МЪЖ И ЖЕНА

Не му се ставаше. Неделя. Пролет. Пак тия гарги ще врещят и ще крещят наоколо. Завчера една пощуряла черна птица скочи върху главата му, направо се изсипа върху него, както си ходеше по тротоара. Разгонили ли са се, какво им става, един дявол знае. Докато си пушеше на терасата пък, вчера следобед беше, друга гарга погна един сив гълъб, кацнал на дървото отсреща, удари с го с черния си клюн, но оня успя да избяга, макар че едното му крило беше подвито като опашка на уплашено куче. Ще живее гълъбът, каза си той, но защо заедно с това ще живее и гаргата? Живот – иди го разбери.

- Хайде, обличай се! – извика жена му от банята, като чу, че се размърда в леглото.

- Кое време е, за да се обличам? – възрази той. – Още е никое време.

- За теб всяко време е никое – констатира жена му и се появи по халат, свежа и пълна с енергия.

- Ужас – поклати глава мъжът. – Ще се пръснеш от енергия. Такава като теб трябва да ги връзват към електроцентрали. Седни малко, да изпием по едно кафе, после ще се облека. Всъщност, защо трябва да се обличам?

Жената го изгледа състрадателно. Съзнаваше, че той не помни нищо от снощи. Пийна си повечко вино.

- Обещахме си да се разходим из парка. Съвсем ли не помниш?

О, да. Сети се. Наистина беше така. Няма мърдане, трябваше да става.

- Тогава ще си изпия кафето в парка. Става ли?

– Всичко става. Само ти не ставаш. – Жената беше красива.

Довлече се до банята, пантофите му тъжно се влачеха в коридора. Огледа се. Жалка работа. Е, няма пък да се бръсне сега. Цялата мара втасала. Ще вземе един душ и готово. Така и направи. Пак се погледна в огледалото. То беше потно, нищо не се виждаше. „Така е по-добре”, каза си, доволен от бялото изпарение върху стъклото.

Имаше няколко алеи в парка и всичките бяха много чисти. По това време на годината паркът изглеждаше гостоприемен; всички, които идваха при него, оставаха доволни, а и на него хич не му личеше, че му омръзва. Пластмасови бутилки, фасове и счупени чаши имаше, наистина, но всичко беше в рамките не търпимото. Седнаха в кафенето.

- За мен двойно – каза мъжът, запали цигара и жадно вдъхна. Сервитьорката го погледна тревожно. – Кафе – уточни той.

Нещо разклати клоните на дърветата.

- Въздухът е чудесен – каза жената.

- Да - разкашля се той.

Гърдите го боляха от тези цигари. Замириса на кафе.

- Въздухът е наистина много чист – изкашля се отново, този път някак убедително и с фалцет, после притихна насила. Искаше жена му да е доволна, че е съгласен с нея. Изобщо не му пукаше какъв е въздухът. Беше обещал да излязат на разходка и спазваше обещанието си. Думата си е дума. Нищо общо няма въздухът с това.

Първите гости на парка вярваха бавно и спокойно. „Пауни”, каза си мъжът. „Колко са достолепни”, помисли жената. Мъжът: „Какво ли си въобразяват? Деца, колички, сладоледи, чаша или две бира – и светът вече е хубав. Нещастници”. Жената: „Ще се поразходят, ще се порадват на хубавото време, децата ще потичат, ще се уморят, после ще обядват някъде на сянка и ще се приберат вкъщи. Какво друго е животът, ако не е това?”

Кафето бе изпито с три цигари. Паркът се изпълваше с все повече гости. Почти нямаше място нито по алеите, нито на пейките.

Мъжът: „Ей сега да дойдат от ония гарги, дето оня ден се опитаха да ми отнесат главата, ще видят те... Като фенерлии са напърчили опашки всички, търсят си го. Като кокошки и петли в кокошарник. След малко сигурно ще замирише. Ама гаргите затова са гарги – все налитат не на когото трябва. Какво ли се въобразявам всъщност, защо се залъгвам – гарван гарвану око не вади. Тия пернати се пазят един друг. Затова сме на това дередже.”

Жената: „Колко сладки дечица! Толкова съжалявам, че нямаме. Не се знае, може би все пак ще успеем. Така ми се иска да ги погушкам... Ще ме вземат за ненормална. Може пък да си осиновим. Пак ще го обичам като свое. Колко е хубаво, боже, колко е красиво всичко!”

Едно дете падна, олющи коляното. Бащата се завтече да помага, майката изпусна сладоледа, който бе купила току-що, стана суматоха.

- Главата ме заболя от тая глъч – намръщи се мъжът. – Сега пък и ревът им ще слушам. Писна ми. Айде да се връщаме. Нали се разходихме вече.

Обърнаха гръб на плачещото дете, сладоледът вече течеше като бледа розова кръв върху асфалта на алеята, а светът наоколо бе така разноцветен, свеж и пъстър, че ти идва или да пееш, или да плачеш.

Жената правеше първото, мъжът – второто. Може би правеха едно и също, всеки по своему, нали бяха заедно.