Много ù личеше. Изобщо не умееше да лъже.

– Несторов, трябва да отида... – каза, навеждайки

се да вземе съвсем умишлено съборения от нея

химикал от неговото бюро на пода, и продължи –

обадиха се от градината, че Мишето...

Лицето ù се бе зачервило. Дано помисли, че е

заради навеждането или от притеснение за детето.

Толкова прозрачнобяла бе кожата ù, че и най-малкото

вълнение пишеше подробен доклад за случващото се

в нея. А и тази черна коса като че ли още повече го

подчертаваше.

„Красива като Снежанка!“ – чуваше за себе си,

но питаше ли я нея някой как се живее и най-вече как

може да се излъже, ако се наложи, с такова лице.

– Отивай – каза той.

Даже не я и погледна. Ох! Облекчено си въздъхна

наум Дарина. Не е хубаво да се лъже, знаеше го, а

никога за болест и най-вече за детето, но пък и тя,

нищо за това, защо „трябва да го вземе“, не беше

казала. Така че...

А и нямаше нещо спешно. Беше момент на

отдъхване в напрегнатата ù, изпълнена с много

срокове работа на счетоводител.

Тръгна към Морската градина.

И той, като всички гости на Варна, искаше

да се срещнат край морето. Тя обичаше морето,

но като всичко онова, което можем да имаме всеки

ден или можем да отидем и направим винаги – все

отлагаше и отлагаше. А той настояваше – кафе до

морето. Че как иначе, нали тя бе „неговото морско

момиче“.

Само за час, а после щеше да вземе децата от

градина и всичко по старому.

Поет. Пишеха си от няколко месеца. Беше го

открила в един сайт за поезия. В един от сайтовете,

в които влизаше, след като приспи вечер децата,

докато чака мъжа си да се прибере. Открила го? Не.

Откри себе си в неговите стихове. Това беше тя,

а той като че ли я виждаше отнякъде, пишеше за

нея, за любовта си към нея. Думите му бяха толкова

красиви, мили и поднесени по такъв очароващ начин

в рима и докосващ я ритъм, каквито никога, или

е било толкова отдавна, че вече не помнеше, да бе

чувала от мъжа си.

Седем години брак, две деца, битовизми.

Сигурно бе нормално.

С нетърпение чакаше всеки следващ стих.

Дишаше чрез тях. Цял ден имаше чувството че

лети, усещайки го до себе си чрез стиха, звучащ в

главата ù.

Чудеше се защо пишещите в този сайт не го

четат, не гласуват за него и почти не го коментират.

Та той бе най-добрият поет, най-прекрасният човек,

когото познава, а те би трябвало да разбират повече

от нея от поезия.

Това я тормозеше и един ден реши да му го

каже, но сайтът не позволяваше на нерегистрирани

да пишат съобщения, и се регистрира с най-

невероятния ник, който би могла да измисли.

Нямаше търпение да му напише колко много

означават неговите любовни стихове за нея и

че ù е толкова непонятно защо другите не са в

същата еуфория. Той веднага ù отговори, че е много

субективно, но дори и само заради усмивката на

един-единствен човек си е струвало да ги напише, че

се радва че носи красота в дните ù.

Започна да му пише какво я радва, какво я

тревожи, нея, нея лично, а не майката, съпругата,

дъщерята, отзивчивата приятелка, добрия

счетоводител, а той винаги бе „на линия“ да я

изслуша, да я посъветва. Приятел. А може би и още

нещо, в което не се съмняваше, но се страхуваше да

признае сама на себе си.

С всеки разговор темите, по които говореха

и общите точки, които намираха помежду си, се

увеличаваха и затова продължиха в скайп. Беше по-

лесно и по-бързо, а можеха и да си говорят, но той

никога не пожела да се чуят или видят, а и тя не

посмя да му предложи.

До вчера, когато ù писа, че за кратко ще бъде

в нейния град и иска да се видят край морето.   

Трепереше. Ръцете ù се потяха. Ужас! Как щеше

да му подаде ръка за да се запознаят?!

Стигна до кафето, в което му каза да я чака,

с две минути по-рано. Винаги бе точна. Беше чувала,

че на мъжете им е по-приятно, ако малко почакат

дамата, че е в реда на нещата жените да закъсняват,

но това беше тя, а не „жените“.

Заведението бе почти празно и тя имаше

възможност да избере маса с отлична видимост към

морето.

В късноесенния ден на плажа нямаше хора.

Само морските вълни флиртуваха с брега, погалвайки

малките красиви мидички и камъчета, отнасяха някои

със себе си като спомен от краткото докосване.

– Какво ще обичате? – стресна я сервитьорът.

Може би по-удачно бе да я попита: „Кого ще

обичате?“, но... Усмихна се.

– Кафе и ко̀ла лайт – отвърна тя.

Вечната борба с килограмите.

Не ползваше захар, просто не обичаше,

затова разбута пакетчета от чинийката и махна

пръстенчето на хартиеното свитъче с пожелание

или мисъл – „късметчето“, с което бе поднесено

кафето.

 „Мълчанието е злато“. Това пък защо, усмихна

се тя. Не че успяваше, но все се опитваше да чете

знаците на съдбата. Зави отново свитъчето, но не

можа да пъхне пръстенчето. Ръцете ù трепереха.

Никога преди не се бе срещала с непознат по

този начин. Колко странно ù звучеше – „непознат“.

Та тя го познаваше, усещаше го като част от себе

си. Сигурно и той чувстваше същото към нея. И как

би могло да е иначе, като стиховете му са отражение

на нейните мисли.

Минаха двадесет минути. Нямаше го. Нямаше

го. Нямаше го.

Толкова ли беше глупава?! Не, сигурно имаше

някаква причина. Той не би могъл, не би могъл просто

така да я „върже“. Радваше се, че е дошла навреме.

Иначе щеше да помисли, че е дошъл и не я е дочакал.

И щеше да се чувства виновна. А тя знаеше колко

много боли чувството за вина.

Сигурно той ей сега ще дойде и тя ще се смее

на сегашните си мисли и страхове.

Още двадесет минути. Няма го. През главата

ѝ започнаха да минават различни сценарии и всички

накрая стигаха до „... и той, затова не идва“.

Дали не е искал, дали не е могъл, а може би е

погледнал и я е видял и не му е харесала, или... Няма го!

А тя, в работно време – в кафе на плажа.

Ами ако я е мярнал някой познат, какво щеше да

каже на Ванко? Че е чакала приятелка. Ох, да, от

университета, случайно минавала през града, обадила

се и... А ако e някоя от колежките ù, че нали им каза,

че трябва да вземе Мишето от градината. Не, не,

те са си в офиса, как ще излязат, пък и да дойдат,

точно в това барче. Това е параноя вече.

Допи си кафето.

Няма го. Не дойде. Трябва да тръгва. Градината

нямаше нея да чака да си вземе децата. Или всъщност,

в случая, да чака него, поета, който толкова много

искаше да я види, който я наричаше „моето морско

момиче“, но който не дойде. Факт.

Плати кафето и ко̀лата и тръгна, взела в ръка

„късметчето“ си.

Да, късметчето. Какво ли ù казваше?! Нямаше

среща, нямаше думи, само мълчание в компания със

собствените ù мисли. Какво ли щеше да му каже

тя, какво ли щеше да ù каже той и какво би се

променило в живота им, ако се бе сбъднала срещата.

Дали съдбата или той самият бе решил да бъде

мълчание. Сега остава да намери и златото и...

Една тъжна, самоиронична полуусмивка се

отрази за миг в стъклото на вратата на кафето и

помръкна от студа навън.

Като в унес стигна до детската градина и взе

децата.

Топлите им мекички малки ръчички бяха като

сгушени врабчета в двете ù ръце на път за вкъщи.

А те чуруликаха нещо за отминалия ден, но Дарина

не ги чуваше. Каква глупачка беше само, да се „върже“

така! Как можа! И колко лоша майка е, че не може

да изгони тия мисли от главата си и да чуе това,

което ù казват децата. Сълзите ù напираха и тя

полагаше огромни усилия да ги удържи.

Децата. Хората. Улицата. Тя бе майка с две

малки деца, която пътьом и пазарува. Какви ти

сълзи?! Нямаше място за сълзи.

Приготви им вечеря. Сложи ги да спят.

Ванко тази вечер не бе в една от честите си

командировки, но пак щеше да закъснее. Любимият

му отбор имаше мач, а пък какво е мач без бирата

„по мъжки“ след това... А той беше мъж, мъж, който

се стремеше да не им липсва нищо, който си тежеше

на мястото, в когото бе сигурна за бъдещето на

децата си.

„Защо му позволяваш да излиза без теб?“ –

питаха приятелките ù „А защо не?!“ – отговаряше

тя. Щом той е щастлив от това, беше и тя. Пък

и нали някой трябваше да остане при децата, а най-

подходящият „някой“ за малки деца е майка им...

Не смееше да влезе нито в скайпа, нито в

сайта. Поетът беше предложил, а не бе дошъл на

срещата. И там сигурно бе написал защо.

А тя не искаше, не искаше да се събуди от

този сън, в който живя няколко месеца. Да, няма

как да няма, винаги има някаква причина, някакво

оправдание. Но каквото и да бе то, резултатът бе

един и той отекваше като звън на будилник в главата

ù. Край. Край. Край. Има ли значение причината?

„Изтрий сълзите, момиче, и бъди силна!“ –

каза си и пусна скайпа и сайта. Нямаше го в скайпа.

Нямаше го и в сайта. Нямаше и стих.

– Мамо! Мамо! Искам вода!

– Златното ми дете! Тук съм! Ето ти водичка,

Миме!

Погледна към Мишо, който сигурно се

усмихваше на сън, в който се бе сбъднала мечтата

му да бъде „най-добрият център-нападател за всички

времена“. И тя се усмихна. Прегърна с поглед децата

си, нейното най-голямо богатство, нейното злато.

Златото. Сети се за „късметчето“ от кафето.

Какво ù казваше то и дали въобще ù казваше нещо

или...

Хвърли поглед към компютъра. Да! Там беше!

Най-после! Но какво?!... Замръзна! Профилната снимка

бе друга. Вгледа се. Лицето ù напомняше... Да. Той

е, възрастният господин с тъжни очи, който днес

седеше на другата маса в кафето, на тази, до която

седна тя като влезе. До нейната... Тя на едната маса,

той на другата и една влюбена двойка в дъното –

това бяха, други нямаше.

Емотикон за поздрав, в отговор на неговия.

Той пишеше. Тя чакаше. Дълго, толкова дълго ù се

стори това чакане.

„Прости ми, Даре! Колкото повече те

опознавах, толкова повече разбирах, че снимката

ти в скайп е съвсем актуална, съвсем истинска,

такава, каквато си и ти, а не като моята от преди

тридесет и пет години, а не като мен. На път към

Варна се молех да греша. Повярвай ми, в живота си

не съм желал нещо повече от това, да бях сбъркал в

преценката си. Никога няма да забравя този един час,

в който бях близо до теб. Прегръщам те бащински

и те целувам по челото, красиво морско момиче!“

П.П. Край... или поне така изглежда сега.

Валентина Йосифова

"Мечти, ябълки и канела", 2014 г.