах ли ти аз! – сучеше хайдушките си мустаци срещу него ловджията. – Като ти разправям, че нямам равен в занаята, да знаеш, че не лъжа. Сега не я закачай! Довечера с Трапера ще мислим какво да я правим. А дотогава да си изстудил виното и да си спретнал трапезата.
- Ще ви чакам щом се стъмни – отвърна Кантонера и като махна с ръка, се запъти към къщи.
Бренекето и Трапера обаче не дочакаха да залезе слънцето. По светло се домъкнаха у Страшкови, хвърлиха един поглед на уловената лисица и побързаха да седнат на масата. От радиото свирна музика, разнесе се весел говор, а в скарата зацвърчаха тлъсти парчета месо. Колкото повече се увеличаваше броят на чашките, толкова повече нарастваше гълчавата.
- Браво, Страшко! Сетил си се да ми резнеш пастърмичка от ланшния ти бик, дето гръмнах с пушката – каза Бренекето, като лакомо посягаше към тънките резенчета в чинията пред него. – Помните ли го какъв беше, а? Пууу, два пъти му гърмях, докато се срине на земята. Страшна работа!
- А, да бе! – обади се Симо Трапера. – Така приказваш, защото не можеш да стреляш. От пет метра не успя да го умериш, затова му гръмна пак. То, оттогава ти викат Тончо Бренекето.
- Ти пък все много знаеш! – обиди се Бренекето и надигна чашата си. – Понеже си много голям майстор, затова изтърва прасето оня ден в „Усоето“. Цяла седмица ти се смяха после в дружинката.
- Момци, като стана въпрос, ние какво ще правим с лисицата, бе? – побърза да каже Кантонера, за да възпре надигащия се спор. – Не можем да я държим постоянно в капана. Най-много да умре от глад или от раните си? Ако ще я трепем, дайте да я свършваме тая и да не тормозим животинката.
- Ти нещо много жалостив стана изведнъж! – рече Бренекето. – Вчера изедници били, а днеска да не сме я мъчили. Я, донеси двузъбата ти вила и една ламарина. Ще видиш какво шоу съм ви приготвил.
Кантонера стана от масата и завчас изпълни заръката на ловеца. Бренекето се надигна от стола и бавно пристъпи към капана, изваждайки от джоба си голямо парче сезал. Щом се приближи, животното бясно се замята, но от железните клещи нямаше отърване. С едно движение, ловецът притисна между чатала главата на зверчето и викна на Кантонера:
- Ела, да хванеш за малко!
Без да му мисли, Страхил здраво хвана дръжката на инструмента, а Бренекето ловко завърза ламарината за опашката на лисицата.
- Време е за гвоздея на вечерта, господа! – с насмешка се обърна към приятелите си ловецът. – Представям ви „музикалната лисица“ и нейното изпълнение – „дрънчащата стрела“. Гледайте внимателно, защото представлението ще е само едно и за кратко.
Като че ли и слънчевият диск закъсняваше да си легне зад гористите хълмове, любопитен да види как ще свърши всичко това. Тончо внимателно разтвори клюсите на капана и отстъпи назад, а Кантонера отпусна хватката с вилата. Усетила внезапната свобода, лисицата през глава хукна към акациите. За нейна най-голяма изненада обаче, зад гърба ѝ се носеше невероятно трещене. Вързаната за опашката ѝ дълга ламарина се сурнеше по земята и така чаткаше по камънаците край насипа, че се чуваше сигурно чак до гарата. Луд страх стисна сърцето ѝ. Колкото по-бързо тичаше, толкова по-силен ставаше невъобразимият шум след нея.
Не щеш ли, точно тогава срещу нея се зададоха овцете на Петко Вълната. В друг случай те надали щяха да обърнат такова внимание на дребния хищник, но „музикалният съпровод“, който идеше с него, ги накара да се спрат и учудено да вдигнат глави. Страхливо се скупчиха, но понеже тя продължаваше да тича срещу тях хукнаха коя накъдето види. Една част се юрнаха назад, други тътриха към реката, а трета група с бясно тупуртене се намърда в акациевите тръни.
- Стой! Куш! – размаха тояга Петко Вълната и рипна да прибира разбягалото се стадо. Скокнаха да помагат и тримата виновници за овчето бягство, но не би. Мръкваше се и скоро нощната тъмнина погълна гористите околности, прекратявайки всякакви опити да сберат уплашените животни.
След много скандали и гюрултия, равносметката беше пет изчезнали ярета и няколко овци със счупени крайници. Опитали се животните да бягат през реката, но в страха си, си изпотрошили краката на хлъзгавите камъни. Наложило се да ги заколят. Два дни след случката открили труповете на три от яретата, разкъсани от вълци в гората.
Бренекето, Трапера и Кантонера се явиха в Общината да дават обяснения пред кмета и кварталния. Разбраха се да платят обезщетение на клетия овчар и да му харижат две туби вино, а Бренекето му подари старото си магаре Сивчо, за да може по-лесно Вълната да ходи подир овцете.
- Помниш ли онази лисица с ламарината? – попита веднъж Трапера, както си седяха с Бренекето в кафенето.
- Как да не я помня? – изпусна облак цигарен дим из устата си Тончо. – Това беше най, най-важният урок в живота ми: никога не се подигравай с дивеча, без значение жив или мъртъв!